ЛИНИЯТА НА ЛЕДА

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

Денят беше мрачен, потискащ: никаква пролука между облаците, никакъв проблясък, нито една-единствена светкавица - затова, може би, ми се прииска да напиша един латино-американски разказ.

Доста дълъг, по възможност отегчителен, зловещ, ужасен. Беше ми достатъчно да избера някаква болест, някакво нещастие и да ги опиша с толкова мъчителна изтънченост, че читателят да изгуби радостта от живота и да се почувства освободен от страха пред смъртта. Но как? При толкова болести и нещастия и най-изисканият стил и чувствителност бързо се израждат, но все пак ни дават време и възможност да презрем отвратителния избор в творческата свобода.

Дали все пак не трябваше да смегча шокиращите сцени, да охладя прочутата страст по ужасното и магическия патетизъм?

Така се терзаех, когато забелязах една линия и макар да не я познах веднага, почувствах някакъв студ, може би студени тръпки... Разбира се, че беше тя - линията на леда - но не както я описват в енциклопедии и атласи като права линия, като един тънък и тесен пояс, откъдето започват студенокръвните илюзии.

Защото тази линия се забавя, сякаш любезно ме изчаква да овладея изненадата си, после започва да криволичи, за да ме разсее и развесели, а след това движението й отново възвръща равномерния си ход. Сега като че ли умелата и уверена четка на някакъв заслужил художник рисува пред мен една лодка, малка рибарска лодка. Но какво е това? Сякаш е заседнала посред магистралата. Не, тук няма магистрала, може би е до пътя, почти в канавката, но извън всякаква опасност. Полюшвана от вятъра, в уютния скут на тъмнината.

Ето че линията отново се раздвижва и рисува с бързи движения едно сърце, скача към една още недовършена глава на писател или поет, а може би и драматург, нахвърля контурите й, прекосява с поразителна скорост шишарковидната жлеза, още веднъж и отново, ужас!, завъртва я като пумпал, спуска се към сърцето...

Една част от линията се е заклещила в някаква цепнатина и се мята, не, пулсира като сърце, всеки момент ще се пръсне. Нищо подобно! Тази магическа линия, макар и от най-простите, е убягнала от зрителното ми поле, заради перспективата. Отдалечава се. Трябва да изоставя лодката! Описва един огромен полукръг...

Това е някаква лоша шега, която иска да обърка нишката на повествованието и да ме тласне към погрешно тълкуване. Сега виждам, че тя брои, изчислява, преценява устройството на човешката душа и, следователно, на света. Колкото и да се противят учените с хладен ум на този безумен метод, който не би се побрал и в петдесет и трите черепа на Декарт!

Дали от моята мисъл или по някаква друга причина, тя започва да беснее, да пронизва самата себе си, опитва се като митична змия да захапе опашката си - но няма как: толкова дълга, безкрайна линия не може да има опашка! Замахвам, за да я уцеля в най-слабото място. Какъв удар!

Мислех, че пиша, а всъщност съм четял един скандинавски класик. Нека ми бъде простена разсеяността.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010