Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИЧЕТА

Елина Цанкова

web

Сините очи

В тъмната мрачна стаичка вонеше на пот, мръсни тела и развалени продукти. “Бърлогата”, както винаги, беше пълна. Млади момичета със сплъстени, мръсни коси лежаха по пода или с треперещи ръце забиваха поредната доза. До тях се бяха свили три-четири момчета с предизвикателно боядисани коси.

- Юлия я няма - проговори единият.

- Майната ú! Никога не е била една от нас - извика “тарторката” на групата, Миглена. Тя седеше до прозореца и нервно пушеше цигара след цигара.

- Писнало ми е от нея! Но няма къде другаде да ходи. Трябва да донесе кокаина и тревата на всяка цена! - извика момичето и си помисли: “Иначе е мъртва!”. Отдавна искаше да премахне Юлия, да я унищожи. Успя с наркотиците, но не напълно. А и Иво хлътваше по малката с всеки изминал ден. Няма да позволи тая да ú вземе гаджето!

“Аз съм главната тук! И ще я смажа”- усмихна се на себе си Миглена.

Иво постоянно гледаше часовника си. Къде е тя? Къде е Юлия? Единственото момиче, което някога бе харесвал... Толкова много искаше да я види! Но искаше и дрога. А и това нямаше. Нямаше и пари. С малко натискане на Миглена всичко щеше да е наред. Само да види Юлето...

Юлия скиташе из градския парк. Толкова ú се плачеше, въпреки че винаги бе била абсолютен непукист. Не търсеше приятели, нито пък любов. Бе сама.

Още от малка сменяше компания след компания и живееше ден за ден. Смееше се често, а животът бе купон, пълен с момчета, приятели и танци... Нямаше проблеми. Имаше семейство и сестра. Сините ú очи винаги бяха пълни с палави пламъчета. Приключения, приключения, приключения... Постоянно мечтаеше за тях! Жаждата ú за “авантюристичен” живот я тласкаше към “недостъпните неща”.

На 18 години вече бе опитала всичко. Бе продала тялото си и убила душата му. Сините очи вече не се смееха. Съзнанието на младото момиче искаше едно-единствено нещо - наркотици.

Юлия се запозна с Миглена съвсем случайно. Бързо станаха приятелки, а и се виждаха по купоните. Юлия бе очарована от освободената и силна личност на Меги. Тя сякаш познаваше всички, които си заслужаваше да се познават... Миглена бе пълна с нови неща, а на Юлия ú беше писнало от обикновената дискотека и скучните момчета от училище.

Една вечер в дискотеката Миглена извади някаква по-различна цигара и я подаде на “новото приятелче” с думите:

- Искаш ли?

- Какво е това?

- Цигара, глупчо. Само че е по-така. - Миглена смигна на русия “батко” до тях, който ги гледаше настойчиво, с твърде замъглен поглед. Юлия разбра какво ú предлагат и се поколеба. Но протегна ръка. Беше готино. Забавлява се цяла нощ, а на следващия път в ръката ú лежеше малко пакетче.

- Ще умреш от кеф, сладурче - прошепна ú Миглена и се отдалечи с един от приятелите си.

До Юлия седна русия “сладур”, когото бе видяла миналата седмица. Усмихна ú се и каза:

- Много ще ти хареса. Цигарата ти хареса, нали?

Юлия кимна. Той ú даде знак да дойде с него в тоалетната.

- Ще ти покажа как. Ще ти покажа всичко - тихо добави.

Юлия не си спомняше нищо от тази нощ. Събуди се в непозната малка стаичка, чувстваше се замаяна и отпаднала. Повърна в нечии дрехи и се опита да стане. Трябваше да се махне от това отвратително място!

“Никога повече! Каква глупачка!”. Юлия все още не знаеше, че “Бърлогата” ще е единственият ú дом оттук нататък.

“Господи! Затънах в нещо, от което спасение няма... Един ден ще се събудя и ще видя, че са минали 5 или 10 години. Все сама. Все в мръсното наркоманско свърталище. Сама с дозата. Докато ме убие”. Мислите се въртяха в главата на Юлия без ред и посока. Сините очи бяха пълни със сълзи...

“Глупачка! Престани да се самосъжаляваш! Трябва да доставиш стоката. Това е. Това е животът ти, Юле.”

Тя бързо изтри сълзите си и стана от пейката, на която седеше вече повече от час. Трябваше да побърза. “Приятелчетата” чакаха.

Вратата на “Бърлогата” бавно се отвори и Юлия влезе в задушната стаичка. Няколко чифта очи нетърпеливо се взираха в нея. Иво бе прегърнал Миглена. Дори не се обърна. “Копеле!” - скръцна със зъби Юлия и сините й очи се присвиха от болка.

- Миглена - тихо каза тя, - нося дрога.

- Крайно време беше! - отвърна “главната”. - К`во се туткаш? Дай я насам! - скочи Миглена. - Някой видя ли те?

Юлия уморено поклати глава и бавно се отпусна на пода.

- Добре. Народе, има трева! - извика Меги. Но без пари няма да я получите!

Тя идеално знаеше, че до вечерта всеки един ще донесе пари за дрога. Не я интересуваше откъде ги взимат. На нея ú трябваха банкнотите в зелено.

- Ще вземеш ли? - обърна се Иво към Юлия.

- Ще взема - твърдо отсече тя.

- А пари?

- Ще намеря. От нашите.

- Добре - сви рамене той и си помисли колко много иска да погали меката, руса коса. Но Миглена държеше наркотиците. Държеше ги всичките...

 

Юлия се бе свила в ъгъла. Искаше да ú помогне, но нямаше как. Тя безразлично го погледна и се обърна към Миглена.

- Меги, дай една доза. Лошо ми е - прошепна тя.

“Главната” ú хвърли едно пакетче.

- Ако довечера не ми донесеш парите...

- Знам какво ме чака.

След няколко минути сините очи се замъглиха...

 

Изтъкана от слънчеви лъчи

Един слънчев лъч нежно събуди Валерия. Тя премигна срещу светлината, нахлуваща в стаята, и сънено се протегна. Не ú се ставаше. Както винаги я чакаше забързан, динамичен ден. Училище, уроци по танци, срещи с приятели, домашни... Нямаше край.

Валерия се зави презглава и упорито стисна очи. Училището можеше и да почака. Това беше последната ú година в “елитната” езикова гимназия. Бе учила достатъчно цели пет години. В средата на дванадесети клас можеше и да не ходи на “даскало”. Не можа да заспи. Вместо това дълго мисли за живота си...

Родителите на Валерия бяха богати и успели хора, но домът им винаги бе отворен за приятелите на трите им дъщери.

Валерия бе най-голямата - общителното и весело момиче в семейството. Глезена, обожавана и отрупвана с внимание, тя винаги успяваше да постигне своето. Усмивката на Валерия радваше всеки! Момчетата се тълпяха около нея, а тя почти не взимаше насериозно “свалките”. Сменяше ги един след друг, но никога не нараняваше “деликатните им чувства”. Бе внимателна и тактична с околните. “Една добре възпитана дама, която може да се смее, шегува, пазарува... Но дама със златно сърце, което не може да обича” - казваше Валерия на сестрите си. Тя никога не бе обичала. Въпреки “страхотните мъжки създания”, които ú бяха “в краката”. Нито едно от познатите ú момичета не можеше да я разбере. Всяка завиждаше или правеше гадорийки. Те мислеха само за момчета, гримове, тоалети и пари... Тя искаше чувства и свободен живот. Валерия бе сигурна, че я очаква бляскаво бъдеще, добра професия и най-вероятно добър съпруг. Но никога любов. “В средите, в които се движа, тази дума просто не съществува” - въздъхна Валерия и бавно стана. Може би щеше да се поразходи или направи поредната обиколка по магазините...

Отвори гардероба, за да избере тоалета си за деня. Разгледа купищата поли, панталони, обувки и започна да пробва “дрешките” си. Скоро стаята изгуби стилния си вид и заприлича на стая на обикновено, осемнадесетгодишно момиче.

- Не знам какво да облека! - извика Валерия и хвърли една от любимите си рокли на земята. Настъпи я с крак и се разплака...

След час на масата седеше цялото семейство Асенови. Валерия се усмихваше и смееше през цялото време. Любимата ú розова рокля бе старателно изгладена...

- Не си ли на училище? - попита я баща ú.

- Не. Реших днес да не ходя. - безгрижно отвърна Валерия.

- Сигурна ли си, че няма да има проблеми? - поиска да се увери и майка ú.

- Да, мамо. Никакви. Няма смисъл да ходя сега. Винаги можете да ми наемете частни учители, а и с тях ще се подготвя по-добре.

- Учители по история и български език, нали? - майка ú винаги настояваше Валерия да учи право.

