ДРЯМКАТА НА ВРЕМЕТО
(ПЪТ, ПЪТУВАНЕ И ВРЕМЕ ВЪВ "ВЕЧЕРИ В АНТИМОВСКИЯ ХАН")

Елена Гетова

web

Антимовският хан е ключово понятие в Йовковия сборник - важно както като пространствен ориентир, така и като времеви указател за протичане на самото разказване. В хана на Сарандовица времето е спряло в кьошето до тезгяха и дреме така, както дреме Калмука. Застинало е в "естетическото надвремие на "вечните времена"¹.

Известен факт е, че събитията в рамките на първите седем разказа, тематично и сюжетно обвързани с пътя и пътуването към това митично място - Антимовския хан, са послужили за заглавие и обединяващ център на сборник, който съдържа още девет разказа. Тези разкази като че ли не участват пряко в градежа на митологията на Антимовския хан. Обединени в един цикъл, между тях и първите седем съществуват вътрешни сцепления, паралели и внушения, основани на монолитността на циклите у Йовков, осигурена чрез средищните образи символи². Те са свързани и чрез възможностите на мястото - хана - да създава "словесните обеми на сказването"³.

Ханът във "Вечерите" е самостоятелен образ, "действащо лице със своя съдба"⁴. Той е съществено понятие най-вече в първите седем разказа. Не само защото присъства в заглавието, маркирайки едновременно и мястото, и времето на "сказване". То въвежда в ситуацията на "веселите дни", с които започва едно очаквано пътуване.

Първата дума в цикъла е "хан":

Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коля към Балчишката скеля и към водениците в Батова, нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица⁵.

И ако първата фраза започва с хана, то втората завършва с него. Второто изречение, въведено със съюза и, остава силно смислово и контекстуално свързано с първото, т.е. остава в рамките на едно сложно изречение, което завършва така, както е започнало - с хана на Сарандовица. Така още в началото на цикъла със синтактичния модел на първите фрази (или фраза) се задава пространственият и времеви модел на света - потеглящ, пътуващ, завръщащ се в своето начало - Антимовския хан. В това отношение синтактичните структури имат стойността на пространствени наративи. Така се създават и пространствени ориентири, осъществявани в разказите под формата на място, където разказите в Йовковия цикъл се подреждат. Нещо повече, това място - Антимовският хан, включва в себе си и друго - мечта или спомен.

Всеки разказ в цикъла е разказ за едно пътуване - движение в личното пространство на разказващите. В това свое качество всяко разказване е част от азбуката на пространственото означение⁶. Антимовският хан започва съществуването си с разказ описание ("Дрямката на Калмука"), чието продължение се подема от следващи разказвания ("Баща и син", "Частният учител"), от новините, донесени от преминаващите оттам (сърненци и бистричани - "Врагове"), от легендите (за Вечната Сарандовица) и от личните истории спомени за едно по-близко или по-далечно минало ("Една торба барут", "Среща"). Тези разказвания произвеждат географията на действията в Йовковия свят, без обаче да се отклоняват от общото място. Те са допълващи илюстрации към реториката на пътя към Антимовския хан. Така те изместват движението в полето на езика, темпорализират го. Създават онази митична ситуация, при която пространството е изместило, иззело функциите на времето⁷. В действителност разказите сбъдват самото пътуване. Правят пътуването към Антимовския хан пътуване към смисъла на живеенето. Така и пътят се превръща в метафора на живота, в търсене на хармонизиращия битието център⁸.

"Гостилница или хан" - с тази част, посветена на интериора на възрожденския хан, Ив. Богоров започва своя пътепис "Няколко дена разходка по българските места" (1868). Търсейки съответствие на думата "хан", възрожденецът влага в етимологията на българското "застанище" идеята за отсядане, за заставане, стан, стануване на едно място, за временно убежище. Ханът обаче съхранява - именно защото е временно прибежище и заслон - и съзнанието за пътя и пътуването. Поради това, че е на път, в хана се създава ситуация, контекст на "специфичния език на ритуалното говорене", в което "спомените заработват като разказ"⁹. Този контекст е възможен, защото срещите на път, по път, в хана са епизодични, кратки. Реакциите са спонтанни, откровенията са очаквани и предсказуеми, защото ситуацията на непознатост и най-вече на случайност предизвиква тези откровения. Това е познато и валидно за възрожденския хан.

