ЦЪРКОВНА СЛУЖБА

Димитър Ангелов

web

Когато отец Антониу ме помоли да го заместя за два дни в религиозната служба на болницата (имал някакъв ангажимент извън целибата), приех веднага и на драго сърце. Трябваше да разговарям с болните в терминална фаза, да им давам кураж и да ги развличам, и той, уверен в моята способност да убеждавам, а и в моята почтеност и чувствителна към чуждото страдание душа, смяташе, че е без особено значение това, че нямам теологично образование, нито призвание за религиозни проблеми.

- Можете да им говорите за всичко, освен за евтаназия, защото е голям грях - това беше единствената предупредителна забележка, само за да ми припомнел. - Сред болните има един свещеник, ако имате нужда от някакво пояснение...

При първото посещение дадох да се разбере, че при тези обстоятелства, понякога не толкова мъчителни колкото самият живот, най-важното е да премахна у тях всякакви съмнения относно съществуването и небитието и следователно, да ги освободя от всички надежди, сместени в тясната ивица между отсам и лъжовното отвъд. Дадох прости примери с една счупена чаша и насърчих някои да изследват парчетата и да ми кажат дали това продължава да бъде чаша или части от чаша и в такъв случай, какво ги свързва и къде точно се намира в този момент. Някои възразиха, че ставало дума за неодушевени неща и че сравнението било крайно несполучливо и неуместно, че било гавра с човешкото достойнство и още по-тъжно от самата смърт, защото тя не се нуждаела от обяснение.

Представих едно много ясно обобщение на християнските и източните мистични опити и преживявания, за да докажа, че аскетите започват много рано сливането си с бога, наречено мистично, и по този начин премахват всички надежди и желания, които биха могли да ги задържат или отклонят от една невъобразима траектория, наречена “път”. И че истината не се измества от полагащото й се място, което е човешкото тяло, за да се присъедини към лесно изпаряващата се идея за душата, духа и така нататък. И нещо още по-важно: че всяко нещо или мистерия, която разделя или съединява живота и смъртта, загубва всякакъв смисъл, след като е обяснена. Че най-блестящите аргументи на разума помръкват пред гаснещата светлина на телесната памет. Че смъртта е само едно постепенно, но сигурно забравяне, мъдро направлявано от природните сили.

- Госпожи и господа, виждам, че не се ентусиазирахте особено от истините, които Ви представих. Четох от един чуждестранен автор едно изключително, бих казал дори изумително описание на смъртта. Той я представя подробно, с такова възхищение и съвършенство, че накрая успява да ни убеди, че това, което най-вече обичаме, желаем, или ако искате, страстно очакваме, е смъртта. После той се разпростира над тънкостите на това, естествено, неназоваемо, което разделя живота от смъртта. И след не знам колко страници успяваме да проумеем, че не ги разделя нищо друго, освен мисълта за живота и за смъртта.

- Радиото ни привикна да мълчим, а телевизията - да не мислим. А сега Вие искате да ни учите, как да умираме. Какво целите с това? Намирали ли сте се някога много близко до смъртта? Не ни разправяйте тия истории за тунела, за обилната светлина...

- Не, не съм бил. Видях обаче света в неговата пълнота и сбогувайки се с него, в един миг разбрах, че не е нещо, което може да се познава и да се обича в едно и също време.

- Говорехме за смъртта, а не за света. Бъдете по-ясен!

- Скъпи приятели, да се постарая да бъда съвършено ясен пред другите, означва не само да се заблудя и да се объркам, но и да се превърна в подобие на другите, да стана съвсем друг човек, а не да бъда аз самият. Би означавало опит да уеднаквя всички хора. А това е по-лошо от смъртта. Избийте това от главите си.

- На мен не ми достигат пет-шест думи, за да Ви представя дефиницията на света и само една - за да обясня живота.

- Аз всеки ден отбелязвам с едноминутно мълчание деня, в който не съм умрял.

- Аз пък сънувах, че съм се надвесил над мен самия, вече мъртъв, и видях как радостите и тъгите ми продължават непокътнати. Вече беше ми се случвало, когато бях млад. Значи, раздвоен и надвесен над себе си - ужасно усещане. Но този път беше истинско удоволствие.

- Винаги и навсякъде над мен кръжеше някаква опасност. Искам да кажа, без преувеличение, че до този момент животът ми беше чисто оцеляване.

- Братя мои, нашето съществуване е абсурдно. По същата причина да тъжим, че то е такова, също е абсурдно.

