КРИВОРАЗБРАНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Добри Войников

web | Криворазбраната цивилизация

ДЕЙСТВИЕ ЧЕТВЪРТО

Една стая от къщата на Хаджи Коста. Надясно от сцената маса и столове; врата наляво и надясно.

ЯВЛЕНИЕ I

ЯВЛЕНИЕ II

Хаджи Коста, Райчю.

Райчю (който идва от вратата). Чорбаджи, же ходя ли по сега на дюген?

Хаджи Коста. Хем ти... друг път, като отидеш нейде, да не заспиваш, че та земат дяволите.

Райчю. А че... чорбаджи, аз снощи ги чаках, чаках... те като са заловиха на... инаквото хоро...

Хаджи Коста. На какво?

Райчю. Н’ам как му казваха - пол-по-лика. Я тъй хе, улавят са мъж и жена прегърнато, па са въртят (показва с ръка си) тъй... тъй...

Хаджи Коста (на себе си). Р е з и л л и к. (На Райча.) Ами буля ти Хаджийка игра ли?

Райчю. Ам’че как? ... И тя, и Анка, и, и...

Хаджи Коста (на себе си). Де не ставай дявол, де!

Златин глас (зачува са отвътре сцената). Няма го тука, няма.

Хаджи Коста. Кой е там?

ЯВЛЕНИЕ III

Хаджи Коста, Злата, после Митю

Злата. Хаджи Станюва син пита за тебе, па аз му казах, че та няма.

Хаджи Коста. Че защо да лъжеш?

Злата. Ех, горко му дошло, да си върви там.

Хаджи Коста (на Райча). Скоро да го върнеш. (Райчю излиза.)

Злата (наперено). Я пък, не ми го тряба.

Хаджи Коста (намусено). Да мълчиш там, зере! ...

Митю (поклонено). Добър ви ден!

Коста. Добре дошел, заповядай! (Сочи му стол.)

Митю. Благодаря! (Сяда.)

Хаджи Коста (на Райча, като му дава тефтерите и ключовете). На, да отвориш дюгеня. (Райчо зема и излиза.) (На Митя.) Е, що има, що няма? Алъш-веришите как са?

Митю. Слава богу... добре.

Хаджи Коста. Бе, тий не са добре, ами засега тъй же кажем, че да видим...

Митю. Ще са благодарим и дотолкоз.

Хаджи Коста. То тъй я! Е, ами що чувам? Струваш ниет за задомяване, а?

Митю. Ако ще господ и вий ако имате благодарение.

Злата. Благодарението, то... ний още го нямаме.

Хаджи Коста (намусено, на Злата). Ти мълчи там! (На Митя.) Благодарението от наша страна твърде биле го има; ами стига от ваша страна да имате време, та... по-скоро да стане тази работа. Мене тъй ми й табихетя: като намисля една работа, искам по-скоро да я видя в ред.

Митю. Това е и доброто.

Злата. На кир Хаджия тъй му й табихетя, ами да видим и другия челяк како ше каже.

Хаджи Коста. Другия челяк няма какво да казва.

Митю. От моя страна, правото, аз го желая, та ако обичате... аз сякак съм склонен. Имам голямо благодарение да са замеся най-паче като с вас хора: защо че, както знаете, аз съм самичък с баща си, нямаме ближни родове, та затова гледам да са събера с добри хора.

Хаджи Коста. П е к и й, и ний като теб зет търсим.

Злата. Сал да имаме то време, ама го нямаме.

Хаджи Коста. Времето му нему е твърде добре на място.

Злата. Ба, не е, Хаджи.

Хаджи Коста. Ти мълчи там. (На Митя.) Виж да ти обадя: да направим една работа  б и з-б и з е, а н а д ъ н м у; нито ний же търсим млого-млого, нито пък вий - да н’са простираме, зере времената днес не са твърде да са отпуща края на кесията. Вътре в два деня да са притъпа, а н а д ъ н м у?

Митю. На такъво мнение съм и аз - без излишни разноски.

Хаджи Коста. Ако щеш, подир венчилото една софра на сватиете - колкото да му стане  а д е т я т.

Митю. За толкоз... нито хората.

Хаджи Коста. И тъй, е ф е н д и м и с, да н’са простира; заповядайте утре за пръстен... и в неделя венчило.

Митю Твъре добре

Злата. Хаджи? ...

Хаджи Коста. Ти мълчи там.

Митю. Дето ще рече, утре без друго...

Хаджи Коста. Е в е т, же ви чакам.

Митю (като става). Благодаря ви. Сбогом. (Излиза.)

Хаджи Коста. С а а д е т л е н!¹

Злата (учудено, като са кръсти). Боже господи! Бе, Хаджи, хич да бъде работа ли й таз? Момичето го няма никак на сърце, нали ти казах?