Антимовският хан обаче е центърът на идиличния митично подреден свят, тъй като той е и на едно място, където се пресичат много пътища. Това не е само кръстопътят, където се срещат, приютяват се за малко и се разделят малките, човешки, всекидневни (обичайни и несъвсем обичайни) истории. Антимовският хан се оказва мястото, където се разиграва театърът на голямата История, на епичните исторически събития. Така, създаден в началото като място за обективиране на миналото и спомена, в края на цикъла ханът се превръща в кървава сцена на Историята, онази, която помита всичко - хора, спомени, разкази, и оставя след себе си само "шепа пепел". Едно движение, както отбелязва М. дьо Серто, което като че ли винаги обуславя произвеждането на пространство и асоциирането му с история¹⁰.

Първата фраза не е само указание за значимостта на хана, към който водят всички пътища. Още тук се подготвя и внушава предчувствието за трагичната развръзка. Защото ханът е "едно място", единственото място, където се пресичат както "кръстопътят" на обикновеното, житейски естественото и празничното битие, така и "многото пътища", по които ще дойдат войната, насилието и смъртта, т.е. ще нахлуе Историята. Точно с настъпването на историята пространството на митичното разказване изчезва. Тя го унищожава, защото по много и различни пътища пристигат постоянните, омагьосаните от красотата и силата на една традиция пътници. Но тези пътища довеждат и непознатите, чуждите, убийците, тези, които разрушават хармонията и реда на малкия Антимовски свят.

Точно защото е на кръстопътя на много пътища, ханът е незащитен. Той не е крепост - неговите врати, прозорци, двор, пространства са отворени и достъпни. Топло гостоприемни през деня и притегателно осветени през нощта.

Вървим още дълго време, всеки стои на колата си и мълчи. Не се виждаме един други, не виждаме нищо и наоколо - тъмно е и полето се затваря около нас в черен кръг, над който свети небето, осеяно със звезди. Близо към полунощ, когато умора наляга конете и нас, изведнъж ниско под звездите, които постоянно притеглят погледите ни, виждаме познати очъртания на дървета - големи черни кълба, под които слабо се белеят къщи. А малко след това, в тъмнината светват редица осветени прозорци и широко разтворена врата, от която излиза сноп светлина и залива мегданя. Това е Антимовският хан¹¹.

Ханът на Сарандовица пропуска всички и всичко. Той няма механизми и приспособления, които да го защитят, да го предпазят от агресията и смъртта. Не може да се справи срещу сили, които са неотменни и разрушителни, срещу законите на войната. Те не могат да бъдат омилостивени нито от силата на красотата, нито от изконността на традицията, защото във войната красотата, както и традицията, са изгубили своята магическа неприкосновеност. Но именно на тази неприкосновеност се позовава и разчита Сарандовица. Тя е, която не променя системата, структурите и модусите на своето поведение, осигурило й притегателното надмощие над пространството, времето и над човешките съдби. Защото, трябва да се отбележи - именно ханът задава културните езици и модели на поведение. Топосът е определящ за човека. Това е един затворен модел - патерналистичен, митически. Мястото е моделирало, начертало съдбите на героите. Така е и със Сарандовица. Ханът диктува и описва Сарандовица, а не тя него. Затова и той не носи нейното име. По-важен определител е мястото Антимово, защото не тя се намесва и преподрежда съдбата му, а той сбъдва нейната участ. Мястото е с изключително надмощие в митологичното мислене на Йовков. То е заредено с изконна енергия.

В Йовковия цикъл Сарандовица има и друга мисия. Настъпила е съществена, исторически значима подмяна на културната ситуация - промяна, която Йовковата героиня не усеща, не забелязва или по-скоро упорито отказва да припознае като знамение за заплаха и смърт:

- Аз не съм видяла нищо. Какви знаци е имало?...

