РАЗКАЗЪТ

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

- Чувалa съм, че в разказа трябва да се избягват прилагателните, да не се струпват много съществителни и да не се разточителства с глаголите...

- Да не се глаголства... Трябва да се избягват и други части на речта, така че той да бъде нещо като скеле, някаква лека алуминиева структура, по-точно една самотна рибена кост, а читателят дълго да се чуди каква риба ще да е била и най-после да си избере каквато му хареса.

Но дотогава през въображението му ще са минали десетки, стотици риби, цели пасажи, от които ще му причернее пред очите, а от движенията главата му ще се завие още повече и едва когато се съвземе, ще каже някакво име на риба, за да се отърве от този кошмар.

Но ако е по-учен и опитен, ще види или ще разбере, че чистият стил се оказва една основа без вътък, един текст без съдържание, някаква тъкан, която запълва празните глави на теоретиците и може би ще извика в своята уплаха "Помилуй мя боже, не ме срещай никога повече с изчистения до край стил!" И вероятно ще падне на колене или по гръб, защото това се е оказало най-изумителното откритие в общата му култура. И ще си помисли "Never more", но няма да се сети за По, сякаш някой гарван му е изпил мозъка, но все пак ще се намери някой да му каже, че това не е така, че не е вярно, а той ще продължи да не разбира за какво става дума. Такива са пораженията на строго изчистения стил, на стила в и за себе си. Следователно стилът не може да се превърне в кръстоносен поход срещу читателите. Стилът, мило момиче, е самотно вървене по пътека, която всеки един си прокарва сам. Все пак, ако тя прилича на някоя друга пътека, вината не винаги е на стилиста. Докъде бяхме стигнали?

- До пътеката...

- Стилът е въпрос на характер, а не на мода. Той е опознаване и упражняване в този характер. Затова не можем да останем сами. Стилът не е плод на някаква ерудиция - известно е, че когато някой настоява да покаже ерудицията си, изглежда като човек, който е взел смокинг назаем: може да му стои много добре, но всички разбират, че не е негов.

- Кажете ми още нещо за разказа - промълви тя, сякаш ме попита с погледа си, и сведе очи.

Сложих ръка на рамото й и въздъхнах:

- Разказът, скъпа моя, трябва да бъде като жена, чието име забравяме за миг, заслепени от красотата й, от нейния поглед... - и я притеглих към себе си.

- А какво изпитвате, когато не Ви харесва нечий стил? - и деликатно се изтръгна.

- Мисля, че или очилата са ми мръсни, или прозата която чета, е отвратителна. Че е мимолетна заблуда, за да не остана огорчен. Една история трябва да бъде без начало и без край, но да ни представя най-същественото - това, което не променя света. Защото то е много по-голямо от всичко останало.

Почувствах някаква умора и тъга по отлетелите думи, приседнах и продължих:

- Добрият разказ трябва да бъде ясен и плътен като скъпоценен камък. Защото скъпоценните камъни, дори когато се чупят, не се чупят как да е. Чупят се на скъпоценни парченца. Разбиват се като сърце от несподелена любов. И колко дълго тези прекрасни останки или отломки ни поддържат живи! Представете си, че се опитам да разкажа тази чудесна разходка - всичко се превръща във фикция, измислица, в друга история, която умира още преди да съм я завършил. Тъй както се случва при разказването на един сън - едни думи убиват други. И отново оставаме сами. Защото стилът е изповед пред достойните да ни изслушат и да усетят нашата душа. Бях искрен с Вас, надявам се, че ме разбирате. Не можех да си позволя ни най-малката неискреност, защото в такива случаи стилът се погребва в собственото си изящество. Повярвайте ми, не Ви ласкаех нито с думи, нито с поглед, защото и най-очарователният стил загива, когато си позволи да поласкае.

- Казват, че да имаш стил, е да си различен, пишейки като всички други. Вярно ли е?

- Казват невежите. Такъв стил е като пеенето на птичките - можете да разберете каква птица пее, тоест, птица от някакво болшинство. Но не можете да разберете коя точно пее, а и в повечето случаи е по-добре да не знаете.

- Значи разказът не трябва да разказва нищо, а само да намеква, да загатва, да озадачава с отсъствието на нещо, за което читателят няма никаква представа.

- Точно така.

- А всичко това, което ми разказахте досега, разказ ли е?

- Разказ е, ако някой ни е подслушвал, или присъствал, и изумен, е говорил със себе си.

- Как така?

- Един персонаж, който си мълчи, няма място в историята. Той трябва да издаде поне някакво възклицание, да направи някакво движение, за да промени сценария, трябва да се изсмее, но в смеха му трябва да прозвучи някаква дума, макар и неуместна. Иначе вятърът...

Когато отново потърсих погледа й, разбрах, че съм бил сам, почесах се зад ухото, в случай че някой ме гледа, за да си помисли, че съм мислил на глас...

Обърнах се, но не видях никого, за да го заговоря и да превърна моя монолог в разказ, в някаква история, която уж съм чул от някой друг. Да подплаша някоя птица или друго, по-едро животно, за да се чуе някакво ръмжене, някакъв животински звук. Забелязах едно врабче, размахах ръце, за да го изплаша и поне да чуя как прелита на друг клон. Но то не се помръдна, сякаш беше замръзнало, или просто не беше в неговия стил да реагира както очаквах.

Вятърът започна да вие и за кратко време натрупа една огромна преспа, която закри панорамата, наречена още в самото начало "Разказът".

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010