- Не. Искам да работя като дипломат.

Баща ú смутено я изгледа. Но тя вече бе решила. И щеше да го постигне. Устоя на погледа на баща си. Нищо не ú пречеше да стане жена-политик. Искаше кариера.

Проклетият телефон пак звънеше!

- Здравей, Валерия. Ася е. Позна ли ме? - префърцунено питаше нечий момичешки глас.

“Естествено, че не я познавам” - отегчено си помисли Валерия, но мило отвърна:

- Разбира се, че те познах. Как си?

- Искам да знам дали ще излизаш тази вечер?

“Иска да се вреди... но не и този път... която и да си!”

- Да, сигурно. Всъщност да. Вече имам уговорена среща...

- С кого? - нетърпеливо я прекъсна “важната особа”.

“С президента. Я се разкарай!”

Отговорът бе повече от учтив.

- С много хора. Само близки приятели, разбира се.

- А-ха. Аз пък си мислех...

- Е, както и да е. Може и да се видим довечера. Чао!

Валерия затвори с отегчено лице. Как ú бе писнало от лъжливи “приятелки” като тази. Всеки искаше нещо, но не и нейното приятелство. Поне щеше да види Сашо довечера - най-добрият ú приятел от години. Богат, красив и умен. “Готин тип”- каза си Валерия. - “Но само приятел.”

Телефонът отново звънеше. Както винаги. На всяко място. По всяко време. Винаги търсена. Винаги обичана.

... Дискотеката бе пълна с млад, танцуващ народ. Пиене и свалки, усмивки, музика, цигари, наркотици. Нощният живот на града.

Валерия спря до бара. Изглеждаше стилно, но и съвсем младежки в черния си тоалет. Панталонът плътно прилепваше към дългите ú крака. Тя обожаваше панталоните и имаше поне двадесет в гардероба си.

Бавно огледа тълпата. Сашо скоро щеше да дойде. Усмихна се на няколко познати и отпи от питието си. Чакаше я дълга нощ - на дансинга.

- Здравей, сладур! - прошепна някой в ухото ú.

- Сашо! - Валерия удивено го изгледа. - Не можах да те позная.

Бе променил прическата си, но трапчинките и очите му си оставаха същите.

- Как си, Валерия?

- Всъщност съм малко уморена. Цял ден летях.

- Винаги си заета - усмихнаха ú се трапчинките.

- Да - кимна Валерия. - Но ми харесва. Обичам този начин на живот, Сашо! Чувстваш се толкова велик, когато вършиш нещо...

Той не я дослуша. Прегърна я и бързо я завъртя в ритъма на музиката. Валерия прие близостта му и се отпусна.

- Обичам те, сладур! - прозвуча Сашовия глас съвсем близо, но някак глухо. Целият трепереше.

Тя се отдръпна. Гледаше го зашеметена.

- Ти сериозно ли?

- Да - Сашо отчаяно заби поглед в земята. - Мислех, че си усетила.

- Аз също те обичам. Като приятел.

Очите им се срещнаха. Сашо не видя в тях любов. Сините пламъчета щяха да го изгорят.

- Изтъкана от слънчеви лъчи. Ще ме унищожиш, Валерия! Светиш, но и париш...

... Валерия отчаяно си проправяше път сред тълпата. Очите ú се бяха замъглили от последните думи на Сашо. Трябваше да се прибере. Чувстваше се отвратително.

“Защо ме обичаш, глупако? Нали щяхме да си останем приятели? Не съм слънчев лъч! Глупак, глупак, глупак...”

Не си направи труд да поздрави нито една от усърдно усмихващите се физиономии на някои “приятелчета”. Видя Сашо да се налива на бара. “Майната ти! Майната ви на всички!”

Кара максимално бързо до вкъщи - към сигурното, безопасно място.

В коридора чу хиленето на сестрите си. Шушукаха си нещо по неин адрес.

- Никога не е обичала, представяш ли си? Каза ми го вчера.

- Ужас! Да не е обратна? - и двете се заляха в смях.

Валерия изтича в стаята си. Затръшна вратата и бавно се свлече на пода.

“Никога не е обичала... Никога не е обичала...” - кънтеше в ушите ú.

- Господи, защо? - извика през сълзи Валерия. Нейното слънце не можеше да я успокои. То само изгори душата ú.

 

Аз съм твоята сладурана

- Няма да ходиш никъде, Александра! Не одобрявам тези срещи между приятелки.

“Задушевна” атмосфера, а? Глупости! Искам да си с мен! - кънтеше гласът му из цялата къща.

“Пак започва. Моля те, престани. Престани... Не мога повече! Господи, не мога!” - отчаяно си мислеше Александра.

Обърна се към него. Зелените ú очи бяха пълни със сълзи и горчивина.

- Защо ми нямаш доверие?

- Обичам те, Акси! Искам да си с мен, скъпа...

- През цялото време съм с теб - бе стиснала устни и свила юмруци. Милен вече прекаляваше, а тя действително нямаше сили да го издържи. Той я прегърна и тя усети сигурността и топлотата, които само той можеше да ú даде. Държеше я в ръцете си нежно, но настойчиво. Нейната първа любов се бе оказала твърде натрапчива и горчива. Нямаше мърдане нито от прегръдката, нито от съвместният им живот...

Запознаха се съвсем случайно в едно малко кафене близо до гимназията, в която Александра учеше. Тя бе едва на 16 - нежна, стройна блондинка с големи, яркозелени очи. В училище я наричаха “сладуранката” заради идеалните тяло и лице, сърдечна усмивка и мек характер. Съучениците на Александра я харесваха, учителите - също. Александра учеше старателно и полагаше усилия да оправдае надеждите на родителите си. Не бягаше от часове, не се заяждаше, не вдигаше много шум. Но бе достатъчно умна и оправна. От малка бе свикнала да пести парите, да се справя с домакинската работа и да се грижи за сестра си - близначка. Александра винаги бе отговорна за лудориите на Юлия - един жизнен и весел непукист. Родителите ú разчитаха на “своята Акси” във всяка неприятна житейска ситуация..., а тя не винаги можеше да се справя с лошите приятели на Юлия, със сметките за ток и вода и със своите собствени проблеми. Твърде много задължения... Не ú оставаше време да се занимава с момчета и развлечения. Александра твърде рано бе усетила горчивия вкус на живота... А имаше и свои цели. Искаше образование, щастлив живот, свобода и най-вече силна и истинска любов.

... - Здравей, сладурано!

Над нея се бе надвесил висок брюнет с големи, черни очи, които я оглеждаха с възхищение. Усмихна ú се заговорнически, а тя отвърна на усмивката му и посочи един от свободните столове. След миг той вече бе до нея и Александра усещаше силата, която струеше от здравото му тяло. Запознаха се и си говориха за какво ли не в продължение на два часа. Тя бе очарована от възгледите и идеите му, а той бе заинтригуван от малката блондинка. Искаше да я прегърне и почувства. Искаше да я закриля. Искаше да е негова - “докато смъртта ни раздели”...

След две години Александра напусна родния си дом и заживя с Милен. Не я интересуваше нищо друго. Бе обърнала гръб на сестра си, на родителите и училището. Милен настояваше да живеят заедно. Милен не желаеше Александра да се среща с “пропадналата си сестра-наркоманка”. Милен не одобряваше приятелите ú, нито пък студентския начин на живот. Александра изключи от живота си всичко, което той не одобряваше. Дните се изчерпваха с една дума - Милен. И тя мислеше, че е щастлива, защото той я обичаше.

Всяка сутрин я събуждаше много нежно, за да ú поднесе чаша кафе и букет цветя. Гледаше я с внимание и любов като рядко срещано цвете. Отрупваше “своята сладуранка” с парфюми, дрехи, коли... Бе гальовен и по детски наивен.

Когато Акси бе негова.

Но в черните ú очи можеха да се появят злобни пламъчета... Удари я за пръв път два месеца след като заживяха заедно.

... Милен изпусна Акси от поглед само за няколко минути. Къде ли се бе дянала? Тръгна да я търси в буйната, танцуваща тълпа.

Александра навършваше 18 години. Почти всички присъстващи на купона бяха негови приятели. Ами ако е с друг? Потръпна при тази мисъл. Александра е само негова! Няма да позволи на никого да му я отнеме!

Тя танцуваше с някакъв стар познат от гимназията. Все още ходеше на училище и бе настояла да покани няколко съученици.

Милен ядосано я хвана за ръката и изсъска:

- Идвай с мен!

Александра изплашено го изгледа, но се подчини.

В спалнята им започна скандал. Милен крещеше всевъзможни обиди, а тя дори не разбираше какво става. Просто го гледаше с широко отворените си, зелени очи.

