15. ПЕЙЗАЖ ЗА ЦИГУЛКА

Димитър Ангелов

web | Далеч от всичко

Не знам дали беше боса иле не, дали беше облечена и с какво. За цвета на очите й или на обувките също не си спомням. Дали беше млада, или стара, не зная. Откъде беше, какво работеше? И въпреки това тя беше подчертано по-завършен персонаж отколкото някой, когото познаваме много добре, толкова добре, че не обръщаме внимание на дрехите му, нито на това, какво казва и още по-малко на цвета на очите или на косата му. Достатъчно е да ни харесва и да не ни безпокои. Разпознаваме другите може би по тази съвкупност от детайли, които не познаваме или не ни интересуват. Различаваме нещата чрез пропуски, от по-малка или голяма разсеяност, по промеждутъци, интервали, които ни разделят от нашия ум и му позволяват да прави това, което се полага.

Ето такъв беше нейният поглед - един интервал, една пауза или колебание, незаинтересуваност или тъга по всичко, което не можеше да си представи. Един персонаж, създаден от погледа ни или от самото присъствие, без да знаем кога и къде започва то. Далечна и близка като комета, която осветява нашето любопитство и ни очарова не толкова с блясъка си, а със своята загадъчна неподвижност - същински въпрос, който чрез някакво отражение осветява самия себе си.

Не, нищо подобно. Тя беше толкова плаха и ме досрамя, че не знаех как да й кажа да не се чувства толкова притеснена. Беше толкова красива, че и най-изтънченото изражение можеше да промени съвършения й профил. Изглеждаше толкова интелигентна, че беше трудно да си представя как нейната чувствителност съжителства с всички добродетели, без да наруши хармонията на очарователната й усмивка. Има, за щастие, кратки унеси, в които винаги ни обхваща една и съща нетърпелива идея: "Далеч от всички!"

- Ще хванем автобуса в седем и половина и после ще вземем такси.

- А колата?...

- Ще оставим колата и всичко, което не принадлежи на природата. Във вилата имаме всичко, което ни е необходимо.

Блясъкът в очите й не ми позволи да отгатна настроението й, но в деликатния й смях се съчетаха всички приятни звуци, без да се смесят.

Най-лошото при този вид пътуване е винаги вкусът на шофьора към най-ужасната традиционна музика. Безполезно е да се протестира, но по инстинкт търсим с поглед някой друг, също възмутен. До мен една малко простовата хубавица кокетничеше с един наивен пътник, ако се съдеше по усмивките и блуждаещия му поглед. Ставаше тъжно само когато си помислиш, че на практика удоволствието от флирта не е нищо повече от неупотребата на същественото. А ако не беше само това? Импровизирах един монолог на достатъчно висок глас, за да покажа моето уважение, а в същото време и неодобрение на това толкова често, но не винаги за презиране явление:

"Толкова красота, толкова козметични средства, хитрости и трикове, само и само за да се съблазни един кретен! Да не би да е този "законът на живота"?

- Заблуждавате се. Красотата никога не е достатъчна, козметичните средства често са неефикасни, а триковете почти винаги са безпогрешни. Защото кретенът няма нужда от красота, нито от интелигентност, тъй като е неспособен да ги прецени или оцени. Както желаете. Той отдава значение единствено на това, което му се изплъзва, това, което нарекохте хитрости и трикове... Извинете!

Тя беше права - какво друго е красотата освен един мимолетен момент, в който свеждаме света до един обект на съзерцание, на възхищение. Колко пъти наблюдавах красотите, конкретната красота, докато я превърна в скелет! Или поне се отдалечавах с такова усещане.

Поякога ни се иска да забравим за момент един добър и заслужен урок, дори когато той ни е даден от едно момиче от народа, без голям опит в любовта. Дали тя някога се е захласвала по виолетовото на перуниката, дали е слушала да се говори за опияняващата красота на залеза на луната, дали е държала в ръката си малко диво зайче, без да мисли за задушено?