- Другите не се интересуват от живота ни толкова, колкото си въобразяваме. Затова винаги го разказваме на нас самите. Не конкретния, биографичния живот, защото не сме в състояние да разберем конкретното, а само символичното. И тъкмо чрез символичното абстрактното - толкова чуждо на нашата природа - ни изглежда конкретно.

- Господин доктор, ние сме прости, обикновени хора. В крайна сметка не знаем нищо за себе си. С нужното уважение към г-н архитекта, г-н инженера и г-н майора.

- Винаги е голяма грешка да имаш ясна представа за себе си.

- Живейте всеки ден, сякаш той е последният, и се радвайте на живота. Но не се заблуждавайте, че последният е най-добър.

- Дори щастливият живот се оказва, ако си помислиш добре, един пълен провал. Не е ли тъй, г-н съдия?

- Човешкото същество трябва да бъде морално, забележете добре, не искам да кажа “трябва да има морал”, защото когато се оформи съзнанието му, той става “неестествен”. Нека не забравяме, че Сътворението е било спешен случай. Не зная дали ме разбирате.

- Бог е несъвършен. Няма да страдаме сега и заради това.

- Нека не бъдем моралисти, поне сега.

- Кажете ми една-единствена фраза, едно единствено възклицание, което да не е моралистично!

- Вие, господине, никога не казвате нищо. Сигурно се чувствате много самотен. Бяхте от Секретните служби, ако не се лъжа? Сега, тъй като не сте от актива, можете да говорите на воля.

- Никога не се чувствам толкова самотен, както когато съм без пари. Иска ми се да изляза оттук и да се радвам на свободата си. Смъртта не ме привлича.

- Свобода! Тази дума е прекалено дълга за оскъдното си съдържание.

- Слушай, птицо проклета: свободата не е да излезеш от клетката, а да можеш да летиш с нея!

- Спомням си...

- До трийсет-четирийсет години искаме да знаем много неща за света. След това сравняваме всичко със спомените си. Но те никога не са едни и същи.

- Обществото ми стана толкова чуждо, че когато срещна някой познат, се чувствам виновна.

- Затова винаги ми е доставяло огромно удоволствие да уча мъртви езици. Защото винаги съм знаела, че никога няма да разговарям на този език с някой, който може да ме отегчи. И до днес!

- Multum humanum a me alienum esse puto.

- Излишно е да настоявате. Няма да Ви кажа нищо.

- Цитирате погрешно.

- Добре е да знаете, Ваше преподобие, че не съм, нито някога съм бил човек, който цитира! Ако сте забравили латинския, то е друго нещо. Дори и не мисля да Ви превеждам. Само това липсва. Искате ли да Ви го кажа на старогръцки?

- Ааа... Дума да не става. Вече...

- Само езикът устоява на изкушенията на човешката реч, но единствено когато тази мъдрост не се е настанила в думите.

- В такъв случай, моля да ни обясните мъдростта. Не превръщайте идеите си в частна колекция.

- С най-голямо удоволствие. Но кажете ми как!

- Драги приятели, озарението не е предел, а невъзвратимост.

- Що за дума е това? Отче, Вие, църковниците, също ли работите на смени?

- Ами да. Бог не спи.

- Щом не спи, как може да си спомня, че е живял? Това не е живот!

- Вижте какво, това не е теологичен проблем. Той не живее, Той съществува!

- Боже мой, ще излезем оттук съвсем побъркани, с всички тия приказки. Въздържайте се малко, моля Ви се!

- Вече никой няма да излезе оттук, даже и побъркан! Де да можеше! Не се заблуждавайте!

- Ваше преподобие, молите ли се за животни?

- Какви животни? Добичета?

- За такива като тези, които постоянно ни прекъсват.

- Вървете право в ада! Не допускам...

- Днес в ада не влиза всеки, който пожелае!

- Дявол да Ви вземе и Вас, и компанията Ви!

- Приятелю, гледайте да се овладеете! А, преди да ме хоспитализират, разговарях с един независим работник, и то свещеник, за принадената стойност и поуката от тази история. И двамата се съгласихме, че дяволът съществува, но не наврежда на никого, дори и на прекалено набожните, и че тъкмо Той движи прогреса в света. Но и осъдихме кръста, когато е употребяван в някои планински райони за означаване на границата между общините или като поздрав с едно “Добре дошли!” в някои забутани села...

- Дяволът винаги е добре дошъл, стига да не говори за религия! Г-н архитект, преди две седмици се опитах да обясня на Свидетелите на Йехова, че лабиринтът на котките е по-сложен от самата библия.

