Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАБИРИНТ

Елина Цанкова

web

Тя наблюдаваше начина, по който почти непознатият й мъж ставаше от леглото, кожата му, топлия дъх на младото тяло и красивото лице с безразлично отегчен израз. Ира изглеждаше също толкова безразлична и студена, подпряла глава на възглавницата, загледана в пламъка на запалената час по-рано свещ. Пламъкът на свещта образуваше интересни фигурки по стената, а в аквариума с цветни рибки се преливаха и отразяваха светлинки. Всичко това й се струваше по-интересно от неговото присъствие. Тя бавно се изправи и протегна ръка към шкафчето, където бе захвърлила кутията с цигари. С привичен жест запали, без дори да усети всмуканата глътка дим. Намираше се в своя лабиринт, от който лъхаше студенината на камъни и самота. Тя отдавна бе затворила сърцето си в едно от ъгълчетата на лабиринта и бе затворила вратата към него. Вратите се отварят с подходящия ключ, но когато ключът е загубен, вход няма. За нея вход нямаше, а поради това - нямаше и изход.

"Непознатият познат" се върна при Ира и леко я целуна по устните. Тя се загледа в очите му с интерес и присмех, опитвайки се да открие в тях някакво чувство... или смях... или болка... Гледа го близо половин минута - втренчено, изучаващо. Той не помръдна, нито пък отклони погледа си, сякаш хипнотизиран от втренчените в него очи. Наблюдаваха се, изучавайки чертите си и следейки всяко движение на другия - като борещи се животни. Тя го победи, защото "непознатият познат" пръв отклони погледа си. Ира безразлично сви рамене, а в главата й упорито се въртеше мисълта колко глупав изглежда.

Нямаше какво повече да прави освен набързо да се облече, да се усмихне насила и да си тръгне, оставяйки го сам с цветните му рибки с безжизнено застинали очи.

След като излезе на шумната улица, Ира се забърза, за да стигне навреме на работа. Работеше като барманка в Dante’s club и прекарваше нощите в "лов" (както обичаше да изтъква пред познатите си).

Тя приличаше на малка, вечно гладна хищница, която се вкопчваше във всяка подходяща жертва. Използваше безогледно хората и изпиваше цялата им енергия с ненаситно удоволствие. Сама не осъзнаваше как изсмуква всяка капка чуждо щастие или усмивка. Целта бе да остави след себе си празнота, защото вътрешният свят на нейното собствено "аз" бе празен. Парализирана за чувства и мъртва за обич, тя живееше, за да кара целия останал свят да изпитва болка.

Мило се усмихна на колежката си, докато подреждаше чашите с питиета на подноса. "Каква глупачка е тази". Изречени на глас думи:

- Ти си страхотна, Бубе! Много те ценя като приятелка и колежка! Трябва да се видим някой ден извън Dante’s!

- Ами да... с удоволствие! Бих искала да се опознаем - притеснено отговори по-младото момиче, което работеше в Dante’s club от няколко седмици. Тя бе едва на 16 - скромно, красиво момиче, което едва сега започваше да навлиза в живота.

- Можем да се позабавляваме някоя вечер! Купонче или дискотека... - смигна Ира и продължи да налива джин в чашата. Безцветната алкохолна течност се плъзна по ръба, без да оставя след себе си следа. Очите на Ира отново се втренчиха в пълната с алкохол чаша и се сляха с нея.

Календарът на една от изрисуваните стени в клуба показваше, че е работен "ден-обикновен". С всяко изминало квадратче на календара Ира и Буба ставаха все по-близки приятелки. Работеха заедно, споделяха преживелици и проблеми, шушукаха си зад бара и се заливаха от смях, погаждайки номера на клиентите. Буба вярваше на всяка дума на уверената и силна в нейните очи Ира. Споделяше всяка своя мисъл или чувство с "по-голямата си приятелка", която авторитетно я поддържаше и учеше на основните правила на живота. Самата Ира не знаеше защо бе започнала тази покровителствена игра - може би от скука, а може би защото искаше да играе главна роля в забавната игра "Прееби другарче". Причината бе в лабиринта, в който отчаяно търсеше скритото си сърце. От младото наивно момиченце тя черпеше сила и някаква непозната радост я караше да се чувства жива. Тя пиеше от нея всеки ден, но колкото повече черпеше, толкова по-ненаситна ставаше... И искаше да я изпие и унищожи изцяло, до последния дъх, до последната искрица в живите очи на веселото момиче.