- Как посмя? Трябваше да танцуваш с мен!

- Миличък, не те разбирам. Той ми е познат... от моя клас е. Нали знаеш, че тази година сме абитуриенти... - със сълзи протестираше Александра.

Милен поклати гневно глава.

- Я, стига! Старо гадже, нали?

- Глупости! Ти полудя ли?

- Да не си посмяла да ми казваш, че съм луд! - изрева той срещу нея и силно я удари по носа.

Акси се разплака от болка и срам. А той, забравил ревността и гнева си, посегна да я прегърне.

- Съжалявам, сладката ми! Обичам те. Обичам те, Акси!

Тази глупава ревност... Задаваше ú хиляди въпроси, искаше да знае всички подробности за миналото ú. Милен ръководеше целия живот на Александра. Бе ú втълпил, че тя не може да прави нищо без него. Постепенно тя му повярва. Вярваше, че я обича. Вярваше, че винаги е прав. Вярваше, че е силен мъж..., вярваше в него!...

... - Няма да ходя никъде. Ще ти приготвя вечеря, съгласен ли си? - усмихна се Акси. Усети ръцете и устните му. Винаги щеше да обича този мъж... или момче?

- Трябва да си добро момиче. - прошепна той в ухото ú.

- Аз съм твоята сладурана, нали? - гледаше го доверчиво и искрено.

- Да. Моята сладурана. - Милен силно притисна ръката ú.

 

Някой, когото да обичаш

“Хиляди пъти съм се питала защо се чувствам по този начин... толкова самотна... толкова безжизнена. Никога не съм била такава. Какво стана с игривата и весела Елиза? Защо толкова се промених? Господи, кога ще свърши всичко това? Ако не бях тук сега, ако не бях сама...! Аз не мога, не издържам повече така! Бих заминала където и да е. Иска ми се да хвана първия влак и да се омета.

В този град е животът ми. Какъв живот, Елиза?! Имаш само едно нещо - тетрадките с разказите си и недовършената книга. Това е твоят живот. Славата ти на “малък гений” и “великият ти талант” са просто стена, зад която се криеш. Иска ти се да живееш “истински живот”, а не проумяваш, че сама бягаш от него. Сякаш изпитвам страх от хората. Въобразявам си, че мога да свикна с тях, но нямам солидна почва под краката си. Нямам приятели. Като се замисля, само много, много познати. Нямам никого, когото да обичам. Сърцето ми сякаш е затворено... и няма кой да се промъкне в него. Не се разкривам пред никого. Играя една добре заучена роля на щастливо и безгрижно осемнадесетгодишно момиче. А всъщност съм толкова неуверена и несигурна в себе си. Била съм надута според някои, тъпа според други, “велика” според трети. И никой не вижда Елиза... Кой ме натика в този ъгъл? Не трябваше да позволявам да го сторят. Доволните читатели и критици, фалшивите приятели - те са виновни! Приятели... как ми липсва тази дума! Искам да намеря хора, които да ме обичат заради самата мен... или поне един. Те всички се отдръпнаха. Имах щастието да обичам и да бъда обичана... и го изгубих. Сега съм като лед. Не се чувствам добре. Не съм истинска. Живея в свой собствен свят, но той не ми е достатъчен. Все нещо ме притиска и мъчи. Боли ме. А имам нужда от съвсем малко обич. По дяволите с тази моя изповед!

Никой никога няма да прочете тези редове от дневника ми! Те са си мои!

Няма да заплача! Няма да се дам на сълзите! Ще правя нещо друго... ”

Стана от ъгъла, в който бе седяла повече от час, и включи касетофона. Музиката и химикалката бяха най-добрите ú приятелки.

Елиза бавно затвори дебелата тетрадка. Доста усилия ú струваше всеки ред, който изписваше в дневника. Толкова е трудно да разкриваш себе си на един лист хартия, да се сблъскваш с реалността и да виждаш света около теб. Защото Елиза живееше в един друг, измислен от самата нея свят - свят, пълен с илюзии и въображаеми герои. Тя не живееше с действителността, не я усещаше дори. Истинският живот не докосваше Елиза, макар че тя искаше да го “докосне”. А не можеше да събере сили.

... Елиза пишеше от малка. Харесваше ú да измисля герои, случки, събития... Постоянството и талантът на момичето му донесоха пари и публичен успех. На 18 години тя бе известна, независима, обичана и отричана и... отчайващо самотна. Телефонът в малкия семеен апартамент рядко звънеше. Срещаше се с много хора, но въпреки страстното си желание да има приятели, странеше от непознати. Пишеше с любов за любов, срещи, раздели, объркани мисли. Подреждаше дума след дума, глава след глава, но не можеше да подреди своя живот. Елиза изцяло бе една мила, разсеяна, творческа личност с чувство за хумор, с известна доза ирония и огорчение и все още със солидна доза оптимизъм. Разбираше се със съучениците в училище, но рядко я канеха по купони. Всички я намираха за хубава, а тя отчаяно се опитваше да си втълпи, че това е истина. Красива дълга коса; приятни черти на лицето; светли честни очи... Едно умно и твърде напрегнато момиче. И твърде тъжно за годините си.

Тази вечер дълго бе чакала някой да ú се обади. Боби бе обещал. Миналата седмица поиска телефона ú и обеща да се обади: “Ще ти звънна. Чакай ме!” и тя потрепери от радост и надежда. Елиза седеше до телефона и пушеше нервно. Кога щеше да свърши всичко това? Тя също имаше мечти... и отчайващ страх... - да не пропилее живота си. Не че разчиташе на Боби за нещо, но в крайна сметка той бе обещал! А не се обаждаше. Може би трябваше да се обади тя?

Елиза пое дълбоко въздух и вдигна слушалката. Бързо набра номера, който бе повтаряла цял ден.

- Добър вечер! Боби може ли? - прозвуча спокойно гласът ú. В празната стая той сякаш отекна.

- Съжалявам, няма го. Излезе с приятелката си. Нещо да му предам?

Усети как цялото ú тяло се напряга.

- Не... не. Извинете - успя да смотолеви Елиза. Втренчи се в отражението си в огледалото.

“Глупачка!” - бучеше в главата ú. Наду музиката. Сви се в ъгъла. Очите бяха сухи. Твърде рядко плачеше със сълзи. Плачеше душата. Не и Елиза.

- Лиза, едно топло какао? - прозвуча майчинския глас от кухнята.

- Да. И с повечко захар!

“С повечко захар”, “С повечко захар...” - отекваха в съзнанието ú последните думи. Дългата коса се разпиля по свитите рамене.

Шер пееше “I`m strong enough...”

- А аз няма да издържа - тихо си каза Елиза.

 

Достатъчно силна

Адриана вървеше бавно към блока си в тъмната, студена вечер. Мислеше за толкова много неща... и мъкнеше пликове с покупки. Чувстваше се толкова уморена след цял ден работа, а в малкия апартамент я чакаше Мирослав - най-вероятно гладен и пращящ от енергия. Сви презрително устни при спомена за него. Как ú бе писнало от тъпите му приятели, от вечните сбивания и... бири! Та тя дори не знаеше защо живее с него! Но знаеше, че можеше да се справи с живота си и сама.

Адриана дори спря за минута. Защо не бе помислила за това по-рано? Та откъде черпеше сили през тази дълга и мъчителна година? От самата себе си! Успя да завърши училище, да наеме апартамент, да се погрижи за родителите си, а сега дори работеше. И разбира се - грижеше се за тъпак като Миро! Още тази вечер щеше да го разкара. Можеше да го направи.

Малкият апартамент бе приятно осветен и топъл. Всеки път, щом влезеше в него, Адриана потръпваше от радост и гордост - имаше свой собствен дом! Остави покупките на масата в кухнята. Пое дълбоко въздух и решително влезе в хола. Мирослав лежеше на дивана и гледаше мач на малкия, портативен телевизор. Живееха заедно от година, но нямаха много лични вещи. Диванът, телевизорът, хладилникът и ... леглото му бяха напълно достатъчни.

- Прибра ли се? - попита я с безразличие Мирослав.

- Да. Не очаквах да ме забележиш - стоеше пред него с иронично повдигната вежда, а сарказмът в гласа ú бе убийствен.

Той стана и се наведе към нея. Очите им се срещнаха и тя отсече:

- Върви си.

Погледът му се изпълни с удивление. Просто седеше и тъпо я гледаше. “Като теле” - с раздразнение си помисли Адриана. Отвори гардероба и изхвърли всичките му дрехи.

- Какво правиш, глупачко? Та ти не можеш без мен! - изкрещя ú Мирослав, схванал най-накрая абсурдните ú думи и действия. Тя подигравателно се изсмя.

