КОНСУЕЛО

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

Бях позадрямал в офиса, когато вратата се отвори шумно и влезе едно момиче, не, жена, с ненадмината грациозност на движенията си. После спря, без да поздрави, отвори чантата си (такова нетърпение да запали цигара, може би, за да прикрие стесненито си?), извади един пистолет и още преди да го насочи към мен, изкрещя:

- Най-после те открих! Безмилостен съблазнител! Съсипа двайсет години от живота ми!

Усмихнах се и попитах:

- Да не би днес да започва карнавалът?... Коя дата сме?

- Тази е последната за теб, какво значение има датата!? На 21 септемви 1989 г. в Гибралтар, по-точно на борда на "Фантазия", прониза и разтърси с поглед сърцето ми и най-подло се измъкна! Търсих те навсякъде, с всички средства, обезумяла от отчаяние. А сега ти си дремеш в офиса и сигурно сънуваш нови авантюри...

- Любов моя, мое съкровище! Ти ли си? - извиках и погледът ми се премрежи.

Тя се спусна към мен, за да ме прегърне. Аз внимателно отклоних пистолета и тя го постави на бюрото с голяма деликатност (нямаше съмнение - това беше оръжие с голям калибър), и ме притисна повече, отколкото е необходимо, за да се почувствам уютно. Прегръдката се проточи толкова дълго, че си помислих, не, казах, без да мисля: "Боже, колко си жесток! Но и колко си милостив, защото най-после ни срещна!"

Казах тези думи, за да се убедя, че прегръщам една стара любов, сякаш възкръснала от нищото и видях дребни, но истински сълзи в тъмните й очи. Отначало ми се стори, че нейният поглед е от онези, които преобръщат сърцето ти няколко пъти, а после то си заема мястото и позата, сякаш нищо не му се е случило. Но не, този вид тъмнина в очите й беше различен - уж потъваме, а всъщност непрекъснато изплуваме и само не отлитаме, защото не ни се иска да се разделим с нея.

- Консуело! - промълвих и продължих с мълчалив поглед, както подхожда при силни емоции.

- Откъде знаеш името ми?

- Не знам. Винаги те наричах така в мислите си, когато си говорех с теб в моите монолози. Имаше моменти, в които повтарях до изнемога, докато изгубя гласа си, "Консуело! Консуело. Консуело...". Но името ти, твоята фигура... целият свят ми се изплъзваше като змиорка. Твоето име беше ме обсебило до такава степен, че аз престанах да разпознавам и най-близките си. Пред очите ми започваше да се стеле слой след слой синкава мъгла, докато закрие всичко, но твоята фигура изплуваше неизменно като по някакво чудо. Веднъж се стреснах от някакъв глас: "Какви ги бълнуваш, проклетнико, аз съм, Мерседес, жена ти! Безсрамник!". И усетих как тя ме хваща нежно за ръката и как гневът й се стопява като снежинка. Но в първите моменти не я виждах и само внимавах да не я настъпя или да не падна... Консуело, и аз те търсих навсякъде, чрез вестници и по интернет. Посветих ти стотици поеми и доста проза, но в моята безутешност един ден изгорих всичко...

- Злодей! Как си можал!?...

- После се опитах да се самоубия, но пистолетът ми засече и се отказах. Казах си: "Така го желае съдбата!", и ето че...

Тя се олюля, сякаш щеше да припадне пред описанието на моето отминало и подновено страдание и се остави да я хвана през кръста. Тогава разбрах, че наистина я обичам безумно. Обсипах шията й с целувки и зарових глава в косите й. Все пак така се чувствах по-сигурен. Но тя сякаш се поколеба за миг, отблъсна ме леко с изпитателен поглед, прекара ръка по лицето ми, после по гърдите ми, изражението й изведнъж се промени, оправи косите си и каза:

- Трябва да тръгвам! Репетираме една пиеса с изключително драматичен сюжет. Много Ви благодаря за участието. Простете ми, но не Ви познавам отникъде!

- Аз - още по-малко - отвърнах и продължих работата си.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010