- Не познавам структурата...

- Смънкаха само “Светото писание не говори за това...”. Как може една книга, която не говори за котки, да бъде свята?

- Скъпи приятели, казаха се тук много мъдри неща и някои странни истини, но и много глупости. Нека почетем с мълчание божествата, ароматите и мелодиите, ако не умеем да им се възхищаваме другояче.

- Хайде да попеем! Отец Антониу не преставаше да пее и лекарите влизаха, едва след като млъкнеше... Хайде!

- Няма сериозен повод за пеене. Пеенето развлича, но отнема време. А на Вас не Ви остава много време. От друга страна, животът не е само страдание, но и радост от страданието. Не е добре да се заблуждавате, но този е единственият Ви шанс.

- Аз имам вяра!

- Вярата на някои е като гласа на човек, който срича - вярват, докато говорят.

- Лицемерието умира последно!

- Разказаха ми, че една жена се излекувала с мед, ракия и... как се казваше това?... Смрадлика! Била на една крачка от смъртта.

- Всички, които са се излекували с мед, отдавна са умрели.

- За мен животът вече няма никакъв смисъл!

- Животът никога не престава да има смисъл, това което престава да има смисъл, са размишленията за живота.

- Има хора, които се стремят към смъртта. Г-н майор, бихте ли могли да ни разкриете загадката на Вашия девиз: “Смърт или слава”? Вие сте били от кавалерийския полк, нали? Щом Тя не дойде навреме, нещо практически невъзможно, по какъв начин може да се приеме, че можеш да се задоволиш със славата? Всичко изглежда наопаки!

- Макар и да съм стигнал до състоянието, в което ме виждате, за мен той продължава да е същият: “Смърт или слава”.

- Чакайте малко! Аз съм инженер, но преди това също бях военен. Военните се изразяват много несвойствено, по свой начин... Логиката им е много особена, има безброй изследвания по този въпрос.

- Слушай, драги, куражът, непоколебимостта, любовта към отечеството не искат да знаят за благоразумието на логиката...

- В такъв случай, за щастие, болестта на майора няма да трае много дълго.

- Когато се пенсионирах, започнах да колекционирам раковини, след това изкопаеми, кристали, полускъпоценни и някои скъпоценни камъни. По-късно открих тяхното най-неосезаемо присъствие в цветята, растенията, дърветата. Струваше ми се, че ги зървам понякога в очите на животните. И така разбрах, в един миг, че съм се влюбил безумно в природата. Нещо повече: че съм се влюбил в живота и че това може да ме довърши. Дори още по-лошо - да довърши самата страст по живота.

- Може да изглежда странно, но единственото нещо, което ме свързва с живота, е да предизвиквам любопитство.

- Забележете тъгата в очите й. Те знаят, защото не си задават въпроси. Разбирате ли?

- Не сравнявайте мухите с кучетата.

- Когато мухите започнат да ухажват един болен, това е сигурен знак. Горкият!

- Глупости!

- Не са никакви глупости. Каза ми го главната сестра. И една лекарка го потвърди, макар и неохотно: “Те никога не сбъркват - факт е!”, каза тя.

- Не блуждайте в тези празни разсъждения, не се безпокойте с броенето на дните, седмиците или месеците, които Ви остават. Живейте мига - всеки миг е една мистерия, защото не можеш да го превърнеш в ритуал. Вярно ли е, г-н инженер? Не превръщайте живота си в един жалък, отчаян ритуал. Всеки върви към самия себе си. Продължавайте да се борите със смъртта и в тая борба можете да усетите щастието.

- Всичко, което изисква продължение, не може да бъде извор на щастие! - каза инженерът и се почеса по главата по посока на часовниковата стрелка. - Затова изобретих един измерителен механизъм, който отнема началото и анулира края на нещата и ги превръща в универсални величини. Извън времето. Би било голямо отегчение за Вас да ги описвам в такъв момент. Да се надяваме, че един ден ще мога да продемонстрирам пред Вас функционирането на това мое изобретение. Остават ми само някои малки неща за довършване.

- Водовъртежът започва още при самия извор, в самия източник. И продължава така, докато се изгуби в океана.

- Какво искате да кажете с това?

- Нищо, нищо конкретно.

- Дори да е нищо, искам да знам какво е.

- Слушайте тогава. Нищото има еквивалентно тегло на теглото на вселената. Нищо, нито някой може да го определи. Никой никога не е казал нещо смислено относно нищото.

Много е неприятно да искаш да се пошегуваш и да не знаеш как. Затова казах с известна тъга:

- Драги приятели, не съжалявам, че не ме разбирате, съжалявам, че имате човешки образ.

