9. БЕЛА БАРТОК

Димитър Ангелов

web | Далеч от всичко

- Ще изпълня за теб една пиеса от Бела Барток! Искаш ли? - и без да изчака отговор, тръгна към пианото.

- Ще свириш така, без да се облечеш?

- Не ме ли намираш достатъчно женствена?

- Какво общо има голотата с музиката?

- Не е ли романтично? - настоя тя.

- Романтично е при други обстоятелства.

- Още се намираме при тези обстоятелства. Не бъди толкова примитивен.

- Примитивните са ходели така, защото за тях всичко е било едно и също. Дори не са се различавали помежду си. Но както и да е, ще легна и ще слушам.

Не си спомням коя беше пиесата от Барток - почувствах я като гръмотевична буря, но не като естествена буря, осветяваща всичко, и макар и страшна, красива.

- Как ти се стори? Хареса ли ти?

- Слушах внимателно, но не разбрах добре каква е била идеята на композитора, нито успях да преценя твоето изпълнение. Знаеш, че аз нямам музикална подготовка, разчитам само на слуха си. Стори ми се като шум на патки, между осемстотин и хиляда, които бързат да преминат през един огромен гьол, изплашени от галопирането на сто и петдесет татарски конници. Нека бъдат варварски, ако думата не ти харесва. Всички сме варвари, от време на време. Не забравяй, че ходи два месеца с гипсирана китка.

- Може би съм свирила с прекалена сила. Може и да си прав. Сигурно трябва да родя едно дете, за да се почувствам пълноценна жена... - каза тя, леко унила.

- Раждат селянките, жените на изкуството имат деца, в най-добрия случай. Едно дете само ще ти провали кариерата! А ти остават само няколко години до възрастовата граница за конкурси. Даже не мога да повярвам, че можеш да мислиш за деца след големия ти успех от миналата година. Все пак е международна награда. Макар и екс-екво. Но какво значение има това. Другият да върви по дяволите. Има вид на горила с вратовръзка.

- Не. Момчето свири добре... Ти още ли ме обичаш?... Защо си изгорил всичките ми писма? Какво е станало?

- Това беше прекалена любов, прекалена страст, цяла лудост - цял ден да чета и да пиша писма. Това щеше да ми разбие сърцето. А ти знаеш, че аз живея само заради теб и заради твоето изкуство.

- Аз имам копия от всичките писма, които съм ти писала. От твоите, също!

- От моите, защо? За да ги сравняваш с оригинала?

- Защото също ги изгорих.

Стори ми се, че в такъв момент най-естествено, коректно и достойно беше да стана, да се облека и да изляза.

Но тя ме хвана нежно за ръката и, както се казва в романите, нашите погледи се срещнаха. Нейните лунички, една след друга, замъглиха погледа ми, но без да отнемат нищичко от красотата на сините й очи. Едва тогава забелязах, че е леко кривогледа. "Това няма никакво значение", помислих си. "Достатъчно е да ме фокусира добре или поне част от мен. Кой знае дали не ме обърква и очарова тъкмо заради това?" Не може да се харесва всичко в един човек. Би било истинска болест. Ако косата й не беше рижава, човек би останал с впечатление за някакво странно украшение, някаква перука от сено, от по-миналата година. В модата се срещат подобни неща. Колко часове прекарах да милвам косите й! Не, всичко е било прекалена възбуда на моята чувствителност.

- Ще се оженим в Париж и след няколко години ще заминем за Америка!

- Америка? И дума да не става! Един грък и една германка да емигрират в Америка! Няма нищо по-неестествено от това? Обществото, американците няма да ни приемат.

Тогава си спомних за разговора ми с едни приятел, за неговата предпазливост по отношение на музикантите:

"Няма по-тъпи хора от музикантите. Дори гениалните са едни от най-наивните същества на земята. Който може да свири и да слуша в същото време осем часа всеки ден, вече не е човек, а просто индивид. Главата на музиканта е една резонаторна кутия. Виждал ли си някога красива пианистка?"

"Все пак има някаква хармония сред всичко това..." - възразих аз, защото се почувствах длъжен да се покажа умерен от време на време.

"В музиката няма "сред" - или е кристал, чист, или не е нищо. Не забравяй това!"

Как той преценяваше музикалните кристали беше почти безинтересна загадка. Въпросът, който сега се поставяше пред мен беше по-сложен: момичето не беше красиво, не се чувстваше женствено, искаше да коригира своето състояние с едно дете.

- Μάτια μου¹, обличай се и дай да направим един кръг, първо, за да възстановя естественото налягане на вътрешното ухо. И ще обсъдим твоите идеи и моите намрения за доброто на изкуството и на щастието.

Нежността рядко е спонтанна, грубостта - почти винаги. Тя се хвърли да ме целува, опитвайки се да инсценира някаква силна страст, за жалост, не по силите й.

- Скъпа, целувката не се нуждае от толкова ензими. Чакай да си поема дъх. Не може да се спре дишането на някого само защото го обичаме.

Има поне една ситуация, която ни показва, че не съществуват колективни отговори. Тя ми изпрати една целувка с един малко деградиран жест и каза:

- Ние се обичаме, нали?!

В такива случаи дори да става дума за най-желаната и красива истина, истинско разочарование е да отговориш с едно просто потвърждение и със същите думи. Би прозвучало като някакво ехо, винаги неприятно за слуха.

- Аз съм щастлив и това ми стига. Знаеш ли какво ми отговори едно момиченце, онзи ден, когато го попитах дали е щастливо, че са му подарили толкова хубава блузка за рождения ден? "Аз съм още малка, за да бъда щастлива!". Значи, и в това няма никакво противоречие, щастието е една измислица на възрастните.