- Иска ти се да бъдеш точно момче, а? Справяла съм се с хиляди неща. Ще се справя и с това! Ще се справя с всичко! Без теб - с презрение добави. - А сега се махай! Махай се от живота ми!

За щастие я послуша. Поне се опитваше да бъде точно момче!

- Какво ли още трябва да преживея? - попита Адриана, вперила поглед в затворилата се след него врата.

За своите 19 години бе видяла много неща. Или по-точно - бе се справила с много неща. Дори и работа си намери. Сега издържаше семейството си и самата себе си, но отделяше пари, за да продължи образованието си. Тайничко си мечтаеше за добра професия и добър живот. А засега трябваше да се задоволи с оскъдицата, с дрехите на втора ръка, със самотата и болката си. Можеше и щеше да продължи да понася обиди и унижения и да работи от сутрин до вечер... От малка бе свикнала на това.

Родителите боготворяха своята симпатична, тъмнокоса Адриана и се стараеха тя да бъде щастлива. А нямаха голяма възможност да гледат единственото си дете. Адриана израсна като самостоятелно и умно момиче. Проблемите наостряха духа ú. А работата каляваше силния и непреклонен дух на момичето години наред. Тя знаеше какво иска и се стремеше към него - към по-добър живот, който да ръководи сама.

Поиска да бъде щастлива още в първи клас, когато “мили съученичета” се смееха над обувките ú - протрити и износени, но нейни! Адриана обичаше своите сандалки... и не можеше да понася наконтените куклички с бели фибички. Затова започна да изгражда обвивка около сърцето си - само така можеше да оцелее. Обвивката й даваше самочувствие и сила. А другите "оценяваха" това. Особено момчетата-тъпанари. Не винаги е приятно да разполагаш с конвой от глупаци с “мъжко достойнство”... особено за момичета като Адриана. А всъщност тя имаше нежна и романтична душа, която почти никой не можеше да забележи под прикритието на иронията и обидния хумор. Само да повдигнеше многозначително вежда... и в класната стая наставаше тишина.

А Адриана можеше и да обича - силно и предано. Танцуваше добре, учеше отлично, “искаше да докосне небето”. Вярваше, че има сили за това. До деня, в който най-скъпият за нея човек - баща ú, получи удар. До деня, в който разбра, че няма начин да бъде студентка, да живее нормално, да се смее безгрижно.

И заживя с Мирослав...

Знаеше, че е твърде млада, но нямаше избор. Животът в малкия град - отчайващо скучен, бъдещето - несигурно и пълно само с мечти... А съжителството с Миро? Той винаги я дразнеше, всеки ден, ден след ден...

Постепенно Адриана мобилизира всичките си сили, за да помогне на своето семейство. Завърши с отличие 12 клас, намери си апартамент и работа, погрижи се за баща си. И “прибра” Мирослав, за да не бъде сама. Не издържа. Бе твърде силна и... слаба за това.

 

Да намериш своето Второ Аз

Отново седеше зад бюрото си, вперила поглед в празното пространство пред себе си. Не пишеше, не мислеше... просто седеше. Не си бе направила труд да запали лампата. Тъмнината даваше сигурността... да не вижда... да не чува... да не усеща действителността.

Болка, тъга, надежда и вяра се преплитаха в съзнанието ú. Изсмя се в притихналата пустота на стаята. Отдавна бе свикнала с болката и самотата. И отдавна се опитваше да ги прати по дяволите!

Телефонът иззвъня. Наистина ли звънеше? На кой му пукаше за това? Отново звънна. Зън - зън - дзъ-ъ-ън.

Може би трябваше да го вдигне...

- Добър вечер. Лиза може ли? - тих, момчешки глас питаше за нея.

- Аз съм.

- Радвам се, че те открих. Боби е. Знам, че трябваше да ти се обадя по-рано, но... разбираш ли, нямах възможност... и... затова де.

Не разбираше! Не искаше да разбере.

- Няма значение.

- Както и да е. Исках да те поканя на един купон. Нищо особено, но може да ти хареса. Ще дойдеш ли?

Защо не? Рискувай, живей!

- Да.

- Доста си категорична - гласът му стана закачлив и радостен.

Даде ú пълни указания как да намери “мястото Bronx”.

...”I wanna touch the sky,
I wanna fly so high...”

Любимата ú песен. Идваше точно навреме за “великия купон на Боби”. Поне започваше добре. “I wanna give you everything that you desire...” Не познаваше никого. А и само музиката имаше някакво значение.

- Здравей, Лиза! - посрещна я Боби с широка усмивка. - Ще ти хареса! Ще видиш!

“Все ми е едно, Боби... Все ми е едно!”

Усмихна му се в отговор и топло каза:

- Благодаря, че ме покани. И между другото - обожавам Sonique!

Елиза влезе в една от стаите. Много светлини, пиене, танцуващ народ. Чувстваше се добре. Поне отначало. Седна на дивана с чаша безалкохолно в ръка, слушаше музика и зяпаше околните. Не пушеше, когато не бе сама, а към алкохола се отнасяше с подчертано безразличие. Някаква “леко пийнала” позната подхвърли: “Не пиеш, не пушиш, сигурно и по мъже не ходиш... Как ли живееш въобще?” Елиза с подигравателна насмешка вдигна рамене. Напрежението обаче не отмина.

“I wanna touch the sky...
I wanna fly so high...”

- Хей, здравей! Може ли да се запознаем? - стресна я жизнен момичешки глас. Лиза бързо вдигна очи. Една дребничка брюнетка стоеше пред нея и протягаше ръка.

- Елиза. Може и Лиза.

- И ти ли не пиеш? - надникна в чашата ú непознатата.

- Да.

- Казвам се Адриана. Надявам се, че не е много нахално от моя страна да седна до теб.

- Естествено, че не е. И без това ти си единственият човек, който познавам тук.

И двете се гледаха с безкрайно любопитство.

- Как попадна на купона на Боби? - попита Адриана, загледана в чашата си. Пиеше “Фанта”.

И Елиза ú разказа за всичко. За ужасния, тъп следобед, за болката от самотата, за обаждането на Боби. А толкова рядко говореше свободно с хората... Това тъмнокосо момиче с големи сини очи вдъхваше доверие... имаше толкова много разбиране, някаква болка и струяща радост. Елиза не спираше да говори. Чувстваше, че Адриана разбира и усеща нейната тъга като своя - сякаш две половинки на едно цяло се събират. Имаше нещо в нея, нещо скрито, но Елиза го виждаше. Сякаш се познаваха от много време... А спокойствието, което усещаше? Вече нямаше тъга! На всеки купон или рожден ден я чувстваше до себе си... Постоянното усещане за празнота... Нощем пишеше в дневника си: “По-различна съм, не съм истинска, нищо не усещам...” Е, сега усещаше, че е тя - Елиза.

Така започна всичко. Едно приятелство, от което и двете имаха нужда. Приличаха си. Допадаха си. А и не одобряваха обстановката около себе си.

- Тъпанари. - Адриана повдигна веждата си и огледа стаята. - Ако не беше музиката...

Помълчаха.

- Искаш ли още “Фанта”? - едновременно се обърнаха една към друга момичетата.

Смехът им накара няколко “дамички” възмутено да обърнат гръб на “простачките”.

- Четеш ми мислите - с усмивка прошепна Лиза.

- Знам - сви рамене Адриана. - Но нека го запазим в тайна. Отдавна се старая да го прикривам.

Смях... С грейнало лице Елиза каза:

- Изглежда намерих Своето Второ Аз?

- Изглежда. Много ми е приятно - твоето лошо Първо Ти - бе отговорът.

 

Изгонени от час

Валерия запъхтяна влезе в кабинета по биология. Отново закъсняваше. А и не бе ходила на училище два дни. Застана до вратата. Някои “съученичета” обърнаха глави с усмивки до ушите, други драскаха нещо в тетрадките си или зяпаха през прозореца. Урокът явно не бе интересен, а и биоложката..., биоложката усърдно оглеждаше стоящото до вратата момиче.

- Разрешете да остана в час.

Очилата със златни рамки се втренчиха в порозовялото ú лице. Биоложката сви устни.

- Закъсняваш - прозвуча леденият ú глас. - Винаги закъсняваш за часа ми. Ходиш да пушиш, а? А-ха-а, да знаеш, че е отвратително да съсипваш младото си тяло...

- Тялото си го бива! - тихо подхвърли някой.

Биоложката невъзмутимо продължи:

- А какви стават дробовете! Никотинът се полепва по...

- Не пуша. Може ли да седна?

Учителката злорадо се усмихна.

- Ами-и-и, не. Няма да влизаш в часовете ми, докато не се научиш да не закъсняваш. И без това трябва да ти напиша отсъствие. Кой номер беше?

Класът мълчеше. Само няколко физиономии се подсмихваха.