- Наистина - каза Сарандовица ниско, като че си спомваше нещо. - Тия птичета ги видяхме и ние. Е, че какво пък от туй - птичета като птичета¹².

Точно тези знаци, които Йовковите герои така умело четат¹³, героинята на "Вечерите" не разчита или не желае да разчете. Тя остава в оня свой свят, където властва нейната красота, свят, който безвъзвратно си отива, изместен от законите на всевластващата История или налагащата се модерност. Войната и хармонията, войната и красотата са невъзможни, несъвместими в този Йовков цикъл. Те са различни като екзистенциална природа и смисъл. Затова загива Йовковата героиня, а с нея се разпада и целият родово-митичен свят:

Свърши се то. Няма я Сарандовица, няма го хана. Останахме си като сирачета.

Киро Котомана се опитва да обясни нейното поведение в това "лошо време":

Вървим по пътя и аз си мисля: Василка не е глупава да стои в такова време, затворила е ханът и се е прибрала в града. А като додохме, какво - ханът отворен, Василка там. И барем да се запази, да се облече по-вехтичко, а то нагиздила се, засмяла се, като че не е война, а сватба. Не иска да знае¹⁴.

Василка не иска да знае. Тя не иска да подмени сватбата с война, а красотата, гизденето, усмивката - с нещо "по-вехтичко"; да затвори празничността на хана и да се прибере в сигурния град. Тя е останала на своя кръстопът, в своето време, при онези знаци на всекидневието, които само тя умее да създава със своето присъствие - усмивката, снагата, косите, лицето, ръцете. Те обаче не са в състояние да я опазят, защото в историята на войната няма място за малката история на един хан (и на една жена), пък бил той и Антимовският хан. Неговото пространство, макар приютило и приютяващо много съдби, разкази и спомени, е несъразмерно малко, беззащитно и нищожно в сравнение с изпепеляващата агресия на войната. Срещу "пушкането" няма укритие. Ханът не може да бъде убежище от войната, затова се превръща в гробница на отминалото време.

Оня, когото Калмука беше съсякъл, ревеше. Спуснаха се едни да го събличат, а другите напълниха пушките, пристъпиха към вратата и зеха да пушкат. Пушкаха, пушкаха. Разтреперах се цял; боже, виках, що стана, избиха ги! Чувах как се чупят шишетата по тезгяха, ама далеч бях, не видях нищо¹⁵.

Три пъти се споменава "пушкаха" - до тоталното сбъдване на разрушението. И ако в началото на цикъла вътрешността на хана е изпълнена с плуваща от пода до тавана "синя мъгла от цигари" и се чува весела глъчка, то в края, това е пушечният дим от безбройните изстрели. Изстрели, не прицелени във Василка или в Калмука, а срещу хана, срещу неговата вътрешност - срещу реда, хармонията и спрялото време. И ханът затваря врати. Затварянето на вратите на Антимовския хан обаче е особено състояние в "Йовковото" пространство и време. То е така необичайно, че когато се случи, се превръща в истинско събитие, в сътресение - катастрофа. А това става само веднъж, преди войната да наложи своите закони. Случва се, за да отбележи необичайността на една друга ситуация - раняването на Василка.

Когато бяхме вече там и снемахме гуглите на ямурлуците от лицата си, видяхме, че бяха се спрели много повече кола от всеки друг път, но хората стояха отвън и събрани на купчини, приказваха нещо оживено. Вратите на хана бяха затворени…

- Остави страха и мъката, ами ханът ми три дни стоя затворен¹⁶.

И отново Антимовският хан затваря врати. Но не от стопанката, не от нейния вечен спътник и пазител, а от чуждите, от войниците, от ръцете на войната.