Хаджи Коста. Ако слушам аз тебе и момичето, тряба да събера де що има чапкъни ида дигна байряк, а н а д ъ н м у? Нямаш срама ти, коджа жена - да са разиграш снощи като една маймуна.

Злата. Как щяла съм, Хаджи... не е истина... аз сеир струвах. Сал на свършение сички са заловиха на хоро, поканиха и мене, па и аз... за хатър завъртях са два-три пътя, колкото да не рекат, че съм ходулка.

Хаджи Коста. Да не рекат, че си ходулка, а? Трябаше да оставиш дъщеря си да са прегръща с онзи чапкънин, па... тя не стига, ами и ти, коджа вещица...

Злата. Кой ти каза? Райчю ли? Той та лъже, Хаджи.

Хаджи Коста. Бе ти с този си маймунски ум къщата ми резил маскара ще сториш, а н а д ъ н м у?

Злата. Не е истина, Хаджи, не вярвай!

Хаджи Коста. Да не вярвам, а? Гаче не та зная каква стока си.

Злата. Мене, дето съм ти са нарекла ступанка, не вярваш, а вярваш един слуга, дето ходи да та лъже.

Хаджи Коста (гневно). Ступанка, а? ... Ступанка!

Злата. Виждам аз... ти мене да беше ма обичал, както тряба един мъж да обича жената си, не щяше да ми хортуваш се тъй напук.

Хаджи Коста (сърдито). Да та обикнат тебе дяволите. (Излиза.)

Злата (сама, като дава тифла с двете си ръце от подире му). Ух, токо! Да не ми станяше мъж! Такъвзи мъж кучета да го ядат, печило и пражило. Играла съм - х е л б е т т я  ще играя, че аз не съм като него проста, слава богу, отбирам от  ц и л и в и л и з а ц и я т а.

ЯВЛЕНИЕ IV

Злата, Анка, която са задава.

Анка. По-добре жива в гроба, отколкото жена на един простак. Ако има дъщеря, нека я дава... не съм са родила, за да бъда робиня.

Злата (тъжно). Уф, майки! Замаях са, не знам веки како да думам.

Анка. Само една проста, една нецивилизована дъщеря може да я продадат като добитък.

Злата. Бил пръв търговец в града. Защо ми й, като не сочи  е в г е н и с, като не знай тъй деликатно като... Авропата.

Анка. Не познава нито францушки, нито европейските дансове, нито комплименти, нито етикети, нито нищо. Не, не! Не съм са родила, за да бъда жена на един простак. Мене ми е отредено от  н а т у р а т а  да стана мадама и да живея между цивилизованите.

Злата. Блазе им на онези мандами! ... Нито перат, нито мажат, нито... на света те свят светуват. Ний тука како? ... Черни робини.

Анка. По-добре смърт, отколкото такъв живот.

Злата. Да са не намеряше токо да та заище! (Излиза.)

Анка. В ръцете на един прост баща, колко съм аз злочестна! По-добре майка ми камък и дърво да беше родила, отколкото мене... Ах, боже! ...

ЯВЛЕНИЕ VI

Анка, Марийка

Марийка. Додох, сестро, да ми дадеш, ако имаш благодарение, една от твоите рокли, за да си скроя по нея.

Анка (прискърбно). Да ти дам, Марийке.

Марийка. А как тъй? ... Гледам та наскърбена.

Анка (също). Не ма питай. Знаш, Марийке, колко е тежко за една мома, кога искат да пресилят волата й? Да искат да я дават на един, когото тя няма очи да види!

Марийка. Почух нещо такъво, като че щяли сте да сгодите за хаджи Станюва син.

Анка. Ах, боже! Не ща нито името му да чуя.

Марийка. Как, сестро, чудя са! ... Той е от най-добрите в града ни; той е пръв между момците ни, както и твоя милост си първа между момите ни.

Анка. Не, Марийке, не.

Марийка. От него по-добър... в града ни? ...

Анка. Францушки не знай, европейските дансове не познава - не е цивилизован.

Марийка. Цивилизованието или образованието, сестро, на един момък не състои в знанието на францушки и на европейски игри, а в добрата отхрана, в нужните за един мъж познания, в търговското и в гражданското достойнство. Ако не знае францушки, то не е някой недостатък; в Цариград, съм чувала, и самите хамали говорили този език, но си са се пак при хамаллъка.

Анка. Не е тъй, Марийке.

Марийка. По-добър, по-разумен, по-образован между нашите момци кой е?

Анка. Като че само българските момци са на света.

Марийка. Тогаз... друго. Но аз никоги не бих решила да са предам в ръцете на един, който не е от рода ми, който не носи името българин.