Червеят в душата й - прогнила и мъртва част от тялото, гризеше мислите на Ира денонощно. Тъничкият му глас пищеше в ушите й, когато виждаше щастие покрай себе си. Пищеше с тъничко гласче: "Вземи щастието за теб! Не го оставяй там, някъде, за другите! Майната му на този свят! Майната им на копелетата! Нека всички ги боли, боли, боли-и-и-и, за да не те боли теб в студените нощи, когато умира-а-а-аш...". Гласчето му я преследваше и гризеше отвътре: "Довърши ги, копелетата. Ти си толкова силна и умна, довърши ги!"

По цяла нощ се смееше с глас и изглеждаше уверена в себе си, стопроцентово уверена и стопроцентово cool - хубаво тяло, fashion дрехи, fashion look, дълга и права черна коса, големи бадемови очи с мек, влажен блясък. А вътрешно изгнила, с проядено от червея сърце. Скрила се в лабиринт от ледено студени камъни, обградена от непревземаеми стени с малки, незабележими пролуки, през които можеше да премине единствено червеят на завистта, злобата и лицемерието.

"Довърши я... Вземи от щастието й, за да живееш..."

За Буба целият свят преливаше от цветове. Дните й се струваха ярки и щастливо цветни с огряващото слънчево жълто, оранжево, зелено, ярко червено. Тя виждаше цветовете навсякъде около себе си, защото очите й бяха пригодени да виждат красивото и доброто, дори там, където го нямаше. За своите шестнадесет години тя бе наивно мила, с онази типично момичешка "сладка наивност". Но тази чистота и свобода огряваше всеки неин ден. Буба сама допусна красивата Ира в живота си. Отвори широко вратата и й позволи да влезе. С нея влезе и червеят на сиво-черните цветове.

Обикаляха купоните и сбирките на многобройните Ирини приятели (от достойната класа на богоизбраните). Ира я научи да пие до дъното на бутилката, да пуши до пълно замайване, да танцува до пълна умора, да преспива с "непознати познати" и да намира вратата след безкрайния купон, а след това невъзмутимо да се връща на работа.

Червеят имаше храна и упорито гризеше, и гризеше, и гризеше...

Ира се усмихваше и се опиваше от болката, която започваше да вижда в очите на шестнадесетгодишното момиче.

- Пука ли ти след като си тръгваш?

Ира въпросително повдигна вежди и запали цигара с привичен отегчен жест.

- За какво да ми пука?

- Пука ли ти въобще с кого си, къде си и защо си с него? - отново я попита Буба.

Ира се изсмя - продължително и предизвикателно силно.

- Отдавна не ми пука от нищо, миличка. Знам как да живея, а и съм преживяла хиляди неща. Почти нищо не ме интересува, а най-малко - с кого съм. Важното е да ми е хубаво.

"Да, храни се, не спирай да се храниш! Яж от енергията им, откъсвай и взимай от тях! Играй, преструвай се на мил, но винаги оставяй червея, който се промъква навсякъде и винаги намира изхода. Ти си велик и можеш всичко! Глупаци винаги ще има. Важното е на теб да ти е добре."

Ира изцяло обсеби съзнанието на "малкото си приятелче". Буба я смяташе за най-близкия си човек. Даде й ключа към своята душа и Ира безогледно го използва по предназначение. Отключи и взе всичко хубаво и хранително от нея, а после захвърли ръждясалия ключ. Блясъкът в очите на момичето изчезна. Отвътре бе празна за живот. Тя започваше да чува тихия шепот на своя червей - все още малък, но събиращ сила и злоба срещу света. Буба се затвори в построен и празен лабиринт, по средата на който все още туптеше яркото и хубаво сърце.

Смехът на червея струеше в гласа на Ира - подигравателен и злобен. Той търсеше нови жертви всяка вечер в Dante’s club, по купоните и в дискотеките. Искаше храна и материя за лабиринта.

Когато Ира се отдръпна, Буба вече трудно усещаше или чувстваше докосване, вкус, ухание или топлина - нищо.

- Ти си ледена, Ира! Ти си мъртва, не го ли разбираш?

"Дай ми, дай ми, дай ми... Аз съм егоистичен червей, който се храни с такива като теб."

- Аз се боря, за да оцелея и на това научих и теб, Бранимира. Сега ще си вечна като лабиринт. Ако успееш да намериш себе си, ще си преодоляла най-голямото изпитание в живота си и ще се спасиш. Ако откриеш сърцето си в лабиринта, ще бъдеш щастлива и жива. Няма нищо по-трудно от това да търсиш себе си. И да се намериш... Аз не успях и се лутам без път и посока.

Смехът на Ира иронично надделя над изречените думи. На нея наистина не й пукаше коя е.

Продължавай да търсиш сърцето си в лабиринта!

 

 

© Елина Цанкова, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.