Един започна да дърпа двете канати на вратата, да ги затваря…

Затвориха вратата, после се развикаха, забързаха…¹⁷

Този път е завинаги. След утихването на изстрелите "големите, обковани с железа порти" на хана се затварят. Между тези движещи се врати, в тяхната пролука, в краткия миг преди последното окончателно захлопване - закриване на света Антимовски хан, разказващият за последен път надниква в интериора на своето отпътуване от митичното място на спрялото време:

…Тогаз погледнах и видях: пред тезгяха на земята лежи Калмука, до него Василка. Той с лицето си нагоре, тя с лицето си към земята…¹⁸

Това е последният кадър от "видимия свят"¹⁹ на Антимовския хан. Калмука е пак пред тезгяха, но не подпрял се в дрямката на времето, а на земята, там, където се скрива лицето на Василка, за да не бъде осквернено от грозотата на смъртна гримаса. Това е и последният авторов надзор над космическия митичен ред, оттук нататък той вече не може да бъде нито надзираван, нито възстановен. Победила е Историята.

* * *

Пътят е притегателно изживяване. Енигматично състояние - защото отсъства конкретното място, той е постоянно движение в пространството и във времето. Пътят е гравитационен периметър за "особените" хора. Той е изпитание. Не е трудно да се забележи, че пътят е един от най-често използваните образи в Йовковото творчество. Това най-вече се случва във "Вечери в Антимовския хан".

Антимовският хан е целта, сюжетът, мотивът за едно пътуване. Той е интериорът на това пътуване и побира самата екзистенциална същност на пътуването²⁰.

Но дошло беше време да се ходи на скеля и затуй сянката на салкъмите и астрологията не ни задоволяваха вече. Ние видяхме да се измъкват първите натоварени кола по балчишкия път и, като закъснели жерави, усетихме страшно нетърпение и мъка. Влечеше ни скитничеството по пътищата и повече не можехме да стоим… Говорехме само за предстоящия път, определяхме деня и часа на тръгването, не пропущахме и най-малките дреболии…²¹

Към Антимовския хан се завръщат по познатите пътища коне, хора и спомени. Тук се случва невъзможното - срещата на минало с настояще (Витан Чауш), на блян и реалност (дядо Моско), на смешното и трагичното (учителят Палазов), на видимото и невидимите послания на битието (дядо Гено), на красотата и смъртта (Сарандовица).

Когато ханът изчезва, превръщайки се в шепа пепел, осиротяват неговите вечни посетители, изчезват и те самите. С него се изгубват самите причини за съществуването им, за съобщността в митичното място на разказите - спомени. Разказването е припомняне, "речева социализация", приобщаване и подхранване на връзката между човек и човек, но и между човека и обективираното действие, станало само история, минало, спомен²². "Хората - разкази" загубват себе си именно защото с унищожаването на хана изчезва контекстът на тяхното присъствие. А другаде те не могат да го намерят и осъществят.

Антимовският хан е разположен - подобно на храм - на култово, митично място²³, където времето спира или кротко дреме до тезгяха на Сарандовица. То е затворено в онази магия ("Как не ще помниш, ти им правиш тия магии"), която прави така, че всички да се завръщат там, защото там е пристан, утеха²⁴, хармония и красота, и не само това. Там всеки по реда си се е радвал на благоволението и е получавал усмивката на онази жена, която не може да бъде подменена или забравена, защото е вечна. С онази усмивка, която има магическата сила да притегля към себе си, да лекува, да подмладява, да връща времето. Тази непринудена красота кара всички и всекиго поотделно да се почувства желан, обичан, обграден от грижи и внимание, т.е. равнопоставен. Тази красота мотивира и доказва спирането на времето. Приказното, фантастичното "се промъква с упоритата убеденост на текста, че три поколения жени могат да си приличат толкова много²⁵. Митологичната идея тук се уплътнява и с реакцията на паметта, на легендарното "припомняне" доразказване на отминалото.

- Тази жена няма да остарее. Като я гледам, сякаш гледам майка й, оная, старата Сарандовица. А! лична жена, тя беше по-хубава от тая, по-сладкодумна. Паш€ да минеше по тоя път, трябваше да се отбие и да я види²⁶.

- Виждаш ли я? От стара коза яре е. И майка й, старата Сарандовица, и тя беше такава. Като тая беше пълна, хубава. Паш€ да минеше из пътя, отбиваше се да пие кафе и да я види²⁷.

