ГЪРЛОТО

Емил Христов

web

Баща ми поставя пикелите и въжетата от лявата си страна и продължава да се спуска надолу по почти отвесната стена на входа. Крушката на челника му гасне и в тъмнината едва разпознавам очертанията на силуета му и релефа на скалата, по която пълзи. Трябва да се е смъкнал петнайсетина метра преди да пусне камъче, за да провери височината. Звукът от тупването е глух и далечен. Чувам учестеното му дишане, поема си въздух само през носа.

- Нормално е! Вземи въжетата и ела насам - казва. Подозирам, че възможността да прозвучи наставнически го плаши.

Поставям въжето на рамото си и закрепям пикелите на колана. Постъпих глупаво, че не взех втори фенер и каска. Моля се всичко да е наред и да не съжалявам за разсеяността си. Повърхността на скалата е изгладена от теклите подземни води. Камъкът е студен и допирът с него кара косъмчетата на ръцете и краката ми да настръхват.

В началото си входът не е много стръмен, затова се приплъзвам по задник няколко метра, преди да развия осигурителните въжета. Баща ми вдига глава, за да освети скалата, докато търся подходящо място за заклиняване. Светлината на фенера намира лицето ми. Сигурен съм, че сега ме наблюдава. Трябва да изглеждам напълно спокоен и уверен в себе си. Дори едно трепване би го накарало да се върнем.

Закачам въжето и се обръщам с лице към полегатата стена. Спускането по отвеса се оказва по-лесно, отколкото предполагам. След секунди съм до баща ми, посягам да го закача за въжето. Предлага да взема челника и да сляза първи. Внезапното му доверие ме изненадва. Може би си мисли, че ако нещо се случи, ще може да излезе по-бързо за помощ. Глупаво, защото не взехме телефон, а в радиус от 50 километра няма жив човек.

Надолу камъкът е още по-влажен, панталонът ми е мокър, макар да е навит до коленете. Изпотявам се, подмишниците ми са лепкави. Отскоро забелязвам, че миризмата ми напомня неговата, тази, която пазя от детството си. Мускусна, но не остра като на други мъже, по-скоро сладникава. Опитвам се да наблюдавам внимателно промените, които претърпява тялото ми през последните години. Мускулите ми наедряват, ставам все по-тромав. От седмици пазя диети, а съм свалил едва три килограма. Баща ми напротив - отслабва, крайниците му изглеждат по-издължени. Бих казал, че въпреки лекото прегърбване, фигурата му изглежда по-младежка от моята и, колкото и да е странно, е по-пъргав, извършва всякакви движения с лекота.

За секунди губя равновесие и се накланям наляво. Гърдите и коремът ми опират в скалата. Въжето се обтяга силно и кожените ремъци се врязват в слабините ми. Макар да не усещам болка, чувството е неприятно. Замирам за момент, за да успокоя дишането си. Сърцебиенето ми бързо спира, от коляното ми е рукнала кръв.

- Добре ли си? - пита.

- Всичко е наред - отговарям и се опитвам да звуча убедително.

Чувам го как примлясква на метър и половина от мен. Върти храчка из устата си винаги, когато се опитва да се съсредоточи. Чудя се как се оправя горе без почти никаква светлина и дори за момент не намалява темпото си и не изглежда разколебан. За мен слизанията всеки път са били по-трудни от изкачванията и ми се е струвало, че изискват повече концентрация. Знам, че не сме подсигурени добре. Ако се отпусне само за миг и залитне, може да затрие и двама ни.

- Искаш ли да починем малко? - въпросът му е уместен след грешката ми.

- Когато кажеш - казвам и накланям глава, за да осветя стената надолу, докато той избира подходящо място за спиране.

- Виж къде се оформя камина отдясно. Там ме изчакай.