Анка. Напротив... аз мразя туй име.

Марийка. Тогаз мразиш и себе си.

Анка. Себе си не, а българското име; затуй и искам да са събера с един чузденец европеец, за да са измия от това просто име. Не ща да съм българка, защото няма по-долню нещо от българката.

Марийка (на себе си). Тези са думи на брата й. (Високо.) Жал ми е, сестро, че си са увлякла в такъво едно извънредно убеждение.

Анка (гърделиво). Не е истина, не познаваш. Аз тряба да живея като европейка; обикнала съм цивилизацията и в нея искам да умра.

Марийка (на себе си). Ако разбираш що е цивилизация. (Високо.) Може, сестро, сладки въображения да та правят да вярваш, че ще достигнеш честития живот на образованите госпожи, при това се тряба да си напомняш за басната за жабата с орела.

Анка. Такива прости приказки, дето сме ги слушали от простата учителка, нито искам да ги зная.

Марийка. Не са прости, сестро, а са такива, дето можем да извлечем от тях най-доброто поучение.

ЯВЛЕНИЕ VI

Горните, Димитраки.

Димитраки (който са впуща и залавя Марийка). О! Марийке, много желаях да та видя. Добре че дойде, имам да ти кажа нещичко.

Марийка. Заповядай!

Димитраки. Знаш, Марийке? Доде ми една добра идея: за да уведем цивилизацията в нашия град, намислил съм да захванем да си правим балове. Засега имаме един добър куплет: ти с мене, а сестра ми с доктора, па можем да започнем. Само аз тряба да та пооправя изпърво на валц.

Марийка. Остави са, в оназ нощ стояхме толкоз късно... мама за малко щяше да ма бие.

Димитраки. Да та бие? Браво! Па още я слушаш?

Марийка. Като майка... разумява са...

Димитраки. Да ти кажа ли? Тий старите с ръждивите тикви...

Анка. Като нашия баща.

Димитраки... са чисти еничери. За тях нож, нож!

Марийка. Нож, нож, ама... тий ни хранят, тий ни обличат.

Димитраки. Като са ни родили, длъжни са да ни хранят и да ни обличат, ам’че как?

Анка. То са знай. И добитъка храни рожбите си.

Марийка. Но ний не сме добитъци, моля. Като човеци тряба да имаме признателност, почест и уважения.

Димитраки. Ти пак забра от дървената философия! Слушай що ти казвам аз. Ний, младите, тряба да гледаме колко по-скоро да вървим напред, напред към цивилизацията. Да оставим настрана старите фанатици, а да гледаме нас си, да са слушаме и са учим един от други работи таквизи, каквито ги изискува днес цивилизацията.

Марийка. Но тази днес цивилизация аз май ... не разбирам накъде стои.

Димитраки (като я тупка по рамо). Не бой са, аз ще ти дам да я разбереш, стига да вярваш на мене като на твой брат... да, като на твой брат; защото аз та обичам като сестра и искам да та запозная с цивилизацията.

Марийка. Благодаря, но мене ма някак страх от тази цивилизация.

Димитраки (стреснато). Как то? Как? ...

Марийка (на Анка). Ще ли ми дадеш една рокля?

Анка (която стоеше умислено). Хъ! Да ти дам. Хай с мене.

Излизат и двете.

Димитраки (сам). Твърдоглава българка; не мога да я докарам на хесап. Проклетият фанатизъм я още владее. Еднъж да обикне тя цивилизацията, да иска да я уча на францушки, на дансове - аз нея ще я туря на ръка, ама не мога още да й очукам дебелата глава. Тряба аз да са сдостя с майка й, па... да захвана често... у тях. Тогаз... надявам са... Хъ, тя ще си прави рокля. Имам причина... да й занеса един журнал от моди. (Бръква в джеба си.) Сякам да имам един... (Изважда един журнал.) Ето го, от последната мода. (Излиза.)

ЯВЛЕНИЕ VII

Анка, умислена, и Маргариди, заловен под мисца с нея.

Маргариди. Тряба да знаш, драга Анке, че първий  а м у р, що запали сърцето ми, е твоята  д е л и к а т н а, н о б и л а  и  е м а б и л а  п е р с о н а. Уверявам та, че ако и да съм имал  о к а з и и да вляза в  р е л а ц и и  с млого  д е м у а з е л и, ала ни една не ма е тъй силно  д о м и н а с в а л а. О! Аз съм достигнал до таквази  п о з и ц и я, дето без тебе, драга Анке, животът ми е нула. Разумяваш ли?

Анка. Разумявам, м о с ь о, ама како да сторя, кога баща ми е прост челяк, па не разбира.

Маргариди. Казах ти, не тряба да слушаш баща си.

Анка. Иска да ма сгодява насила с него, простака.