Времето на пашите, възрожденското време, се завръща в спомена, в украсения разказ, без да буди съмнение. И когато все пак се появява съмнението, когато един от героите се опитва да опровергае основанията за съществуването на това място, за неговите потенциални възможности да бъде хан, то тогава става ясно, че именно прагматичните основания на всекидневното, обикновеното ханът на Сарандовица не може и не иска да допусне и оправдае.

"Това не е хан!" - възмущава се Христо Месечката.

Хе, друга беше майка ти, покойната, бог да я прости и вечна й почивка на място злачно и покойно. Каква жена беше - де-отде, ще намери и ще те нахрани. Друго ако не, барем едно гърне боб ще стои и ще ври на огъня²⁸.

Този спомен отново връща към митичните пространства на спрялото време. Защото наистина това не е хан. Не е Темелковият хан, където властват измамата и печалбата, не е Дурасийската вятърница, където изчезват хора и животни. Това е място с митогенеративен потенциал, един свят, който има способностите да организира разказа, спомена, паметта, т.е. да създава наративни конструкции.

Потеглянето на път за героите е само повод те да се завърнат отново. Учителят Палазов, дядо Моско, Витан Чауш, Матаке от Преселци, дядо Гено, разказвачът са пътници, които винаги се завръщат. И затова, когато ханът изгаря, осиротяват не Киро Котомана, Месечката, дядо Гено или Матаке, а осиротява светът - без посоките, хармонията и реда. Защото се изгубва мястото на вечното завръщане, губят се ориентирите в пространството на човешкото живеене. Без хана е невъзможно завръщането на Витан Чауш, не към мястото (Антимово винаги е било там), а към времето, защото в хана нищо не се променя.

Той се спря сред кръчмата и се огледа. Не му беше до хората, а гледаше кое как е и като че си припомняше нещо отколешно. Радостна светлина загоря в единственото му око²⁹.

Ханът е припомняне. Той е хранилище на паметта. Тук нищо не се променя, не се губи и в това се крие очарованието на завръщането:

Булка, двайсет години не съм дохождал тука, лицето на майка ти като че виждам³⁰.

Витан Чауш се спира, за да почувства отново магическото поглъщане от спрялото време. В Антимовския хан и след двайсет години всичко е останало непокътнато. Интериорът е същият, вещите са същите, хората са същите, неотменно дремещият в ъгъла Калмук и вечната красота на Сарандовица са същите. Това са опорите на битието. Без тях за всички светът се превръща в руини, камъни и пепел. И ако все пак някой се опитва да разклати митичното безвремие, да го направи всекидневно, профанно, смешно, това е учителят Палазов, защото той - "шутът", артикулира "другата", "ниската", дори "грозната" версия на една история"³¹. Но именно той - в екстаза и еуфорията, успява да усети всепоглъщащата сила и власт на това митично място - Антимовския хан, и да бъде потопен в неговото безвремие:

Границите на времето се разрушиха за Палазов. Той мислеше, че всичко това е започнало много отдавна и че няма да има край³².

Ханът не е само мястото на спрялото време. Той е самото време, което се подчинява на други закони. И очарованието се крие не толкова в това, че тук нещата се затварят в една абсолютна цикличност, в прагматиката на затворения топос, колкото в това, че се внушава усещането, че всичко може да започне отначало. Защото времето просто е спряло своя ход. То е като спрял часовник, от който може да започне връщането към младостта - без травматичността на безвъзвратно изгубеното, без драмата на болезнената носталгия. Това не е само връщане към спомена. То е неговото повторно изживяване, неговото второ начало. И дори за някои от героите това да е мъка: за Витан Чауш това е и надежда, защото в противен случай той (а и другите) не би се завръщал с вдъхновение към нея. Същото се отнася и за дядо Моско, и за Матаке от Преселци, за когото парите, имотите, грижите се претопяват в усмивката на една жена:

Пари, земя, богатство - мислеше си той, - всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка!³³

Неслучайно разказът - Витан Чауш, защото героите на Йовков по свой начин се заместват от текста, от приказното в него³⁴, е последен преди свършека на Антимовския хан. В него прозвучава онази фраза - с невероятна психологическа обобщеност, в която са назовани всичките човешки неволи, страхове, копнежи и блянове, смисълът и безсмислието на съществуването.