- Пети, госпожо - Валерия мило я изгледа, каза “Чао” и затръшна вратата след себе си.

Страхотно! Изгониха я от час, изпусна урок, а вкъщи със сигурност ще си има неприятности!

- Защо се заяжда с мен? - в празния училищен коридор нямаше кой да ú отговори. - Голяма работа! Биология! Ако беше при Стефан по английски или пък при онази по литература... Ех, Валерия... - въздъхна и се загледа в подгответата, които тичаха в час по физическо.

- И теб ли те изгониха?

Непознат глас стресна Валерия. Тя се обърна и видя едно русокосо, нисичко момиче. Май беше от съседния клас.

- Да, Матеева.

Момичето кимна с разбиране. Имаше малка синина под едното око, но като цяло изглеждаше добре. Валерия я виждаше понякога в училище. Не се познаваха, не знаеха нищо една за друга. Седяха до парното, скръстили ръце и забили поглед в една точка.

- Мразя да ме гонят от час - каза “горе-долу познатата” и заговори нещо за училище.

 

Валерия не я слушаше. Правеше си планове за деня - танци, домашни, разговори с мама и татко. Какво да каже на баща си? А с кого да излезе в петък?

Русото момиче от съседния клас млъкна и наведе глава. Косата бе естествено златиста, нямаше грим и бе модерно облечена. Валерия си спомни колко често я виждаше със синини и драскотини и се замисли дали някой не я бие. Едва ли... Може би трябва да я попита? Или пък да ú помогне? Стига бе, чак пък толкова!

- Валерия - подаде ú ръка.

- Приятно ми е. Александра. Изгониха ме по английски.

- По английски? При Стефан? Стига бе! - Валерия учудено премигна.

- А-ха. Скръцнах със стола, а той днес бе в ужасно настроение. Изгони половината клас. Иначе не е лош, нали знаеш?

И двете се спогледаха с усмивка.

- Особено когато правим класно - добави Александра.

- Може ли да те попитам нещо?

Русата сладурана помръкна.

- По-добре не питай - стана и взе раницата си. - Трябва да тръгвам. Искам да изпия едно кафе.

- Може ли да дойда с теб?

Александра се замисли за момент и бавно поклати глава в знак на съгласие.

Приятелството им започна с две чаши кафе, две отсъствия и две заяждания със странни учители...

Разказаха си толкова много неща. Всичко си пасваше, разбираха се с по две-три думи. А приятелството е особено нещо. Понякога случайно, понякога - не. Днес - интересно, утре - скучно. Опознаваш човека срещу себе си, понякога ти допада, понякога - не. Истинският приятел не се измисля, не се търси отчаяно и навсякъде. Той просто се появява в живота ти и ти го правиш Свой Приятел.

Валерия имаше нужда от приятели. Не от познати, с които да пазарува, не от момчета, които да се влюбват в нея. Беше тъжно да не вярва в нищо, в никого... Беше гадно да говори неискрени думи или да слуша превземки и напудрени фрази. Стиснала чашата с горчиво кафе, Валерия гледаше русото момиче и говореше за живота си - простичко и от сърце. Само истина. Не играеше никакви роли. И намираше в големите зелени очи на Александра разбиране и топлина. Няколко години бе виждала това момиче в училище, но дори не подозираше каква е душата ú. Валерия трудно забелязваше вътрешността на нещата, а повърхността казваше твърде малко. Александра изглеждаше затворена, а никой нямаше право да я смята за такава. Александра имаше живот и проблеми съвсем различни от тези на Валерия. Едната имаше завистливи сестри, а другата не можеше да открие единствената си сестра - наркоманка, за чиято съдба се чувстваше отговорна. Валерия не бе обичала, а Александра пък обичаше човек, който не знаеше какво е любов. И двете обаче имаха нужда от малко обич и вяра в хората. Можеха да си помогнат.

Една усмивка.

- Телефонът ми е 3-42-07. Обади се!

 

Две бели маргаритки

Вятърът си играеше с разноцветните есенни листа в пустия парк. Червено-жълти, зелени и леко кафеникави... сълзички..., парички, кленови листа изпълваха алеите и спретнатите бели пейки... гонеха се, танцуваха и отразяваха топлите слънчеви лъчи. Светлината заслепяваше и даваше толкова радост и енергия! Златна есен. Свобода. Спомен за лято. Едно безкрайно, синьо небе.

Юлия вдигна единственото червено кленово листо и се загледа в него. Някога идваше в парка всеки свободен следобед. Имаше приятели, с които да споделя неповторимите мигове. Имаше сестра, с която беряха маргаритки. Обичаше живота. Някога. Сега го мразеше. Мразеше твърде много неща.

Усети топлината и щастието. В “Бърлогата” никой не можеше да се докосне до тях. Нито Иво, нито Mиглена... Те не знаеха как да живеят, защото не осъзнаваха, че щастието е в малките неща.

Няколко свободни часа за Юлия, пълни със слънце, есен и спомени. Поне за малко не зависеше от двамата тартори-глупаци!

... Валерия успя да настигне Акси. Насочи обектива към протестиращото, зачервено лице и щракна.

- Казах ти да не ме снимаш! - възмутено извика Александра. В отговор получи дързък смях.

- Пу, гониш!

Сред листа, пейки и изсъхнала трева се гонеха две фигури с развети коси и поизцапани дрехи. Викове и смях на свободни деца... Беше направо чудесно да не се съобразяваш с никого, да не мислиш какво ще кажат напарфюмираните и снобарски приятелчета или вечно недоволното гадже! Какво значение имат те в слънчевия и топъл есенен ден.

- Уморих се. - Валерия вдиша дълбоко и се просна на една от пейките. Русокосата ú приятелка продължаваше да се надпреварва с вятъра и летящите листа - разперила ръце, затворила очи... Валерия я гледаше и леко се подсмихваше. Птичката бе излетяла от позлатената клетка. Да намериш приятел и да откриеш себе си.

Доспа ú се под нежното докосване на нейното слънце.

... Вървеше по отрупаните с листа алеи. Усмихваше се на небето или пък просто ей-така. А откога не се бе усмихвала истински, на себе си... за себе си? Преди разтягаше 24-каратови с повод и без повод. Не крадеше. Не се друсаше. Не я болеше. Отвътре “нещо” я разкъса и опустоши, “онова нещо”, подхвърлено “случайно” в дискотеката. Меги и русият симпатяга..., а след това “Бърлогата”. Болеше я. Попадна на неподходящи хора. Защо винаги изискваше толкова много от другите? Юлия пренебрегна всичко стойностно в живота си по собствена воля. Без да осъзнава. Без да мисли.

Загледа се в красиво оформените храстчета и цветя. Малки, бели маргаритки покриваха зелената трева. Толкова много свежест и чистота, събрани в цветчетата им! Спомни си как береше огромни букети от маргарити - любимите ú цветя! Сякаш отново бе онова малко момиче с шина на зъбите и радостен блясък в очите: “Акси, виж какъв букет направих!”

Юлия нежно откъсна една от маргаритките. Връщаше се в миналото, а за к`во? Вече няма шина... к`во ли има? Маргарити в леглото?!

Допря цветето до лицето си и вдигна очи нагоре, отново към желаното небе... И я видя! С развени руси коси и разперени ръце, с поизцапани дънки... Александра! Акси, която винаги знаеше отговора. Сестрата, която знаеше как да помогне и утеши. Нейната сестра! Едва се удържа да не извика. Изведнъж всичко нахлу в душата ú : “Не ме потърси нито веднъж. Предполагам... Нищо не предполагам! Искам да видя как е! Променила се е? Не, нямам право! Срамувам се от себе си!”. Юлия погледна маргаритката в ръката си и извика:

- Александра-а-а!

Слава Богу, обърна се. Спря на място, прибра косата си. Лицето на Александра изразяваше объркване, радост и някакъв страх..., но тя тръгна към Юлия.

Две сестри, които не се бяха виждали твърде дълго време; разделени и далечни една от друга, бавно се приближаваха, за да си кажат поне едно “Здравей”.

“Все същата си е. Прическа, поглед и обиците, които ú подарих за десетия ни рожден ден” - отново се усмихна Юлия. А Александра тревожно мислеше колко е отслабнала сестра ú, колко бледа и безжизнена изглежда. Но походката, усмивката (добре, че се усмихва!), късата косичка - всичко така познато и мило!

- К`во става, Акси? Отдавна не сме се виждали! - изтърси Юлия първа. Съвсем не това искаше да каже обаче.

- Юли... - гласът на другата заглъхна от вълнение.

- Здравей, Акси! - топло и разбиращо отвърна Юлето. - Всъщност това исках да кажа още в началото - подаде маргаритката. - Вземи цветето. Аз съм добре. Радвам се, че те видях.

