ОМБРЕ

Димитър Ангелов

web

Животът на някои хора е толкова беден на събития, че изглежда забулен в някаква дълбока тайна, която никога не се превръща в загадка. Ще го наричам Омбре, тъй както обичаше да го наричат. Беше нисък, преждевременно оплешивял, но това не беше наследстевено, нито се дължеше на злоупортеба с алкохол. Има хора, на които плешивината приляга така добре, сякаш е най-голямата добродетел, която им е отредила съдбата, без да предизвиква завист. Харесваше всичко във външността си с изключение на носа. Но носът на самотниците никога не се доближава до модела за красив нос. (Ще пропусна една подробност - как Омбре държеше ръката си в балтона по наполеоновски - не защото тя е маловажна, а защото ми е трудно да опиша разликата между неговия балтон и шинела на Наполеон).

Беше чел всичко - всички класици, европейски и американски, или поне максималното, което неговите двадесет години му бяха позволили. Дали беше чел нещо от Еузебиу? Това име не му беше чуждо. Не, не беше чел нищо от него. Възхищаваше се от Мопасан, Ницше, Джек Лондон и много други, чиито имена трудно биха се събрали тук, и се смяташе за човек с необичайно силна воля. Седнал на стол до масата, и двата а ла Ван Гог - неговият идол - запаметяваше цели речници, сричайки думите с една толкова пресилена пантомима, че на тези, които не го познаваха, можеше да им се стори, че изучаването на чужди езици е един безсилен и абсурден опит да се замести жестовия език. Лимонадената бутилка със сливова ракия, никога пълна и следователно показател за разумност и умереност, беше любимата му спътница. Бяха достатъчни две чашки, за да влезе въображението му в равномерен кръговрат и да обсеби най-съкровените му мисли - разказваше една и съща история едно след друго и не допускаше забележки или поправки, прекъсвайки разговора с една решителна и окончателна “Точка!”, сякаш ставаше дума за някакъв неизречим план, който не търпи промени.

Този персонаж беше пуританин (безполезно е да казвам какво разбирам или някой разбира под тази дума) и отмахваше някакви идеи от ума си със същите жестове, с които отстраняваше или почистваше въображаемия прах, заглаждайки винаги след това косата си. Движенията бяха вероятно един вид почетен ритуал пред страданието и нещастието на великите, достойни за подражание.

Един ден Омбре ми разкри две неща от съдбовна важност. Докато пътувал във влака, на връщане от ваканцията, малко преди да пристигне в столицата, открил, че куфарът му е празен: откраднали му една тетрадка със стихотворения (“една ей толкава тетрадка”, много дебела - уточни той с два пръста дебелината на тетрадката, два-три пъти по-дебела от най-дебелите, за които е известно) и чаршафите. Освен загадъчна, случката беше и долна, защото мизерникът би могъл да остави поне чаршафите, тъй като паметта не възпроизвежда чаршафи, които да служат за нещо. Беше изпитал и още нещо мистериозно и необяснимо - изкачвайки се по един орех, и мислейки, може би, за живота на Торо, му се е поискало да се наслади на панорамата и да се почувства по-свободен, както подобава на всеки човек с широк духовен кръгозор. Клонът, на който щял да стъпи, или този, за който се държал, се счупил и в шеметното падане се счупили всички клони (заради ускорението), в които инстинктът ни се вкопчва, без да иска да знае за волята или за тялото, и когато дошъл на себе си, най-много го впечатлило, че часовникът му бил спрял. От невероятната сила на удара и заради височината на ореха, естествено. Било непонятно как е оживял. Без една-единствена драскотина, без каквато и да е болка. Вероятно волята е блокирала централната му нервна система.

Ако не беше едно случайно откритие, може би добре обмислено от него, за мен образът му би продължил да бъде твърде прост и ясен. С тежко и сериозно изражение както винаги, нечувствителен към промените на температурата и сезоните, той извади от вътрешния джоб на балтона си (беше лято, но балтонът вършеше добра работа, защото джобът беше повече от метър дълбок) една избеляла снимка (сигурно затова я беше увил с найлон) и след дълги стилистични колебания, каза (един човек с убеждения никога не признава), че това е момичето, което обичал. Но тя се самоубила или нещо подобно. Към любовта му тя беше прибавила смелостта и възхищението пред самоубийството. Снимката, грижливо изрязана от некролога, отлепен от някой елекрически стълб, сега беше част от неговото тяло. Тъкмо заради този образ сърцето и умът му бяха се сраснали в един-единствен, трудно обясним орган.