Понякога има кратки почивки по време на пътуване, способни да променят нашия мироглед само за няколко минути. В декоративните плочки на ресторанта отново открих как творческата интуиция се деградира още при самото създаване на творбата: искал е да нарисува лангуста, а се е получила една гигантска бълха, искал е да загатне една раковина, а ни представя курортистка със сламена шапка, легнала по корем; опитал се е да ни изненада с един лъв... и му изписал рибешка уста и то от най-грозните! "Какъв вид обитава това общо пространство!?" - възкликнах.

- Две от касите не работят - опита се да ме успокои една госпожа.

- Скъпа, това беше един странен унес. Извинявай! След два-три часа ще се освободим от тези кошмари. Знаеш ли, сега се сетих за една приятелка, която изучаваше, по-точно, изследваше, в продължение на пет-шест години зеленото, зеленината на Синтра. А аз й казвах:

"Това не е Синтра, а Алмосажеме, видяно от Синтра. А Вашето зелено е синьо!".

"Не се осмелявайте да ме учите на цветове!"

"На цветовете, и особено на синьото, никой не може да ни научи, нито те се оставят да ги изучават. Синьото е вродено или не е... Вижте разликата между Вашата заблуда и зеленото, превърнато в едно фалшиво синьо. Разбирате ли какво искам да кажа?"

"Синьото, драги мой, не се обяснява с думи. Разбирам го по Вашите сини очи, по нетърпеливия Ви поглед, в неговата настоятелност, но без нюанси. Едно синьо на мъдра незаинтересуваност".

"Извинявайте! Обърнете особено внимане - не е син, сив е. Не метален, нито кадифяно мек, няма в него какъвто и да било материален субстракт и поради това няма блясък, нито е матов. Атараксично сив. Който някои древни философи са употребявали, за да създадат единствените пейзажи, които не замъгляват погледа. Погледът върху всичко, което би могло да приеме или отхвърли цветове, нюанси, отсенки - с една дума - света. Но нека да оставим философите. Приятелко моя, какво е за Вас изкуството?"

"Изкуството е това, което не може да бъде направено другояче" - отвърна тя и отиде да си измие ръцете. И така се разделихме.

- Не е трябвало да я третираш така сурово... Ти не можеш...

- Това беше първото нещо, което научих от моите занимания с Талмуда: "Ти не можеш да мислиш така". Бях седнал на една скала, раздвоен между оптимизма и скептицизма, когато ми се появиха някои букви, в един неочакван порядък, на вертикалната стена на скалата срещу мен (не мога да уточня разстоянието, което е без значение, нито реда). Така или иначе редът беше несъществен, защото не бяха всичките, нито съставляваха някакава разбираема фраза. Случаят беше ги изваял методично и със стил, а времето бе ги оцветило с багри според времената. В този ден ми се стори, че от тях тече кръв - някаква библейска смесица. Три от буквите бяха ясни... В първия миг помислих, че са ред от числа, и нещо повече - че е самото число на звяра. Не, очевидно не можеше да бъде, бяха букви и различни. Но... неочакваното обърква мечтателя. Знаеш ли? Мой дълг е да кажа на всеки, който желае да знае, че не става дума за въображаеми факти, а за една действителност от нашето природно съкровище. Този панел с архаични надписи се намира на западния бряг на Лузитания... Приближи се малко.

Целунах я и й прошепнах точното местонахождение. Времето беше си дало труда да превърне посланието в загадка, която учените, от своя страна, биха могли да префасонират в някаква временна истина, в истинска национална гордост. За мен би било особено неприятно да видя числото на звяра, издълбано върху природната съкровищница. Оттогава се отказах да фотографирам и да гледам рисунки и фигури, които приличат на нещо, които ми напомнят човешкия род.

