11. ТАЙ-ЧИ

Димитър Ангелов

web | Далеч от всичко

По време на моята сутринна разходка вниманието ми привлече едно момиче или жена, вероятно китайка, която правеше гимнастика или практикуваше един вид медитация, чието име не знаех. Според тълкуването ми, правилно или не, което направих на жестовете и движениета й, заключих, добре или зле, следното: с ръцете си тя спираше някаква буря, преспа или огромна водна стена, придошла изведнъж след разрушаването на някой язовир; после тя се издигаше над вълните на океана, нещо повече, може би над света или вселената, кой знае, след това се спускаше с неизчислима скорост като символична скиорка (поради липса на материална опора), поглъщаше навътре в душата или тялото си силите, злокачествените елементи на природата, успокояваше ги с изключително прости непроизнесени думи или мисли и отново ги пускаше на воля със същата грациозност и хармония. Как това крехко телосложение, доброволно и за изумление на непосветените (на пръв поглед ми се стори, че е някой от групата душевно болни, защото наблизо един господин упорито си миеше зъбите в луксозния си автомобил, а друг, с нездрава усмивка хвърляше неумело парчета хляб на рибите) се натоварваше да поддържа целия свят неизменно в същото равновесие, без да промени в него и в себе си нищо или нищо съществено. Един ежедневен труд, доброволен, неплатен, чужд на съвременния живот, в противоречие, в известен смисъл, с равномерното протичане на историята.

Пред моята почуда и възхищение, тя спря, усмихна се и каза: "Тай-чи!"

Опитах се да направя лек поклон, по техния обичай, казах "Тай-чи!" и продължих пътя си. Но си помислих: тя не искаше да се отърве от мен, а просто ме поздрави, попита ме как съм. Но си спомних, че една китайка се чувства добре, само когато стомахът й е добре. Погледнах назад, тя отново се усмихна и повтори: "Тай-чи!"

- ОК! Тай-чи! - казах доста раздразнен.

Нямаше съмнение, че никой не пита някого дали е добре, когато си тръгва. Хрумна ми тогава друго странно нещо: как хората се преобразяват - как се променя тази ярост, сила на волята или кой знае какво, което се гмурка в океана, за да се появи на върха на изригналата лава и да слезе невредимо и щастливо, носено леко от попътния вятър, по-леко от перцето на новоизлюпеното колибри - когато се обърнат към тях, макар и мълчаливо, само с поглед! Какво загадъчно разстояние разделя човешките същества при тяхната сутринна разходка. И колко жалко, че разстоянието между тази разходка и всичко останало е толкова малко.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Димитър Ангелов. Далеч от всичко. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Dimíter Ánguelov. Longe da espécie, Editorial Nova Ática, 2006.