Маргариди. Да, с него  и г н о р е н т и н а!

Анка. Ах, боже! Що съм била злочестия.

Маргариди. Не си никак злочестна, драга Анке, стига да ма слушаш. Баща ти няма  р е з о н  да  ф о р с а с в а  волята ти: твоята воля е  и н д е п е д и н т а, па кого обичаш, него тряба да земеш.

Анка. Него да зема, но как?

Маргариди. Казах ти: тук в ближното село сичко съм приготвил, попът е нагласен; само да отидем, и щом са венчеем, ще тръгнем право за Европата.

Анка. Ами додето бягаме, не ще ли ни догадят?

Маргариди. Нито дяволът... То е моя работа; за туй бъди рахат.

Анка. Ами баща ми?

Маргариди. Той нито ще бъде у вас...

Анка. Аз не зная.

Маргариди. Ти да бъдеш готова и щом ти река, хайде, да вървим. Склонена ли си?

Анка (умислено). Зная ли?

Маргариди. Казвай, казвай! Времето е късо, аз тряба да отида по-скоро да приготвя потребните за път - сега е м о м е н т ъ т, дето трябва да  д е с и д а с а ш  за живота си: или на онзи простак робиня, или с мене в Европата, дето ще бъдеш между цивилизованите мадами. Да, аз ще та направя голяма мадама, п р е н с е с а, р е г и н я - ще живееш царски.

ЯВЛЕНИЕ VIII

Горните, Злата, Хаджи Коста.

Злата (уплашено). Баща ви... ам’сега?

Хаджи Коста (който влиза буйно). Туй що е от вас бе, д ж а н ъ м? Туй тука хан ли е? Керхана ли е?

Злата. Мълч, чуздият челяк...

Хаджи Коста (без да дава внимание на нея). Барим да дигнем байряк, па кой мине-замине, б у ю р с у н а н, а н а д ъ н м у?

Злата (като го бута полека). Како ше рече чуздият челяк!

Хаджи Коста. Чузд челяк почтен, без да ми е дост, в къщата ми що търси. Туй тука не е хан, а н а д ъ н м у?

Маргариди (наперено). Слушай!

Хаджи Коста. Нямам време да слушам. (Сочи му вратата.) Б у ю р у н, а н а д ъ н м у?

Маргариди. Времето на еничерлика мина. Ти тряба да знаш како хортуваш.

Хаджи Коста. Не съм пиян. Аз ти казвам, ако си почтен челяк, да излезеш из къщата ми.

Маргариди. Не съм дошел за тебе. Нямам работа с еничери.

Хаджи Коста. Защото нямаш, стори добре да си отидеш: мойта къща не е газино.

Злата (отзаде му, полека). Негова милост е дофтур.

Хаджи Коста. Аз не ща да зная никого. На таз къща  в е р г и я т а  аз плащам, аз б у ю р д и с в а м, а н а д ъ н м у?

Анка. Срамота, тате, негова милост приятел на батя, па дошел да го търси.

Хаджи Коста. Такъв приятел аз не познавам. Туй тука не е Авропата. (Сочи му вратата.) Я да ти видя гърба.

Маргариди. Хаджи, ти тряба да знаш на кого хортуваш.

Хаджи Коста. Некалесан гост в къщата ми, не ща да го зная. Разумяваш ли?

Маргариди. Аз та изправям да ма познаш кой съм, ами твърде, че чета х а т ъ р а и д о с т л у к а на фамилията ти.

Хаджи Коста. Б е  е к с и к  о л с у н ² и  х а т ъ р а  ти, и  д о с т л у к а  ти, сал да не стъпваш в къщата ми.

Анка. Ах, боже!

Злата (като улавя Хаджи Коста). Защо да не стъпва? Той е като брат с Димитракито ни.

Хаджи Коста (който я махва с ръката си). Гиди джонгол! Туй се под твойта глава й.

Маргариди. Утре ще приказваме, Хаджи, там, дето тряба, сал дръж на  а к ъ л а  си како си хортувал. (Към Анка и Злата.) А д и й о. (Излиза.)

Хаджи Коста (отподире му). И адиюто ти, и главата ти! ...

Анка тръгнува да отиде след него.

Хаджи Коста (с гняв, на нея). Тук! ... Г и д и ш и р ф ъ н д ъ. (Към Злата.) Бе вий къщата ми ако не направите  р е з и л  м а с к ар а (улавя си мустаците), аз тези ги обръсвам, а н а д ъ н м у?

ЯВЛЕНИЕ IX

Горните, Баба Стойна.

Баба Стойна (като влиза весело). Е! Честито, честито, на добър час! Честит ти армаган, Хаджи!

Хаджи Коста. Нека доде, че тогаз...