Спирам и се настанявам добре с полусгънати крака, опрени в отсрещната стена на тунела. Оттук започва теснината. Надявам се лазенето да е по-лесно и да ме пусне да мина втори. Усещам се притиснат, когато наближава отгоре, без да се съобразява с темпото ми. Бързането му ме изнервя и се разсейвам.

Паля цигара, докато баща ми се настанява до мен и връзва кърпа на главата си, за да не се цапа. Суетен е, си мисля. Питам се за кого се пази, като тук дори прилепи няма. Знам, че мрази да пуша, когато правим почивки, но няма да ми каже. Прибирам угарката в джоба на панталона си и отпивал малко вода от зелената манерка.

Сам предлага да мине пред мен и разменяме местата си. Едва сега забелязва кръвта по коляното ми. Опитва се да не реагира, виждам, че му коства усилия. Избърсва ме с влажна носна кърпа и се спуска в цепнатината, мълчи. Закачил е на главата си малък жълт диод. Значи не сме толкова неподготвени, колкото си мислех. Ще изчакам няколко минути, паля цигара. Гори бавно заради влагата, синкавият дим се навина на спирали във въздуха. Като стигнем долу ще стоим има-няма десет минути и ще тръгнем назад, знам го какъв е. Бездействието го притеснява, все бърза занякъде. Построил е стотици вили и летни къщи за трийсет години, а не може да отдели повече от уикенд за почивка.

Отпускам краката си в отверстието, като гледам да не опирам много коляното си в стената. Може би щеше да е добре да го превържа с някаква кърпа или да нося ластичен бинт, както обикновено, но вече е късно, а и едва ли остава много до долу. Пълзенето наистина е приятно. Вече съм много мръсен, хубаво е, че развих панталона си навреме, за да предпазва поне малко раната. Тунелът е достатъчно широк, за да се движа с краката напред, и наклонът е значително по-полегат от началото при входа. Ако открия удобно място, ще се завъртя наобратно, за да мога да осветявам пътя пред себе си.

За четирите години в университета сме били в пещера само веднъж. Бях забравил колко успокояващо действа лазенето в тези безкрайни нагънати тунели. Можеш да се почувстваш напълно сам, да си събереш мислите.

Започвам да се задъхвам, избирам по-широко място за почивка. Отказвам се от първоначалната идея да пълзя с главата напред. Все пак ми се струва по-безопасно да продължа така, в случай че внезапно се появи стръмнина. Раната ми е прокървяла отново и целият ми крак е подгизнал. Досега не бях обърнал внимание на кървавата диря, която оставям. Отпарям част от тениската си и здраво стягам под коляното. Интересно е, че не усещам никаква болка, мястото просто е леко изтръпнало.

Тунелът става все по-стръмен и започва да затруднява придвижването ми. Не ми се мисли за обратния път. Виждам слаба светлина на няколко метра от мен. Баща ми е, вече сме стигнали. За да вляза в залата, трябва да скоча от около метър и половина. Развързвам колана си и му го хвърлям, усмихва се и започва да събира разпилените инструменти. Отпускам се и скачам на земята. Падам надясно и се подпирам на ръката си. Ставам и се изтупвам, макар да е безсмислено, защото вече съм твърде мръсен.

Залата е наистина голяма. Светлината от фенера не е достатъчна, за да освети всичките й стени. Виждам млади, неголеми сталактити и едва различими сталагмити под тях. Куполът е най-малко на два метра и половина височина. Бих казал нещо, за да проверя акустиката, но не се сещам какво, а и не искам да нарушавам тишината.

Баща ми е седнал в средата на залата и пие кафе от червената манерка. Отпуснал се е напред с ръце, обгръщащи коленете му. Сядам до него и отпивам глътка вода, пестя я, за да има за обратния път. Протяга ръка и смъква челника от главата ми, изгася го. Слабата светлина от неговия диод едва трепти. Изключва го.

- Това е абсолютната тъмнина - казва.

© Емил Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2005, № 10 (71)