- Не затуй ми е мъчно - рече Витан. - Не ми е за окото, а мъчно ми е за онуй време, за младостта³⁵.

Всъщност продължителността на разказването стига до там, "докъдето топосът и човекът разказ оцеляват". Изгарянето на хана е "културен и структурен мотив за секване на благоволението на Словото на сказа"³⁶. Благоволението обаче се поддържа не само от хана като място, а и от Сарандовица, която вдъхновява, създава контекста, поражда разказването. Не интериорът, не непроменящата се "вътрешност" на мястото даряват словото, а жената, в чието присъствие се създава ситуацията на сказването, в чието очарование се оглежда споменът и се връща към живот миналото. Така че не само ханът, а и Сарандовица поражда сказовата ситуация. За нейните очи, за нейния слух са предназначени спомените разкази. Хората разкази трябва да се вдъхновят, да се завърнат към миналото без болка, без носталгия, защото само така могат да преживеят всичко отначало. Само така могат да съвпаднат аз от миналото и аз от настоящето и да се усети дъхът на спрялото задрямало време.

В Антимовския хан няма друга жена, която да създава сказова ситуация. Елиза Шмит не разказва и не предизвиква разказ. Тя е чужденка и не може да бъде вписана в интериора на хана-свят. Така чужди, следователно изолирани и "изхвърлени" от сюжета, се оказват учителят Баташки и дядо Моско. Те не могат да се вградят в Антимовския свят.

И в този хан, гдето беше прекарал толкоз време, дядо Моско се усети отритнат и непотребен, усети се чужденец³⁷.

(Известно е, че първият вариант за заглавие на разказа "Една торба барут" е "Чужденец".) Тези герои просто преминават през пространството и времето на Антимовския хан, без да оставят диря след себе си. Дори увлеченият по актрисата учител Палазов рано или късно отново се завръща към хана, при Сарандовица и приютеността на познатите разказвания. Защото само чрез разказа спомен всеки от героите преоткрива своята идентичност. Чрез героите пък миналото намира думи, за да се разкаже, за да се случи сега, и по този начин изключително да наподоби настояще.

Всеки отделен "вставен" разказ завършва винаги с поглед върху Сарандовица: "Сарандовица младата се смееше"… Сарандовица гледа към земята, замисля се, порязва пръста си, оправя косите си, усмихва се…

Така всъщност разказвателният маниер в цикъла, подобно на героите, се върти около Сарандовица. Каквото и с когото и да се случва, тя е тази, която винаги привлича вниманието. На нея последно, в последния заключителен кадър се спира погледът на разказвача. С нея започва и завършва светът. Това е магията, кръгът, около който се затварят съдбите на пътуващите в Йовковия свят и в Йовковата фраза:

Тъй сме всички. И на всички ни е направена една и съща магия - ходим де ходим, пак около Антимовския хан обикаляме. Въртим се около Василка, като харманджийски коне около стожер. Не е ли тъй?³⁸

Човекът разказ се появява, за да сбъдне своята участ и дял в разказването на света. Да се завърне към миналото и след това да изчезне. Защото не човекът избира пътя, по който да поеме, а пътят е избрал човека. И не просто ханът е на кръстопът, който огъва времето и пространството към своя притегателен център (защото и конете знаят пътя, те отвеждат Матаке от Преселци до Антимовския хан), но всички около Сарандовица са на своя житейски кръстопът и трябва да поемат в своята посока, по пътя.

Когато тези "пътувания" приключат, приключва съществуването си и Антимовският хан. Вече се е изгубило не мястото - ханът, а времето - разказваческият, сказовият контекст. Задрямалото време на спомена и разказа е тотално отминало. След войните настъпва друго - "модерно" време, в което за тази идилично-митична носталгия вече няма място.