- Никога ли не си виждал щастливо дете?

- Нека не смесваме радостта със щастието. На щастието липсва тъкмо този основен елемент - радостта. Защо настояваш да узакониш щастието с печата на изповедта? Ще ти кажа един-единствен път и завинаги. "Обичам те също!". Понякога се нараняваме, друг път сме щастливи, без да знаем.

- Много пъти не се и сещаме за това.

- И това се случва. Понякога ни е все едно.

- Иска ми се да ти напиша страници и страници за щастието. Да ти обясня с всички подробности какво чувствам.

- В тези неща подробностите развалят всичко. Никой не може да опише щастието на повече от една страница, но ако това стане, е цяло злощастие. Все едно да се опиташ да разкажеш един сън: говорим винаги за нещо друго, много различно. И дори описанието да е вярно, точно, отново сънуваме, мечтаем и то зле. Ако фантазията, измислицата могат да изглеждат като истина, защо истината да не може да прилича на една жалка измислица? Не е ли така? Ще кажеш, че вярното и истината се различават дълбоко. Но тук не става дума за дълбочина, а по-скоро за това, как тя изглежда като една спокойна повърхност, безупречно огледална, тоест безпристрастна, когато отразява известна действителност. Нима не е тя, която удвоява предмети, истини, лъжи, чувства, болки? Приумножава ги все повече, докато превърне всичко в точки или нещо подобно, които не образуват никога една съвкупност, нито се подреждат в някакъв образ, някаква картина. И им липсва име, а когато имат, поради лъжливо удобство, това лъжливо име е "светът". Представи си обаче, че аз се съглася с теб, макар и пряко волята ми или дори с изумителна искреност. Не се ли получава отново един вид огледало? Обаче без повърност, една чиста фантазия, един универсален апарат, на практика мимолетен, който превръща нещата, страстите на разума, силата на волята, всичко, което можем да си представим, в нещо, което винаги е различно, и все така до безкрайност, ако по някакъв начин бяхме безсмъртни, и животът ни става като застинал поглед, но замъглен и недостатъчно отдалечен...

- С кого говориш?

- Говорех с теб.

- Не ми ли каза да слушам птичките?...

- Вярно е. Но птичките принуждават мислите ми да заглъхнат.

- Заслушай се внимателно - не си ли разменят любовни признания? Или разменят впечатления?

- Сякаш разговарят, но не. Те са като хората. Повтарят винаги едно и също.

- Дори да е така, тази развълнуваност трябва да има някакъв смисъл.

- Нищо, което се повтаря толкова пъти, не може да има смисъл. "Обичам те, обичам те!", повторено осемдесет, сто, двеста, хиляда, хиляди пъти, отнема смисъла на самия живот, не само на любовта.

- Не забравяй, че те живеят по-малко. Въпреки че водят естествен, по-здравословен живот...

- Не всички.

- Все едно. Ако имам късмет на следващия конкурс, ще живеем в разкош. Ще се обличаш елегатно, както ти обичаш.

- Това да. Но съм категорично против разкоша... Той обижда чувствителния, истински благородния човек. Защото ни подтиква да се изгубим сред предметите. Не съм се родил за такова нещо.

- Така или иначе отиваме в Париж. Вече имам идея за сватбената рокля!

- Знаеш ли?... Аз те обичам. Но ако да си женен беше жизнено важно, бебетата щяха да се раждат женени.

- Тогава оставаме само приятели!

- Не, в никакъв случай. Това, което изпитвам към теб, не е приятелство.

Тя ме погледна за миг, обърна се и побягна. Каквото и да направех би било погрешно. Не бях в състояние да я повикам, нито имаше някакъв смисъл. Знаех, че голямата любов никога не умира, преди да се смали. Казах или мислех да кажа, само на себе си, може би: "Сбогом". Видях се като кламер, какъвто бях видял някога, оставен от някого на едно фикусово листо - без да държи нищо, нито да държи себе си, просто поставен, оставен там. Помислих си "Другият е един свят, който трябва да асимилираме или да разрушим". В първия момент, след това мъдро откритие, не знаех накъде да тръгна, сякаш бях забравил къде живея. Зная, че в трудни ситуации научаваме с лекота да не знаем нищо. Когато минах край една витрина, една малко объркваща сцена привлече вниманието ми. Обезболен от самата болка, умът ми не беше преценил разстоянието и истинския мащаб - не беше никакво фигурно пързаляне. Някакъв гений на китайското занаятчийско изкуство беше изобретил механизъм с ексцентрично колело, който раздалечаваше и приближаваше с голяма прецизност две порцеланови фигури за ненаситни целувки, повтарящи се с гламозамайваща бързина. Деликатни и неуловими целувки, които не се изхабяват, защото изморяват погледа. Но внимателният наблюдател не можеше да не забележи, че фигурите не се докосват - в края на краищата, никакъв порцелан не би издържал на толкова целувки.

Когато влязох вкъщи се разнесе педагогичният глас на говорителката: "Ето един пингвин, който никога няма да стигне до живота". Разбира се, че не можеше да се вземе на сериозно такава спекулация. Показваха яйце, откраднато от една чайка. Това беше смърт априори, както би казал някой кантианец. Откъснах се от това абсурдно, парадоксално поучение и чух първите акорди на една токата. Всичко се беше нормализирало.

БЕЛЕЖКИ

1. Мила моя, буквално "Очи мои" - гр. (бел. прев.). [обратно]

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Димитър Ангелов. Далеч от всичко. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Dimíter Ánguelov. Longe da espécie, Editorial Nova Ática, 2006.