Баба Стойна. Речи, че той е на път... езер... (Към Анка.) Как си, пилето ми? В неделя млада булка, а?

Анка (настърни). Чума урсушка!

Баба Стойна (към Хаджи Коста). Да ви й живичка, тя... ше ви развесели тя. Да даде господ да видите и внуки!

Злата. Твърде не сме весели, бабо.

Баба Стойна (важно). А че оти?

Анка (настърни). От’са укоти под носо ти. (Излиза.)

Хаджи Коста. Като не са разумяват хората у една къща, тъй е то, бабо.

Баба Стойна. А че... како има, слава богу, момчето си е твърде добро... от него по-добро? ...

Хаджи Коста. Не е за него хоратата.

Злата. Май момата ни й студена, бабо.

Хаджи Коста (като изгледва Злата криво). Тебе сега кой та пита? ... А н а д ъ н м у?

Баба Стойна. Гледай си работата, Хаджийке; то като са тури еднъж венчилото, сичко става сладко и медено. Хей! Колко, колко аз зная тъй... изпървян студени, па кога мине венчилото отгоре им, прилепват като две медени пити. Е’но време, повня, баба Зейна, като я сгодиха, я тъй хе, не ще го, че не ще. Доде неделя, ще са венчават веки, тя... плачи, че не рачи. Ами кой я слуша? Ех, венчаха ги, както дал господ, и са свърши свадбата. Сетня пак тя сама ми казваше: „Сестро, щу гудиха венчилото на главата ми, доде че тоз час сърцето ми са обърна - друго стана, хайде... Тъй е то, като кусат двамата от поповата чашка, сърцата е’но стават. Сал, пази, боже, във венчаванието да не са случи някой да направи нещо - да земе восък от венчалните свещи или да открадне нещо от булкината премена - тогаз не си животват.“

Хаджи Коста. Тези работи сега не ги вярват бабо.

Злата. Не ги вярват, зер, че не са прости.

ЯВЛЕНИЕ Х

Горните, двама заптии, които влизат изведнъж.

Баба Стойна (уплашено). Лильо! Ами тез що търсят?

Един заптия (на Хаджи Коста). Чорбаджи, б у ю р  к о н а а!³

Хаджи Коста (почудено). Конаа! ... Вас ви й янлъш работата.

Заптията. Янлъш-манлъш няма, тебе нели казват терзи Хаджи Коста?

Хаджи Коста. Ей?

Заптията. Е й с и, да вървим.

Хаджи Коста. П е к и й, вървете вий и аз ида.

Заптията. Б а р а б а р⁴ с нас.

Хаджи Коста. Не б у? Челяк ли съм убил?

Заптията. Де! Хем млого-млого не са  с ь о л е н д и с в а й.

Хаджи Коста. Е, х а д и  б а к а л ъ м.⁵ (Тръгва, след него заптиите.)

Баба Стойна (след тях). Аалар, Хаджията ше има утре годеж, хем да не го запрете, че е грехота. (Повръща са към Злата.)

Злата (на себе си). По-добре да го запрат.

Баба Стойна (като дойде при нея) Хаджийке, ти не стой, ами дотечи до чорбаджията и разбери каква е работата.

Злата. Да отидем двама.

Баба Стойна. Да отидем. (Излизат и двете.)

ЯВЛЕНИЕ XI

Анка сама, смътено.

Анка. Ах, боже... Хората ни честитят. Целий град знае вече... Какво да правя? ... Да са склоня ли? Да направя волята на баща си. Не, никоги! ... Никоги жена на един простак. Какво ще бъде това? Той отиде сърдит. Баща ми подкараха. Маня излезе. Батя го няма. Аз сама. (Зачува са шум от биржа.) Каква ли ще бъде тази биржа? (Гледа от прозореца.) А! Маргариди... облечен за в път - със сабия. Е! ... Той иде тук. (Към публиката.) Ах, боже, какво ли мисли! Гаче той не са шегува. Боже мой!

ЯВЛЕНИЕ XII

Анка, Маргариди със сабия и чанта през рама.

Маргариди (свръснато). Готова ли си? Хайде по-скоро!

Анка. Къде?

Маргариди. Браво, още питаш? Да вървим, сичко готово.

Анка. Боже мой! Как може? ...

Маргариди. Сега е късно, никой не ще ни види.

Анка. Ами баща ми?

Маргариди. Баща ти, прост челяк, да доседи малко в хапуса, па да му доде  а к ъ л а. Сяка, че имаше да прави с някой българин.

Анка. Ами сега?

Маргариди. Сега, да вървим по-скоро.

Анка. Да вървим? Ах, боже! Как да тръгна тъй невенчана?