БЕЛЕЖКИ

1. Игов, Св. Балканът, ханът и чифликът у Йордан Йовков. - В: Българска литература. Критически текстове за Алеко Константинов, Елин Пелин и Йордан Йовков. В. Търново, 1997, с. 209. [обратно]

2. Игов, Св. Цит. съч., с. 202. В изследването се отбелязва, че тези образи - Балканът в "Старопланински легенди", ханът във "Вечери в Антимовския хан" и чифликът в "Ако можеха да говорят" - са не просто символи, а етапи в художествената философия на Й. Йовков. [обратно]

3. Ракьовски, Цв. Отвъд каноните. София, 2001, с. 147. [обратно]

4. Игов, Св. Цит. съч., с. 204. [обратно]

5. Йовков, Й. Съчинения в два тома. Т. II. София, 1989, с. 121. [обратно]

6. Дьо Серто, М. Изобретяване на всекидневието. София, 2002, с. 204. [обратно]

7. Подобен въпрос разглежда и Войчех Галонзка. Вж. Галонзка, В. "Жетварят": изобразено пространство и метафизична цялост. - Лит. мисъл, 1993, № 1. [обратно]

8. По този въпрос още в: Ичевска, Т. Библейското слово у Йовков. В. Търново, 2003, с. 149-150. [обратно]

9. Ракьовски, Цв. Цит. съч., с. 147. [обратно]

10. Дьо Серто, М. Цит. съч., с. 206-207. [обратно]

11. Йовков, Й. Цит. съч., с. 124. [обратно]

12. Йовков, Й. Цит. съч., с. 124. [обратно]

13. Вж. Стефанов, В. Йовковите герои четат знаците. - В: Творбата - безкраен диалог. София, 1992, с. 92-109. [обратно]

14. Йовков, Й. Цит. съч., с. 182. [обратно]

15. Йовков, Й. Цит. съч., с. 183. [обратно]

16. Йовков, Й. Цит. съч., с. 132-133. [обратно]

17. Йовков, Й. Цит. съч., с. 183. [обратно]

18. Цит. съч., с. 183. [обратно]

19. Панова, И. Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа. София, 1988. Тук Йовков е наречен "художник на "видимия свят" - една вече отдавна наложила се представителна характеристика на писателя. [обратно]

20. Хайдегер отбелязва, че пътят не е средство, а същностното, което обединява всичко човешко - пространството и знанието. - Вж. Хайдегер, М. Път в полето. - В: Същности. София, 1999, с. 238-239. [обратно]

21. Йовков, Й. Цит. съч., с. 123. [обратно]

22. Ракьовски, Цв. Цит. съч., с. 146. [обратно]

23. Кирова, М. Йордан Йовков: майки и дъщери. - В: Българската литература - фигури на четенето. София, 2000, с. 257. Също Д. Добрев прави подробно наблюдение по въпроса за функциите на "универсалните пространствени ориентири". Вж. Добрев, Д. Поетика на Йовковия разказ. София, 1989, с. 13-15. [обратно]

24. М. Кирова отбелязва очевидността на символизма на покоя, почивката, както и на идеята за връщането в изгубения рай. Вж. цит. съч., с. 258. [обратно]

25. Кирова, М. Цит. съч., с. 256. [обратно]

26. Йовков, Й. Цит. съч., с. 126. [обратно]

27. Пак там. Цит. съч., с. 139. [обратно]

28. Пак там. Цит. съч., с. 158. [обратно]

29. Пак там. Цит. съч., с. 174. [обратно]

30. Пак там, с. 175. [обратно]

31. Пелева, И. Йовков. Домът на чужденеца. - В: Българската литература - фигури на четенето. София, 2000, с. 296. [обратно]

32. Йовков, Й. Цит. съч., с. 150. [обратно]

33. Пак там. Цит. съч., с. 139. [обратно]

34. Ракьовски, Цв. Цит. съч., с. 148. [обратно]

35. Йовков, Й. Цит. съч., с. 179. [обратно]

36. Ракьовски, Цв. Цит. съч., с. 152. [обратно]

37. Йовков, Й. Цит. съч., с. 172. [обратно]

38. Пак там., с. 166. [обратно]

© Елена Гетова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 1
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2006, № 4 (77)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 1.