- Юлия, спри! Няма да ходиш никъде! Какво си мислиш, че правиш? - разкрещя ú се Александра. - Ти си ми сестра, глупачке! Как си? Къде си?

- К`во ти пука? Да си ме търсила? А?

- Не! И ти не се обади! Само за пари...

- Които не ми даде - Какво, по дяволите, правеше? Заяждаше се със сестра си, която толкова много искаше да видиш!

- Дрогирана ли си? - отново изкрещя Александра.

Едно семейство ги зяпаше с интерес. Голяма работа! Нали тяхното петгодишно дете не беше наркоманче!

- Бих ли те познала, ако съм? - отново ехиден отговор.

- Не знам - започна да се отчайва.

Не можеха да си простят твърде много неща. Бялата маргаритка, която притискаше в дланта си... Миролюбиво протегна ръка.

- Ела да седнем. Имам нужда да ти кажа няколко неща.

Юлия се усмихна.

Слънцето светеше и ги сгряваше с лъчите си. Опънали крака на пейката, две руси момичета тихо си говореха, извиняваха се, повишаваха глас... И им пукаше за нещо.

... Валерия се умори да чака приятелката си, а и къде ли се беше запиляла? Видя я да седи на една пейка с момиче, което много приличаше на нея. Сестра?! Близначка?! Александра я видя и повика с жест.

- Запознай се със сестра ми - Юлия!

Още веднъж се усмихна, но започна да усеща остра болка. Дрогата... имаше нужда от нея. Но не точно сега. Още не. Опита се да звучи весело:

- Акси, да си наберем маргаритки! Помниш ли онзи ден, когато...

 

Пътят напред

Вратата се затръшна след нея. За пръв път блъскаше врати. Винаги някой ги отваряше с кавалерски жест... и внимателно затваряше. Гневът, онзи гняв... един от седемте главни гряха се криеше дълбоко в търпеливата ú душа. Събираше болка и мъка, и сълзи, и обиди - все там, все някъде “вътре”. Имаше си едно плюшено слонче, което знаеше, че понякога Александра плаче. Търпеливо, тихо, скрито. Но истински.

Отдавна не беше викала. Сега крясъкът идваше сам. След хубавия, топъл следобед. Той нямаше значение. Милен пиеше нес кафе и за пореден път гледаше любимия си филм. Чашата, която му подари за Свети Валентин..., общата им снимка, любимите му неща, ароматът на неговия силен автършейв... Чуждо. Толкова странно и чуждо.

Нежно постави белите маргаритки във вазата, която Милен ú подари преди два дни. След поредния скандал. Пред очите на Александра като на лента се въртяха всичките тези години, запознанството им, любовта. За пръв път се влюби. С него нямаше проблеми или скука. А защо скъса нейната любима блуза? Защо я удряше? И викаше?! И мразеше?!

“Обичам те! Това е всичко, Акси.”

Сви юмруци. Събра сили заради себе си, заради Юлия. Голямата черна чанта можеше да събери всичките ú дрехи. Червената блузка, която той много харесва; сините дънки; жилетката... Милен дори не бе разбрал, че е вкъщи. “Зеленият път” бе погълнал изцяло вниманието му. Гледаха го заедно в събота. Тя избра филма, въпреки протестите му. Още една блуза... обувките... А! Само да не забрави сърцето си! Няма да вземе нито един от спомените им. Предметите не означават нищо. Ще се обади на мама и татко, ще намери “Бърлогата”, ще забрави всичко, свързано с Милен. Колко често я изолираше от живота си! Копеле! Каквото поискаше и желаеше Той! Глупак! Удряше, за да докаже нещо! Мръсник!

- Къде си тръгнала? - стресна я гласът му. Широко отворените му очи излъчваха заплаха, студенина и твърдост.

Стана ú смешно. Той стоеше разкрачен, наперен, нахлузил стар анцунг и размъкната риза. Захили се.

- Какво е толкова смешно?

- Ти си смешен, скъпи, Ти!

Никой не му се смееше в лицето! А неговата Акси се заливаше от смях и си събираше багажа.

- Да не си пушила нещо? - недоумяващо я попита. - Какво става?

- Не, не се безпокой. Намерих сестра си. И знаеш ли к`во? Изглежда по-добре от теб! - заговорнически му намигна. - Joint-че искаш ли?

Е, стресна го! Събра багажа си. Обърна се към Милен и лицето ú почервеня. Гневът отново нахлуваше в душата на момичето. Някъде вътре “нещо” болеше.

- Тръгвам си. Да не си посмял да ме търсиш! Нито по телефона, нито при родителите ми.

- Акси, миличка. Моля те, спри! К`ви ги вършиш, бе, момиче? Хайде, успокой се! Ще гледаме филм, ще ядем пуканки... - глас, изпълнен с молба.

Пак я изби на смях.

- Как ще живея без теб?

Смехът премина в сълзи.

- Не ме интересува как ще живееш! - изкрещя истерично Александра. - Мразя те заради всичко, което ми причини! Защо си тръгвам? Питаш защо?! Голям глупак си, Милене. Вярвах ти, обичах те. А ти? Все “Акси”, все “миличка”. Не съм “миличка”, нито “зайче”, което можеш да мачкаш и... биеш! - през сълзи си пое дъх. - Не съм “миличка”, не съм Акси. Само Александра!

Изтича в кухнята и взе цветята си. Той понечи да я спре, но виновно дръпна ръката си и сърцераздирателно каза:

- Успокой се, Акси, нещо си нервна. Хайде, стига. Разби ме! Причиняваш ми болка...

А болката беше в очите ú. Александра пъхна една маргаритка в ризата му и закопча най-горното копче. Потупа го по гърба и прошепна в насмешка:

- Върви да гледаш “Зеленият път”.

Отново затръшна вратата след себе си. Край на всичко. Край на побоите. Край на болката.

“Зеленият път” е пред нея!

... За кой ли път Юлия пред себе си тази врата? Отново и отново. Задъхана изкачваше стълбите - пет, десет, петнадесет. Кафявата врата и бравата, която винаги заяжда. Малко усилие, побутване с рамо... и си в “Бърлогата”. Тук времето е спряло. Всъщност “време” не съществува. Никой за никъде не бърза. Никой нищо не прави. Тя никога не се бе интересувала от хората в мръсната стаичка. Този излиза, онзи спи, другият се опитва да завърже разговор. Е, и? И к`во? Преди често ú се искаше да живее сама. Много неща дразнеха Юлия... “А сега всичко е сиво и безразлично.”

Стана ú отвратително гнусно от разхвърляната таванска стая. Нечии дрехи и обувки, пластмасовите чаши от сутрешното кафе, остатъци от сандвичи... Никога нямаше топла вода, вкусна храна, чисто бельо! Една безкрайна мърсотия и воня на застояло, разлагащо се отвътре. Затова пък често имаше кой да я посрещне - с ехидна усмивчица (понякога приятелска), остроумна фразичка или в краен случай - с тъп и празен поглед.

- К`ви са тия цветя дето ги носиш? Да не си била на среща с Мариус? - Добре я посрещнаха днес!

 

Юлия стисна маргаритките. Те не знаеха, че това са любимите ú цветя! Те НЕ ЗНАЕХА как да наранят Юлия и нямаше да го постигнат! Айде стига бе! Засмя се, но не каза нищо. Напълни с вода една от пластмасовите чашки и натопи цветята в нея. Маргаритките грееха. Слава Богу, Миглена е офейкала нанякъде! Нямаше да издържи погледите ú, обидните думи, гласа, изпълнен със злоба, завист и превъзходство. Иво се бе свил в един от ъглите. Изглеждаше разстроен, тъжен. Не вдигна глава. Не я погледна. Другите играеха на покер със залози - пари, пръстени. Чуваха се викове, явно се караха. Нека се карат! Юлия е напълно сама. Облече топъл, плетен пуловер и седна на пода. Сложи чашата с маргаритките пред себе си и затвори очи, за да не чува, да не вижда, да не знае. Тихо затананика отдавна забравена мелодия.

Иво наблюдаваше Юлия. Късата руса косичка, сините очи, слабото тяло... Нямаше друга като нея! Задушаваше се от всичко наоколо. Мислеше за миналото и отчаяно искаше да заговори момичето, седнало до прозореца.

Той стана и седна до нея. Юлия веднага почувства присъствието му и отвори очи. Мълчаливо го изгледа, но не проговори.

- Слънцето се скри - тихо каза Иво, без да очаква отговор.

- Сиво е без него - промълви тя. - Обичам слънцето! И лятото... Обичах да ходя в парка, за да събирам слънчева светлина. Не знам дали ще разбереш - сви рамене Юлия.