Красотата на планинските пътища не се изчерпва с постоянно променящите се пейзажи: те рядко са място за среща - предназначени са за отминаване - и удоволствието от това отминаване и изчезаване е като песента на птица: "Далеч от рода, далеч от рода". Радвам се да разбера, че още има хора, които обичат природата. Но предпочитам да гледам някой, който се наслаждава на полета на ястреба, на перата на свраките или шумоленето на някой ручей, отколкото да говоря с него за птици и ручеи. Може би чрез това случайно или преднамерено наблюдаване се опитваме да освежим нашата памет, изхабените и монотонни спомени, да преобразим един прибързан спомен, тоест, какво би станало, ако се беше случило еди какво си, дори въображението да отказва да ни достави подробности, защото вече се чувства отегчено и незаинтересувано. Но рано или късно трябва да отстъпи на желанието, което също е нейно, да си служи с другите, с изфантазираното от нас чуждо въображение, което от чисто удоволствие или по грешка бъркаме толкова често с някой, с някои, с природата, с всичко, за да се окажем внезапно пред едно огледало, в което забелязваме, напълно убедени, че не сме точно ние, а нещо, на пръв поглед някой, когото разпознаваме много добре и можем да му се доверим и дори да му се усмихнем сърдечно, за да се убедим отново в нашата заблуда. Има в това огорчение, трябва да признаем това, и някакво удоволствие, удоволетворение, и защо не? - една пълнота. И нека си представим, че от лекомислие или суета, което води до едно и също, възкликнем: "Ето това е!" или "Не, не е!", каква пропаст се отваря пред нас и с каква ужасяваща лекота всичко ни се представя тъй, както е било преди. Констатираме, без ни най-малко колебание, че светът, вселената или нещо подобно, е едно просто изброяване, но изброяване на какво? На промени, в хармония със законите, за които не можем да знаем нищо? Или чисто и просто прекарваме живота си в упражняване на забравяне на числа, за да не се объркаме в някакъв ред, в някоя строга последователност, както би казал някой. Не вярваш ли, че не може да се вярва в нещо, казано със спокоен тон, а дори и екзалтирано, защото този, който се екзалтира, вече не говори от свое име и почти никой не би могъл да му припише едно точно авторство? Защото той се изгубва в обстоятелстватa, а те самите едни в други. Тъй както нашият поглед се губи, блуждае, изчезва в самия себе си. Скъпа, следваш ли моето разсъждение?

- Чувствам го по постоянната промяна на погледа, по движението на веждите ти, по бръчките, по настръхването на косата ти. Може би се заблуждавам понякога...

Има думи като може би, сякаш, вероятно и други, които разделят света на две, след това на четири и така нататък, докато се стигне до това ужасяващо подозрение: "Може би светът съществува". И в един такъв свят може би никаква дума нито може да раздели, нито да предизвика някаква сигурност, един солиден образ, някакво утешително чувство. Такива думи би трябвало - кой знае? - да бъдат изкоренени от официалния език...

На един кръстопът моята мисъл беше брутално прекъсната от един зле спрян автомобил, от най-високата гама на родното производство, облицован с декоративни занаятчийски и индустриални фаянсови плочки, с врати и прозорци по старовремски обичай. На задното прозорче една жена плетеше и наблюдаваше преминаването на живота, без да се отклонява от традиционно, от ежедневното. Съпругът, покрит с един сенник, сякаш за да не се разложи трупът му от слънцето, спеше. Какво зловещо усещане навява в мен всеки любител на природата, когато остава открито най-нечувствителното от своето тяло - обувките. Благословени да са звездите и всички далечни неща, които не ни говорят за нищо, не ни показват колко сме различни в бодро състояние и насън!

Когато стигнахме вкъщи, гърмеше и валеше така, както е валяло в далечни времена. Истински епистемологичен разрив - блестящ, заслепителен! Вече не си спомнях за човешкия род.

Няма пейзаж, колкото и да ни се иска да не обръщаме внимание на един или друг детайл, който да не е опетнен от инициативата на църквата, от вярващите или от военните. И постоянно се виждаме принудени да нагаждаме, да ретушираме, да рисуваме панорамата.

- Дай да направим някои малки промени. Първо, понеже мразя онова село заради камбанарията, аз ще седна на тоя стол, без да се мърдам, а ти ще сложиш на стъклото на прозореца ей оная картичка, за да закрие кулата. Малко по-наляво, така е добре, сега малко по-надолу! Още. Отлично!

- Но и с картичката гробището продължава да се вижда!

- Гробището не ме дразни - знам, че рано или късно всички ще отидат там! Дай да разрешим сега проблема с другия прозорец, който гледа към светилището. По права линия са осем километра, а това бяло петно на върха ми разваля удоволствието. Единствената заслуга, която признавам на този, който е платил да построят параклиса, за да си спаси душата - на какво ли не са способни големите грешници! - е, че после са асфалтирали пътя до там.