Пред страсти от такова естество всеки дискретен и тактичен човек се ограничва в употребата на думите. Дадох да се разбере, че е била много красива, непорочна както почти всички селянки, и жалко, че снимката не я облагодетелства, но най-тъжното е, че си е отишла по този начин, макар и, ако си помислиш добре, така е било по-достойно... По-достойно от какво? Не знаех и замълчах.

По това време всички ние, роби на инстинкта, бягахме след красивите, а и след недотам красиви, дори не особено интелигентни момичета. Огромна глупост! А той беше срещнал идеалната жена, вечната любов. Не беше й признал любовта си, не бе я заговорил нито веднъж, без съмнение беше се запознал с нея чрез некролога. Състраданието се превърнало в страст, страстта в любов и сега той имаше основание да живее, поне до деня, в който щеше да направи като Джек Лондон. Не с бодлива тел, такова нещо - никога. Но беше неизбежно. Наистина ли се е обесил с бодлива тел? Деликатността изисква да не се засяга един толкова чувствителен въпрос при каквито и да било обстоятелства.

Бяха изминали около тридесет години от това забележително събитие, когато ми се поиска да науча нещо за съдбата му. Беше починал преди две-три години. Не, не се бил оженил. Пиел все повече и повече, нещо ужасно. Не, нямал близки от семейството.

Тудно беше на моя непознат да говори за този случай. Да, бил негов роднина, но далечен, много далечен. Всичко това било тъжна работа, жалка история.

Мизерникът не знаеше за неговата драма, за неговата култура и идеали, не знаеше, че селото не свършва там, че понякога душата обитава най-неподходящите места, че действителноста е една чудовищна измислица, че не е нищо повече от една привидност, че възмущението му е несправедливо, че е чист страх от смъртта, липса на смелост, въображение и сила на волята.

Истината навярно е била съвсем различна: впечатлен от някакъв персонаж, от снимката, пазена с обожание, Омбре бе създал един богат, но доста несъвършен образ на фаталната жена. Познавам зле фаталната жена, макар и да я разбирам отлично. Изглежда, че фаталната жена пропуска вички благоприятни случаи да бъде щастлива, защото несъблазнимата съблазнителка не се стреми към щастие, а към драматичната страст и не устоява, нито желае да устои на изкушението да унищожи в тази неповторима авантюра своя мним партньор - такива са обаче нейната природа и нейното призвание. Прелъстителката мечтае за победа над какъвто и да било избор, случай, среща и накрая над самия живот. Самата тя едва ли предчувства, че животът й е роля в спектакъла на случайността, скрит от погледа на другия. Омбре не подозира, че си служи с нейните думи, на “нейния” любим. Тази пагубна любов не е просто лъжливо обещание, което тя подарява на себе си, защото не е достатъчно другият да разбере признанието. Трябва да има някакво малко разминаване, една изящна неточност, някаква незначителна логическа грешка, която да придаде сила на търсенето на смисъла, на значението, с което са пропити речниците, на непостоянния вкус, който се опитва да се изрази по различни начини. Не, всяко усилие би било неблагодарно, безполезно. Любовта на фаталната жена плъзва и настъпва като паразитно растение - чрез усмивката, погледа, жестовете, тя засяга дори най-откровеното мълчание. Пуска въздушни корени, които не докосват сърцето, а единствено ума, и от медицината знаем, че страстно влюбените започват да дишат с мозъка си, когато сърцето се почувства изморено. Добре е да припомним тук, че това растение не вирее във всеки мъж.

Но Омбре не знае - той преценява по повърността неизвестната дълбочина на чувствата, взема екзалтирането за страст, въздишката за признание. Не знае, че тя действа като резбар: длетото напредва в разделянето на два свята в търсене на принадлежност. Но нека да оставим фаталната жена. Нейната биография е неизчерпаема.

Един ден, от изхабяване на въображението и от натиска на волята, тази жена ще изчезне, ще умре за втори път, ускорявайки трагичната развръзка. Дори е възможно... Но защо да измъчваме три души, изтощени от самотата? Дано да е имал различна съдба от тази, която му отредих.

Сигурен съм, че рано или късно ще се срещнем и може би той ще ме представи на някои класици, които продължават да измъчват грешниците. Но преди това, дори цената на нефта да не спре да се покачва, в ада винаги ще има сливова ракия, и така, без злопаметство и обидчивост, ще мога да му се извиня за някои неточности в това, което се каза тук. В края на краищата, кой не знае, че животът на другите е една наша измислица?

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2006, № 9 (82)