- Какво е Вашето вероизповедание? Вие, господине, нямате милост към никого.

- Госпожо, религиозният опит не може да се изповяда. Изповядва се някакво престъпление, защото престъплението е индивидуален акт, а религията - лично действие. Признавам, че религията е естествената поезия на човешкото съществуване. Тайнство, което не може да се сподели с никого. Знаете ли? Общата цел опорочава и най-благородните чувства.

Христос ни наблюдаваше от стената и сякаш се чувстваше още по-самотен отколкото спасителят в щастливия край на някой каубойски филм - излишен и безполезен.

- В религията няма цели, има задължения и послушание.

- Религията е съвсем друго нещо!

- Когато един орел или ястреб напада едно невинно зайче или мъдрата змия, бог поставя на изпитание проницателността на единия и инстинкта на другия. Нима...

- Не, религията не е това.

- А ако Ви изброя всичките неща в този свят, Вие пак ще кажете: “Не, не е това!”

- Всичко, което може да се изброи, не е част от религията. Помните ли колко неща изброяваше предпоследният папа?

- Как да кажа?... Разбира се.

- Нети, нети... “Нито е това, нито е друго”, както са казвали мъдрите индийци. Следователно, ако тълкувам добре Вашето систематично отричане, религията е едно безкрайно число.

- Няма безкрайни числа. Това е само една абстракция. И много зле абстрахирана от друга абстракция - от числото и от религията на числата - математиката.

- Отче, за по-малко от един час Ваше преподобие каза повече глупости, отколкото Новият Завет. Опитахте се да обясните света с помощта на думите, забравяйки, че по онова време думите са били първична суровина, и въпреки това, никакъв естестен продукт. Вие, отче, се опитахте да направите от малко мляко цяла крава. И от образа на кравата - замисъла на Твореца. Зная, че това са думи, казани напразно. Защото, да се използва речта, стила на другите, от солидарност, симпатия или състрадание, е като да дадеш повод да те считат като равен, еднакъв на тях и тъкмо поради това да те презират. А да прибегнеш към някакъв метаезик, за да те разберат по-добре, е все едно да се опитваш да излъскаш един парцал за лъскане на обувки с друг такъв парцал. Няма ли да е по-добре да останем неразбрани, изразявайки се както ни е угодно? Не Ви задавам никакъв въпрос. Не Ви ли е жал за тези нещастници, които са на път да се сбогуват с живота?

- Мъка ми е за всички, които страдат, но тази мъка вече не ме трогва. И аз умирам, но не искам да ги срещна нито в ада, нито в рая. Бог да ми прости, но чувствам отвращение към човешкия род, отблъсква ме и говорът му. Вие поне не се надявате на нищо.

- Извинявайте за момент! Г-н Мануел, каква е тази физиономия? Вие имате най-добрата прогноза, доколкото зная. Ако издържите още няколко месеца, може и да се окажете най-старият жител в страната.

- Да, знам. Предсказано е било двадесет години, преди да се родя! Любопитно е, впрочем, би било любопитно, но и уморително да си спомняш за неща, за които вече никой не си спомня.

- Никой не Ви задължава да си спомняте. Имате време да забравите абсолютно всичко, което не Ви е приятно.

- Работата е в друго: как да забравя това, което обичам?

- Направете от тези спомени една чиста памет, една обвивка, кора, нещо като сламена шапка, за да Ви предпазва от всякаква светлинка, която се опита да Ви безпокои.

- Не е по силите ми да пресовам паметта до дебелината на някаква обвивка или кора, нито да видя светлината, след като съм я затулил.

- Госпожо Одете, елате тук, ако обичате. Не унивайте. Следвайте примера на този наш приятел. Нищо не може да го отклони от решението да живее. Какъв блестящ дух!

- Де да имах някаква по-лека болест. Или даже две, но не нещо такова!

- Никаква болест не може да компенсира друга, тъй както никое желание не може да замести друго.

- Когато бях дете и се усмихвах, всички се ужасяваха. Как било възможно едно толкова грозно дете да има такава очарователна усмивка? Дори майка ми се чудеше. Онази усмивка беше вик срещу грозотата! Казвам това за първи път на Вас.