- Разбирам те. Дори не подозираш колко много те разбирам! Ти си слънчев човек, Юли.

- Не си ме наричал Юли!

- Харесва ми. Не сме си говорили от дълго време. А и не знаеш нищо за мен. Когато бях малък...

Започна да ú разказва за детските си лудории, за филмите, които е гледал “повече от пет пъти”, за любимата си музика.

- Жалко, че продадох уокмена! Щяхме да послушаме музика.

Юлия само кимна. Музиката също много ú липсваше. Въобще не ú се говореше. А преди никой не можеше да затвори устата ú.

- Гледала ли си “Зеленият път”? - не получи отговор. - Не?! Страхотен филм е! Сега се чувствам като осъден на смърт. Всеки ден ставам с усещането, че съм на електрическия стол...

Той говореше..., и двамата мълчаха, забили поглед в белите листенца на цветята. Юлия скришом го погледна, а след това затрупа с въпроси:

- Ами “Седем”? Или не, не... Какво ще кажеш за “Матрицата”? Гледал ли си “Дяволски сметки”?

Иво отговаряше с удоволствие - бързо, без да се замисля. Морето, бившите приятели... “А това гледал ли си?”, “Обичаш ли пуканки?” - въпроси, въпроси, въпроси. Докато и двамата не млъкнаха за няколко минути.

 

- Откъде са цветята? - в гласа му се прокрадна любопитство.

- От парка. Днес видях сестра си, а бях забравила, че имам сестра.

Спогледаха се и тя намери сили да продължи. Разказа му за Александра и за малката Юлия с шина на зъбите, която обичаше да събира цветя. Иво докосна ръцете ú, нежно ги погали. Играеше си с тънките пръсти и внимателно слушаше. Пред очите му минаваше детството на двете сестри и щастието, което бяха имали. Той го почувства. Нещото, което бе принадлежало само на тях.

- Ти имаш за какво да живееш, Юли... Върни се назад. Мястото ти не е тук.

Юлия измъкна ръцете си.

- Имаш ли цигара?

- Цигара или “цигарка”?

- “Цигарка”.

Естествено, че имаше! Силно всмука, изпълни дробовете и ума си с дим. И забрави.

 

В един дъждовен ден

Върза косата си на опашка и преметна чантата през рамо. Обу обувките и излезе от мрачния апартамент, който бе взела под наем за известно време.

Навън започваше да вали. Небето бе сиво. Сиви бяха и хората, и сградите, и мократа земя. Студените капки дъжд мокреха косата ú, лицето, дънките... Задуха вятър.

Александра се скри под едно дърво и погледна часовника си. Нищо ново - Валерия пак закъснява! Трябваше да чака “Слънчевия лъч”, който ще изникне отнякъде задъхан, забързан, с усмивка на уста. И ще попита “Как си?”. Вечният въпрос. Какво да ú каже? Как да ú каже? За Милен, за Юлия, за мама, която вчера, плачейки по телефона, питаше за “своето Юле”. Как да каже, че не знае къде е собствената ú сестра? Как да каже, че живее под наем, защото не иска да се върне вкъщи? Парите свършваха, а напоследък съвсем заряза училището (нещо невъзможно за сладураната, която редовно пишеше домашните си). Нормално - проблеми! Всеки ги има... Има дни, в които ти се иска да крещиш, биеш, хвърляш... каквото и да е. Да бъдеш лош и различен от всички останали. Нещо те потиска и боли. Не виждаш околните и не искаш да ги видиш. Не чувстваш глад, умора, вълнение, а просто отвътре е безкрайна пустота.

В живота на русото момиче, застанало под дървото, винаги имаше бодрост, ентусиазъм, амбиция. Думичката “трябва” ръководеше Александра. “Да не забравя да си напиша домашното... Трябва да... Трябва, трябва...”. А какво всъщност трябва? Просто отговорност за нещата в живота ú. Едно жизнено момиче, което никога не живееше спокойно, защото “спокойствието е скучна работа”. Говореше високо и ясно, бързо и енергично. От нея струеше желание за живот. Усещаше мрачното и сивото, усещаше и пустотата, но не им обръщаше внимание. Сега погледна и ги видя. Рано или късно разбираш, че са до теб. Всеки го разбира.

По отсрещната страна на улицата подтичваше Валерия. Жълтият чадър в ръката ú се накланяше във всички посоки - ту наляво, ту надясно, ту напред, ту на югоизток. След минутка щеше да е под дървото.

 

- Как позна за какво си мисля? Тъкмо това щях да кажа! - Елиза широко отвори очите си.

- Не разбирам как се получава... Просто знам какво ти е в главата - подсмихна се Адриана и продължи да върви напред.

Обикаляха улиците повече от час, дори не обърнаха внимание на първите капки дъжд. Смееха се, разказваха си историйки от училище, семейни проблеми, общи интереси. Бъбреха през цялото време, като се прекъсваха постоянно и “Чакай да ти кажа за...”, “Ами тази песен кефи ли те?”, “Чекай, чекай малко, чекай, чекай малко...”. Не се изслушваха - сякаш нямаха търпение за това. След запознанството си на купона на Боби се виждаха постоянно. “Тъпата вечер” ги сближи, не се запознаха с никой друг и си тръгнаха рано. Още на следващия ден Адриана се обади на новата позната и я покани на нов купон.

Заредиха се купонче след купонче, кафенце след кафенце. Станаха много близки и се чувстваха наистина добре. Елиза все повече се отпускаше в компанията на Адриана и нейните “приятелчета”. Имаше топлота, разбиране и смях. Приемаха те такъв какъвто си. И Адриана бе страхотна! Само дето не обичаше да говори по телефона..., но това можеше да се преглътне.

Хубаво е да имаш приятели и да чувстваш свобода. Без тъга, без лъжи и преструвки. Приятели и нормален живот...

Заваля силно. Елиза затвори очи и погледна небето. Нека вали! Нека всичко е мокро! Протегна ръце, за да почувства хладния дъжд...

Адриана рязко я дръпна.

- Ела да се скрием под дървото отсреща! Вали прекалено силно. Цялата се намокрих! - земната практична Дева влизаше в действие.

Изтичаха до дървото. Още две момичета стояха под спасителните му клони и спореха за нещо. Елиза и Адриана се усмихнаха, другите две - също. Нямаше нужда от думи.

- Май сме достатъчно мокрички? - попита Валерия.

Адриана изтърси нещо “цветущо” и четирите момичета дружно се разсмяха.

Чувството за хумор на едната, отзивчивчивостта на втората, доброто настроение на третата и помощта, която търсеше четвъртата станаха едно цяло. Постояха около пет минути и единодушно решиха да отидат някъде.

Все още валеше, но на кого му пукаше за това?

 

Бяла нощ

Часовете на нощта минаваха бавно. В “Бърлогата” бе тихо, а тишината даваше усещане за пустота и вечност. През деня винаги е пълно със звуци - смях на деца, коли и думи, думи, думи... Нощем е тихо, празно... Нощем всичко е различно. Малко неща се виждат... и твърде малко се разбират.

Юлия се опитваше да разбере “тези неща”. Без особен успех. Не спеше, защото отдавна бе отвикнала да спи. Мислеше, все мислеше и постоянно поглеждаше едно малко листче с надраскан на бързо адрес. В тъмнината не виждаше буквите, но ги бе научила наизуст. Адресът на Александра.

“Само една крачка ме дели от нея. Какво да правя? Не мога да продължавам така, защото ще изгния в тази кочина. А не мога да спра. Нали веднъж реших да го направя! И к`во - не издържах! Боли ме твърде много. Писна ми от болката! Писна ми от безсънните нощи! Искам да бъда човек, да ям, да спя. Как да се върна към всичко това! Да бъда отново “добро” момиче. Нов живот без тая гадост. К`ъв нов живот, бе? Глупости! Няма смисъл.”

Някой отвори вратата. Иво. Бяха излезли с Миглена, но сега се връщаше сам. Изглеждаше странно превъзбуден и мънкаше тихо несвързани думи. Не видя, че е будна. Всъщност нищо не видя.

Луната се показа иззад черните облаци и освети стаята. Бялата светлина огря лицата им, боклуците, телата по пода. Юлия леко се приповдигна, загледана в момчето, което се просна върху едно от одеялата и в унес замята главата си. Всичко бе забравил. Днес и двамата нямаха пари, но той изглежда бе намерил. Юлия нямаше нито стотинка. Дрехите ú воняха на пот, мърсотия и цигари. Мразеше да е мръсна. Чувстваше вътрешностите си стегнати, мускулите боляха, очите пареха.

“Да се махна ли? Ще имам ли сили да стана, да изляза оттук? Погребах всичко, а сега искам да си го върна. Да имам сестра, семейство, работа, приятел... Една затънала наркоманка си мисли за бяла светлина...”