Маргариди. Ще са венчаем, нели ти казах? Селото е близу - тук два сахата. Там сичко съм приготвил, попът ни чака.

Анка. Да почакаме барим маня... с нейната воля, да доде и тя.

Маргариди. Маня ти и брат ти ще додат сетне, аз ще ги докарам да бъдат и тий на венчилото, Ще ги имаме на  с и г у р.

Анка. Дали ще додат?

Маргариди. Няма що да правят, като им кажа, че си там. Майка ти ще са зарадва биле.

Анка. Дали?

Маргариди. Разумява са, тя ма много обича.

Анка. Да, обича та.

Маргариди. Л и п о н (улавя я за ръка и за рамо), да вървим, че биржата чака.

Анка. Ах, м о с ь о, увервам са на тебе като на цивилизован момък, на твоята честна дума. Да не ма измамиш!

Маргариди. Не, не! П а р о л д’ о н ь о р⁶, казах ти. Хайде!

Анка. Да си зема по-добрите рокли - свързани са.

Маргариди. Хайде по-скоро. (Зема я под мисца и тръгват.)

Анка (като са обръща назад). Дали ще имам чест да видя пак бащините си къщя?

Маргариди. Без друго.

Анка. А д и й о, бащини къщя, а д и й о!

Маргариди. Адийо, адийо! (Излизат.)

След тях са зачува биржа да тръгва.

ЯВЛЕНИЕ XIII

Къщата на Митя. На средата навътре маса, покрита с бяло платно; на нея щъкло с ракия, няколко чашки, сахан с мезелик и столове. Наляво при вратата са гледат покачени пушки, пищови и сабии. При вдигането на вътрешната завеса Митю идва от вратата, що са надясно. В истото време Герги и Пенчю са задават от вратата наляво.

Пенчю (към. Митя). На добър час, байо!

Герги (също). Да е честито!

Митю. Х а й р о л а?⁷

Пенчю. Беки ще криеш още? Целий град знае.

Герги. Утре годеж и в неделя свадба.

Митю. Кой го е пръснал завчас?

Пенчю. Пуста Баба Стойна не мълчи. Когото не срещне, нему не казва. И да видиш как: ухилена до уши. Гаче тя ще са жени.

Митю. Заповядайте да поседнем. (Подава столове.)

Пенчю. Сега ще черпиш. (Като погледва на масата.) Хъх, ето тук готово, и бистрата му, и мезеликът му.

Герги. М а с т и к а  к е ф и  х а з ъ р.⁸

Митю. Е в е т.⁹ Да турим масата, па да седнем,

Земат масата, турят я в средата на сцената и сядат.

Пенчю. Д о л д у р  б а к а л ъ м.¹⁰

Митю (като налива). Да ви кажа: и тъй го мислих, и инак, токо го реших. Пословицата казва: „Или рано са наяж, или рано са ожени.“ Стига толкоз бекерлък. Како дяволите? ... Челяк до амина не ще побъде я? (Зема чаша.) Я да му дръннем.

Сички правят тока.

Герги. Да е на добър час!

Пенчю. У р л у  к а д е м л и  о л с у н!¹¹

Сички пият и земат мезелик.

Пенчю. То... обулчването, байо, и мен са ревни, ама де... пусти шлюпки де ги?

Герги. Жената, казват, има девендесет и девет дупки.

Пенчю. Бе то... днес каквото са е искабосало времето, не девендесет и девет, ами сто и девендесет и девет ще са намерят. Онези малакофи, онези костуми, онези джекета-мекета, полки-молки, кокове-мокове - една кола моди. И те се на гърба на мъжа са тварят. Вай на онзи мъж, ако гърба му е слабичък.

Митю. Нито хората. Челяк тряба добре, добре да си пресметни, па тогаз да са решава за женение. Инак спукана му бива работата.

Герги. То са знай. Да премери първо кокала, па тогаз да го гълта.

Пенчю. Узун Димов син, Нейчю, нели тъй са заплете с бяла Стойка, оназ алафрансето. Като са видя голяма мадама, па като го напъна да й купува моди, горкият Нейчю харчи, харчи, додето му изветрее кесийката, и за малко време видиш го охлъзнал като овчий.

Митю (който налива). А л л а х  к е р и м!¹²

Сички правят тока и пият.

Герги. Каквото е станало днес времето, сляпата пари не се печелят, брей. Учение тряба, учение. Пусти европейци с учението си достигнали да обсебят сичкото богатство на света. А ний... държим са още о предипотопната търговия и о дяд’Адамовите занаяти. Повечето от нас още блъскат хилядо игли за пара, че какви пари ще ти спечели онзи българин, та да ти поднесе днешните харчове.

Митю. За днешната търговия изискуват са езици, за да може челяк да кореспондира с Европа.