- Смятай, че все едно е някакъв геодезичен знак. Мен не ме дразни...

- Работата е там, че отстрани до него има геодезичен камък. Вземи оная картичка от Канада, но изчакай първо да завинтя за пода краката на стола, защото иначе не служи за нищо. Догодина ще посадим един по-висок кедър на същата линия, за да се скрие това петно.

Да се коригира и усъвършенства панорамата е постоянна задача и в нея откриваме нашата творческа сила. Всичко останало е физическо усилие. За да се разсея, взех от етажерката един роман и го отворих наслуки: "Гроздето продължаваше да зрее, а дъждът упорстваше да спре. Доуру се придържаше неизменно към своето корито".

- Чу ли? Виждаш ли как този класик-северняк, също тъй забележителен поет, потвърждава моята хипотеза за ефекта на перспективата?

- Той е достигнал до съвършеното понятие за покоя.

- Как ми се иска да приспособя тази панорама към един пейзаж за цигулка! Такъв красив инструмент с толкова грозно име! Но къде може да се намери днес композитор на пейзажи, някой виртуоз, за да изпълни този вид пиеса, без да обърка цветята, без да смеси облаците, без да заглуши ручеите, без да разкриви дъждовната дъга? Без да ни досажда в този немислим пейзаж? Когато една планина ни очарова, преставаме да мислим за каквото и да било. Нека не се оставяме просто да ни харесва много, защото ако това се случи, мислим и чувстваме несъвършено и погрешно, отдалечаваме се от природата, и далече от нея, сме само една жалка случайност на собственото си мислене. Далеч съм от мисълта да говоря зле или добре за човешкия род, но човешкото същество може, и следователно, трябва да присъства единствено извън очертанията на пейзажа - дискретно, с изострено внимание и изискано поведение. Дори пейзажът да се промени към по-лошо или по-добро в панорама на стриктно лична съдба. И в такъв момент човек трябва да се въздържа от мисли и думи, провиквания, подскачания, широки усмивки, размахване на ръце или имитиране на полета на птиците и прилепите, и особено движения на глигани, зайци и рисове, и дори да издава какъвто и да е звук. Защото по този начин ще се опитва напразно да въведе чужди елементи в природата и ще осъди на провал своето очрование пред нея, ще се разочарова от самия себе си. Не е добре да се вълнува до сълзи, нито да хълца. И нещо още по-важно. Когато се наслаждаваме на пейзажа, не трябва да ядем (не забравяй, че има красиви хищници, но когато се хранят, губят цялата си прелест), да дъвчим и дори да пием вода. Човек може обаче да си позволи един лек поклон като пред нещо свещено, може да се наведе над едно малко изворче и да докосне с устни водата в знак на поздрав, но в никакъв случай не трябва да пие, нито да изразява шумно задоволство, нито да загуби самоконтрол и да падне по очи. Защото ако стане тъй, всичко видяно след това няма да има никаква стойност. Ястребите трябва да бъдат наблюдавани с обожание, а едно случайно намерено гнездо трябва да се съзерцава като икона на Светото семейство. Дори да е празно. Не трябва да се милват цветята, нито да се целуват... Ако се обърнеш към някоя пеперуда, то трябва да бъде само символично, като съвсем леко загатване на техния полет. Ако някоя кацне на главата ти, това е добър знак, ако си почине на гърдите ти, чувствай се щастлива, но без голямо оживление. Не ги разглеждай с лупа - погледът им е ужасен... Какво още? Когато шепнем нещо към една-единствена звезда, разстоянието още повече я откроява от другите. Когато шепнем към всички звезди, всичко това не е нищо повече от шепот, колкото и красив да ни се струва той. Скъпа, събуди се! Не може да се заспи току-така, изведнъж да се обърне гръб на всичко, което расте върху земята, върху пейзажа, това е обида за небесата! О, как думите разнищват пейзажа! Спи, спи! Нека твоят дъх да бъде лек и непрекъснат като звук на цигулка.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Димитър Ангелов. Далеч от всичко. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Dimíter Ánguelov. Longe da espécie, Editorial Nova Ática, 2006.