Пак погледна Иво. Изглеждаше зле.

“Нямам сили да си тръгна, но нямам сили да продължа. След тази нощ ще има още бели нощи. Утрото ще дойде - и хайде пак - кафе, кражби, наркотици, бягане от полицията и всички видове “екстремни спортове”. Нали това искаше, бе, Юлия? Разнообразие! Нещо НОВО! Умираше от скука в тъпия си град. Е, сега ти е много весело.”

Усети застоялия мирис на “Бърлогата” и се почувства като в клетка.

“Имаше удоволствие. Имаше забрава. Безкрайно удоволствие, замайване, слабост и желание за още и още. Да получиш дозата живот и да живееш...”

Спомни си една стара песничка за лудите жаби: “Най-обичам луди, луди жаби, луди, луди жаби на сън (между другото въобще не сънува!)

“Грешка, грешка, обърках нещата, голяма грешка... ”

Да, ГРЕШКА!

Стана и облече пуловера си. Разтърка очи, разроши русата косичка и прибра малкото вещи, които ú принадлежаха.

- Чао, Мишо! - прошепна в ухото на приятното, стеснително момче, което винаги помагаше и разбираше.

Погали лицето на Мариян, зави по-добре Дорчето. С тези хора бе делила всичко, свързано с думичката “наркотици”. Приятели по доза.

Наведе се над Иво и внимателно разгледа чертите на лицето му, сякаш да ги запомни. Стана ú по-добре.

- Бъди щастлив, Иво!

Загърна го с някаква дреха, взе си раницата и бързо заслиза по стълбите. Тичаше. Бягаше. С всички останали сили. Махаше се!

 

Звънецът на входната врата събуди Александра. Сънено погледна часовника - четири и половина. Едва отметна завивките и залитайки, стана от леглото. Нищо не разбираше! Отвори. На вратата стоеше Юлия - свита, задъхана, с огромни синини под очите. Изглеждаше отвратително, но си беше Юлия. Дойде. Върна се.

Силно прегърна сестра си с желанието да вземе поне малко от болката ú. Ще направи всичко възможно, за да помогне на Юлето. И никога повече няма да си позволи да я загуби!

Изходът е там някъде, след бялата нощ...

 

Елиза подреждаше стаята си вече повече от час. Рядко обръщаше внимание на обстановката, която я заобикаляше. Бюрото бе покрито с хартия, химикали и моливи, по пода се въргаляха дрехи, а върху леглото се бяха разположили любимите ú играчки. Разхвърляната стая не я интересуваше, понякога дори не забелязваше, че е такава. Ставаше, пишеше, излизаше, пак пишеше... Един затворен кръг, който напоследък се разчупваше, за да допусне малко радост, светлина, сила и любов. Тази вечер те щяха да дойдат на по една пица върху изтрития, но мек килим.

 

От два месеца Юлия живееше със сестра си. Онази “бяла нощ” промени всичко. Енергичната Акси вдъхваше живот на застоялата атмосфера. Разсмиваше я, правеше ú изненади, готвеше вкусотии, които Юлия рядко ядеше. Трудно свикваше с апартамента на сестра си, с липсата на дрога, с обикновения начин на “съществуване”. Переше си дрехите, имаше храна, и сестра имаше. На няколко пъти за малко не избяга от приятното апартаменче, за да се върне в “Бърлогата”. Съвсем за малко. А миналото бе вечност.

Александра викаше нещо от кухнята. Не я чу, защото не искаше да я чуе. Викът премина през главата ú бавно, много бавно. Усещаше костите и тялото си като от памук.

- Ще-е-е ве-еече-еряш ли-и-и!

Май разбра. К`ва вечеря, бе?! Ще се издрайфа от постната супа и топли сандвичи с кашкавал.

- Трябва да потърсиш помощ! Разбираш ли, Юли! Помощ! Дори не се стараеш! - упрекваше я Акси.

Стараеше се! Много се стараеше да не ú се гади, да не вижда миналото, да не чува гласове, да не чупи предмети. Но няма да отиде в дом за откачалки и хора като нея. Как да ги погледне в очите? Все едно да види Смъртта. Затова оставаше на дивана и пиеше хапчета (тайно от сестра си, разбира се). Бяха сравнително слаби, но болката притъпяваше - памучна и безразлична. Все едно е дали ще се оправи - лекарите и психолозите, мама, татко и Акси не могат да я излекуват!

А наближаваше нощта. Тогава ставаше най-трудно...

Александра държеше ръката ú и тихо шепнеше нещо. Ръката трепереше, студена и потна. Акси много се страхуваше от тези пристъпи, с които не знаеше как да се справи. Те не бяха “бели нощи”, а нещо страшно и тежко. Можеше само да държи хлъзгавата и потна ръка на Юлето. Крещеше заедно с нея, а понякога просто мълчеше и галеше русите ú коси. Имаше нощи, в които отчаяно грабваше телефона, за да каже на мама. Набираше номера и бързо затваряше слушалката.

Сега пак седеше до сестра си и горещо се молеше всичко да свърши. Сините очи на Юлия бяха подути и затворени...

... Студът я поглъща. Покрива лицето ú. Глас шепне: “Господи, отче наш, ти, който си на небесата...”. Вятър, скреж, сивота...

- Коя си ти? - попита гласът.

- Юлия - отвърна тя. Странно, бе облечена в бели дрехи! Изведнъж по тях се появиха червени петна - като от кръв. Дишаше тежко. Трябваше да извика, да вика, вика...! Тежкият въздух я притисна и тя не успя да чуе вика си.

Мяташе се, обръщаше главата си, тичаше, бореше се с вятъра. Непознати фигури вървяха срещу нея.

“Юли-и-я-я...”

“Юлиии-я-я...”

Памучен звук на гласове. Фигури на идиотчета, които се хилеха. Гласовете им се сливаха с вятъра.

- Това, което чуваш не е реалността. Това, което виждаш също не е реалност. Събуди се, огледай се и я виж. Тя е живота. Той не е наркотици! Той не е илюзии! Той не е болка! Той е ЖИВОТ!

Стига вече! Спри... Млъкни... Не искам да чувам какво е живот!

Смехове на малки щастливи деца с огромни сладоледи.

- Искаш ли сладолед? Искаш ли парченце щастие?

Падаше... Към нещо, към дъното... Видя лицето на майка си, видя своето минало и снимката на русо момиченце с шина на зъбите... Видя как то повръща в купа сладолед.

Стана ú лошо и много горещо.

- Искаш ли парченце щастие?

Ужасен студ...

Отвори очи и видя Александра до себе си. Усмихна ú се и пак ги затвори, прекалено уморена, за да говори. Утре всичко ще е наред, защото е Утре. Трябва да поискаш да живееш и да се бориш! Диванът в хола не е достатъчен за това.

 

Елиза отвори кутиите с топли пици с много кашкавал и доматен сос и отсече:

- Нападайте!

Пет ръце лакомо посегнаха към парчетата.

- Вкусно е - заяви Валерия, дъвчейки усърдно.

Пиците бяха страхотни, момичетата се чувстваха добре и съвсем уютно. Всяка разказваше за своето семейство и начин на живот, за своите мечти и интереси.

В полумрака на стаята се говореше лесно. Споделяха мисли, припомняха си случки... Смееха се на глупостите на Адриана, а Елиза им прочете творбите си. Излегнали се на килима, разглеждаха снимки - Лиза като бебе, Валерия по време на танц, Акси и Юлия в парка... Юлия мълчеше почти през цялото време, но усещаше как свиква с новите си приятелки. Всичко бе по-бяло и тя се чувстваше жива. Дори усещаше вкуса на разтопен кашкавал.

- Виж, цялата си се наплескала! - изхили се Валерия на Адриана, която я замери с парченце гъба от пицата си.

И петте усещаха близост и единство - болка, радост, светлина, сила и любов. Можеха да правят хиляди неща.

Нямаше да я има Самотата и Болката на Елиза.

Юлия усети отдавна забравената Радост.

Слънчевият лъч докосна Валерия.

Достатъчно силна, за да живее - с приятели. Имаше кой да разбере Адриана.

Енергията на Акси и Любовта, която винаги трябва да си готов да дадеш...

- Ще ви запозная с познатите си - усмихнато предложи Адриана.

- А аз с моите - добави Валерия.

Александра я погледна и каза:

- Само да не забравя да звънна едно телефонче на приятелите от гимназията.

Приятели.

Споделени мигове, общи спомени, снимки, смехории... Малко болка, радост, светлина, сила и любов.

Смехът им огласи стаята, пустите улици, забързаните хора. Докосна небето и се задържа в безкрайната чистота, в безкрайното и вечно синьо.

 

 

© Елина Цанкова, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.