Пенчю. Бе, то и езиците му пари не струват. Нели няма останало от дяда, от баба? Знаял си, да речем, францушки, че какво? ... Отривай цял ден на казиното да прочиташ францушки газети на гладно сърце, колкото да рекат хората, че знаш францушки, че си учен.

Митю. Стига да знаш, па намираш, байо, работа.

Пенчю. Когато ти зная аз тебе францушки, на каква да е работа не ти са залавям. Аз тряба да съм си облечен тъй хе, а л а м о д а-к о н т е: с часовника му, с кордоня му, с ръкавичките му, с бастунчето му, па и с очилата му, та който ма види, от каяфета да ма познай, че знам францушки, че съм учен. Тогаз аз тебе не ти сядам на абаджийския дюген да ти карам иглата или на бакалницата да ти продавам за пет пари маслини. А ще са разхождам като пет за четири.

ЯВЛЕНИЕ XIV

Горните, Райчю.

Райчю. Бай Митю тука ли й?

Митю (като става). Що е, Райчо?

Райчю. Чорбаджийката иска да са срещне с тебе. Нещо има да та пита.

Митю. Де е?

Райчю. Тя, горката, иска да доде, ами срам е.

Митю. Защо?

Райчю. Ами не знайте ли що са случи?

Митю (любопитно.) Що?

Райчю. Да го убий господ онзи, хекимина, дето си поидваше честичко у дома, нали извършил един  м а с к а р л ъ к?

Митю. Какъв  м а с к а р л ъ к?

Райчю. Мене ма нямаше, бях на дюген, когато той проводил двама заптиета да задигнат чорбаджията за нищо никакво и го  к а п а т т ъ р д и с а л  в хапуса. Чорбаджийката н’ам де била излязла, чунким тя май не си гледа къщата, обича май да мутай по сокаците, онуй диване, Димитракито, и него го нямало - и то ходи като хайта; Анка, дето утре уж щяхте да... унодяте... годежа, останала сама-самничка. Кой знай? ... Сговорени ли са били, дявол да ги знай. И тъй, е ф е н д у м у с, онзи чапкънин, кератия, дошел, па грабнал момичето, хайде.

Сички (като стават почудено). Как може!

Митю. Истина ли казваш?

Райчю. Дева нямам да ти давам, я?

Пенчю. Ъ, ъ! Работата боклук.

Митю. Онзи вагабонтин откраднал Анка!

Герги (почудено). Гледай, гледай! ...

Митю. А как тъй?

Райчю. Как... задигнал я на един файтон, па я завлякъл, хайде.

Митю. Кой ги видял.

Райчю. Комшиите.

Митю. Ами чорбаджията ти де е?

Райчю. Чорбаджията... го пуснаха. Доде си у дома, що да види - дъщеря му фръкнала. Тогаз той са разлюти, па като забра с едно дърво чорбаджийката, че бой... че бой... за малко жяше да я пребий. Ама има и право, чунким тя е себет, оти че той й думаше: „Бе джанъм, не прибирайте онзи чапкънин в къщата ми“, а тя не му причиташе думата. И тъй, сега я изхука като чиганка из къщата и не ще веки да й види очите.

Митю. А сега де е тя?

Райчю. Тя отиде у Баба Стойнини, а мене проводи да та видя тука ли си, па иска да са допита до тебе като какво да прави сега.

Митю. Кажи й да доде тук и ще видим.

Райчю. П е к и й, да й кажа. (Излиза.)

Герги. Какъв проклет грък!

Пенчю. Баба Стойна добре го нарече него андихрист.

Герги. Той, дето проповядваше цивилизация! ... Такваз ли му била нему цивилизацията?

Митю. Аз ви казвах, че е шерлатанин.

Пенчю. Шерлатанин и половина.

Митю. Вината е наша. Като видим един такъв вагабонтин да ни са преструва за цивилизован, ний го зяпнем в устата и вярваме на него като на бог. Ето как ставаме прости.

Герги. Да грабне той най-добрата мома от града ни! ... Това докача някак нас младежите.

Пенчю. Самата мома, байно, да не е склонила, той тъй лесно не можаше я отвлече.

Митю. Когато ний мъжете са увличаме сляпата подир един шерлатанин, а колко повече едно глупаво момиче.

Пенчю. Бе то не е глупаво, то...

ЯВЛЕНИЕ XV

Горните, Злата, Димитраки, Баба Стойна, Райчю.

Злата (щом са задава, нажелено). Ах, боже! С какви очи да изляза пред хора!

Баба Стойна (към Митя, Гергя и Пенча). Дявол нечестив! Господ да го порази! Аз като ви думах, не щяхте да ма чуйте. На сега... (На Злата.) Ох, Хаджийке, Хаджийке! Що била си злочестна! Коя черна чума допиля в къщата ви онзи проклет дявол.