- Госпожо, засегната от собствената си чувствителност, Вие навярно ми разказвате някакъв кошмар, който теоретично трябва да е изживяло някакво дете, измислено от Вас. Защото в усмивката Ви няма следи от нещо трагично, необуздано, разрушително. Освен ако не сте измислили смисъла на усмивката или, за да бъда по-точен, на Вашия живот, който, благодарение на силата на желанията, се е превърнал в своята противоположност, загубвайки тежест и съдържане и оставайки само с това мъчително усещане, че животът е противоположното на нещо, което не е съществувало никога. Оттам нататък животът вече не е нищо повече от един лъжлив спомен, създаден от нуждата за някакво начало, до което не можем да бъдем достатъчно близо.

- Зави ми се свят, много Ви благодаря, трябва да легна.

- Имате ли една минутка за мен? Онзи ден, когато четох на двадесет и пета страница от книгата Ви “В очакване на бялата котка”, че смъртта кърмела не помня какво, съвсем се обърках. Метафората с прилепа ми се стори, честно казано, слаба. Не ми се сърдете. Дали защото е предназначена за умиращи? Красиво заглавие!

- Скъпа приятелко, когато казвам, че смъртта кърми живота, аз не й приписвам никакво майчинско чувство, независимо от грижата и нежността. Защото нашата нежност, която неотстъпно следва смъртта навсякъде, винаги милва повече нас самите отколкото другите. Що се отнася до метафората, в действителност казвам само, че след своя красив полет прилепът вече е съвсем изнемощял от безуспешното търсене, защото е надделяло в него естетичното над етиката, над нуждата да се храни, за да може да храни другите. В своя нетърпелив стремеж към съвършенство той е взел грациозността на полета си за един вид белканто. А животът му трябва да бъде тих и безшумен. Ето това е вътрешното жужене, което те не чуват, но усещат. Пеят тишината, искам да кажа, живота.

- Бих умрял спокойно, ако знаех, че ще известят навсякъде “Той никога не е съществувал!”

- Аз разбирам: въпросът не е в това, че ще умрем, а в това, че сме живели. Един ангажимент пред нищото!

- Аз мога да кажа, че постигнах почти всичко, което исках от живота. Следователно...

- Всичко, което може да се постигне в живота е една запетая в повече.

- Който се чувства реализиран, не се страхува от... от нищо!

- Горката! Живеем от опитване, а не от реализиране.

- Никога няма да простя на моя внук, дето ми прахоса субсидията, за да отида на поклонение до Божи гроб. Цял живот търсих бога и накрая да ми се ми случи това!

- Може би е естествено да търсиш бога, но да го намериш, е чиста лудост.

- В бъдеще животът ще бъде рядкост, нещо непознато, една висша загадка, защото науката ще го е превърнала в крайно крехка фантасмагория.

- Не искам да бъда песимист и се надявам да се разочаровам, но един ден самоубийството ще бъде най-голямата амбиция в живота.

- Господа, съжалявам, че трябва да Ви прекъсна, но трябва да Ви съобщя нещо важно. Отец Антониу се е замесил в някаква история, човешко е, в една голяма любов, но нещата не са се развили както трябва и накрая си е отнел живота. Нещо ужасно, не ми задавайте никакви въпроси. Искам само да Ви кажа следното: той беше превърнал скромното си жилище в светилище - със снимките на всички Вас, обрамчени с много красиви цветя, макар и изкуствени. Молил се е за Вас до последния миг. Той беше човек с голяма душа, беше едно изключително същество. И още нещо. Сигурно вече сте чули по радиото... Онези фанатици са ранили Светата дева! За късмет куршумът е заседнал във венеца. Довиждане - винаги ще бъда с Вас!

Най-голямата добродетел на този, който иска да стане свещеник, трябва да бъде едно изтънчено чувство за хумор, без да се забравя, че добродетелта, сама по себе си, не е никаква заслуга. А също така, че заслугата не е нищо повече от узаконяването на суетата. Когато обясних на отец Антониу подбудите за моята методология в духовната подкрепа на болните и нахвърлих в общи линии отвратителната история за фаталната любов, той се усмихна, после прибледня, отправи ми един упрекващ поглед, напомнящ краткотраен припадък, и продължи да мълчи, докато чу от устата ми благата вест, че болните са се подобрили във всяко отношение, като по чудо, защото сега се молят за спасението на душата му, за техния любим отец Антониу, и че вече не ги плаши нито смъртта, нито животът.

- Направили сте добре, много добре. Вие имате добро сърце, не е нужно да се извинявате. Аз също се бях изморил. Никой не свиква със смъртта... Разбирате...

За да спасим душата си, трябва да допуснем, че поне един човек ще ни разбере, дори ако този човек, в подходящ момент, сме самите ние.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2006, № 9 (82)