Злата. Ох, бабо, престорен душманин, бог да го убие! Зачерни ми лицето, озлочести ми къщата, развали ми дирликя, направи ма полвин свят! (Заплаква.) Ах, боже, пустата ми глава какво имала да прекарва! ...

Райчю (настърни). Сега ти доде акъла в главата.

Димитраки. Господа, вий знаете какво нещо е честта на българина. Аз като българин...

Райчю (също). Хъ, хъ! Сега стана българин.

Димитраки. Отнасям са до моите братя българе и им прося помощта, за да отмъстя на един престорен враг, на един шерлатанин, на един вагабонтин.

Райчю (също). Стегнатият му дост... сега багабонтин.

Димитраки. Който е имал голямата смелост да нанесе такъв  а ф р о н т  на фамилията ни, която той днес озлочестява.

Райчю (също). Ти си причина, диване!

Димитраки. Прочее, господа, правя  а п е л  на вашия патриотизъм, а особено на вас, господин Митьо, който имахте благодарението да поискате ръката на злочестната ми сестра. О, колко злочестна била тя!

Райчю. Диване, ти я озлочести.

Димитраки. Да, господа, правя а п е л на вашия патриотизъм и ви прося братска помощ за отмъщение. (На Митя.) Може да ви съм сгрешил, да ви съм казал нещо противно, но аз ви искам  п а р д о н.

Митю. Със сяко благодарение, господин Димитраке, готов съм да ви помогна, за да отмъстите, както и за да отмъстя на един вагабонтин, който е имал голямата смелост да са подиграе с българската чест. (Към Гергя и Пенча.) Ако ние сме съвестни младежи, не тряба да оставим да стане обичай чуздите вагабонти да си играят с народната ни чест. Да, в името на гражданската ни чест трябва да му отмъстим.

Димитраки. Господа, подобен пример имаме от старата история. Може да сте чели за Троадската война. Старите елени, за да отмъстят на Париса, който бе грабнал прекрасната Елена, младата жена на Менелая, повдигнаха десегодишната война, която свърши с развалянието на троадското царство. И отмъщението стана. Тряба прочее, ако сме и ний хора с любочестие да отмъстим на онзи вагабонтин.

Сички. Да му отмъстим!

Митю. Но първо да са известим накъде е заминала биржата.

Димитраки. Известен съм, зная... Да вървим по-скоро.

Митю. Прочее секи да земе по едно оръжие.

Митю, Герги, Пенчю земат по една пушка и по една сабия.

Баба Стойна (уплашено). Полека-ти, синко! Те са дяволски работи, да не стане някоя хата.

Пенчю. Бой против Троада. (На Митя.) Ти ще бъдеш героят Ахилей.

Митю. Шегата настърна...

Пенчю. П а р д о н.

Злата (на Митя). Моля ви са, заведете и мене да си зема хубавичката рожба от ръцете на онзи проклет душманин.

Райчо (настърни). Преди мушу... сега душманин...

Митю. Добре, тогаз земаме една биржа, па идвате заедно с Димитракя.

Димитраки. Да, да си зема и аз револвера и сабията.

Пенчю (на Райча, като му подава пушка). Райчо, на и на тебе една пушка.

Райчю (като са тегли назад). То не е моя работа. (На себе си.) Дева не съм си изпил ума да ида да са бия за хорската дъщеря.

Баба Стойна. Сега вий ще вървите, ха?

Герги. Ще вървим, бабо.

Баба Стойна. Хем слушайте, като намерите онзи багабонтин, да му отрежете носа.

Пенчю. Главата, бабо, главата...

Митю. Да вървим! (Тръгва напред.)

Сички (освен Райчю и Баба Стойна). Да вървим! (Излизат.)

Баба Стойна (на Райча). Хади бре, що стоиш? (Бута го.) Върви и ти де?

Райчю (като я бутва) Върви ти!

Баба Стойна (която са струпава). Лильо! ... Главата ми.

Завесата пада.

БЕЛЕЖКИ:

1. Със здраве! [обратно]

2. Бе по-добре да го няма. [обратно]

3. Заповядай в конака! [обратно]

4. Заедно. [обратно]

5. Да видим. [обратно]

6. Честна дума. [обратно]

7. Кое да е честито? [обратно]

8. За пиячка на мастика съм готов. [обратно]

9. Така е. [обратно]

10. Я ми напълни да видим. [обратно]

11. Да е на добре! [обратно]

12. Бог е милостив! [обратно]

Действие пето >>>

© Добри Войников
© Издателство LiterNet, 12. 04. 2003
=============================
Публикация в кн. "Добри Войников. Съчинения в два тома", С., 1983.