INTERMEZZO

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

Помислих си: "Колко е величествен този водопад!" И се екзалтирах, и очите ми се напълниха със сълзи. Но веднага разбрах, че всъщност всичко е въпрос на физика. А когато разбереш това, презираш и физиката, и природата, и себе си. Заради тази самоизмама.

И за да се разсея, разтворих книгата наслуки: "Опустошителната сериозност на неговата мисъл превръщаше света в пустиня с еднакви песъчинки, но с със специфични функции. Нямаше в нея никаква усмивка, никаква ирония, никакво колебание. Една пустиня без дюни - за да не ни подвеждат формите. Без вятър - за да не замъглява зрението и разсъдъка. Без дъжд - за да не размеква и преобразява понятията.".

- О, колко противна проза! - извиках гневно и я захвърлих към водопада. Не, не беше книгата, а моят бележник. - Колко си любезен, че не ми отнесе творбата! - обърнах се към водоскока, докато внимавах да не се подхлъзна - на какви терзания ни подлага природата с мимолетните си чудеса, с присъщото й непостоянство и лекота!

Но когато започнеш да търсиш истината отвъд това привидно чудо, какво откриваш? Един бог, създаден по най-простия начин, само с мъглива външност, с безмерен ум, но безплътен и следователно безучастен, невъзмутим пред всичко, което се случва в света. Да, няма съмнение - ако се съди по начина, по който Бог управлява вселената, тук, на Земята, Той не би стигнал и до директор на зоологическа градина!

Все пак беше чудесен, слънчев ден - от онези, когато едни се раждат, а други умират. И скръбта, и радостта така се преплитат, че природата изглежда безразлична. Нямаше неприятни, стари новини, по някаква случайност бяха улучили прогнозaтa за времето. Само един каменен кръст, от другата страна на пътя, помрачи малко настроението ми, докато си мислех, че природата ни създава като братя, но обществото ни превръща във врагове.

А какво е смъртта? Едно дълго сбогуване със себе си - почти цял живот! Унесен в това повърхностно размишление, започнах да наблюдавам без особен интерес, без специална научна подготовка и белетристични намерения, една овощна градина, стараейки се да не превръщам всичко в пейзажи и персонажи, не само за да не отегча евентуално някой читател с изхабени идеи за персонажа, но дори и всички други, на които им се прииска да четат мислите си.

А може би бях погълнат от някои неусетни мисли, които смесват думите и усещанията в нещо силно осезаемо, но непонятно. Което все пак тълкуваме както се случи.

Колко е безпомощен човек пред природата, когато гледа как някое птиче е кацнало на главата на плашилото и весело чурулика, после отива да клъвне още няколко зърна грозде, и отново кацва на наивната човешка надежда!

Самото плашило свеждаше глава, повдигаше рамене, разтваряше ръце, сякаш казваше: "Е, добре, така да бъде. Срам ме е заради тези, които са ме създали!", защото беше закотвено за тези чужди надежди. Но дали самият вятър не ме подвеждаше с движенията, с които така изкусно моделираше фигурата на плашилото, вдъхвайки му една краткотрайна душа с толкова изразителни емоции?

Дали един невидим персонаж не обсебваше другия, плашилото? Но докато се питах за това (колко си приличат персонажите!), птичето кацна върху кръста и започна да прави безсмислени и обидни движения, като че ли за да разклати, да засегне вярата и упованието в нейните символи.

Но тук неговият опит се провали, защото нито знаеше, нито можеше да разбере, че проблемите на вярата не ме засягат, а в този случай не ме и дразнят. Но как можеше да му дам да разбере? Ако захвърлех някой камък по него, то можеше да го изтълкува като успех в намерението си. Или пък да си помисли, че искам да го имитирам и по птичешки да ми се присмее.

Трябваше да се раздвоя, да се разгранича от персонажа, който създавах с част от себе си и по някакъв начин да оставя един знак на това място. Защото този, който завършва персонажите, е вятърът на обстоятелствата - понякога ги създава с богата личност и душевност и необичайни дарби, макар и заради бедността на въображението.

Наблюдавах, значи, една овощна градина и размишлявах върху сътворението и деградацията на света и си казах: "Трябва да довърша това, преди да умра". А сърцето ми възропта на висок глас: "Творецът, бог да го прости, е свършил всичко, което може да се свърши". Но природата не беше чакала някой да я сътвори - създаваше се и се пресъздаваше по всевъзможни начини, които можем да си представим, но не и да разберем. Отклоних погледа си от нея и затворих очи. Ето какво видях тогава...

Не, нека не описвам мрачни и ужасни сцени, а понякога забавни, но безсмислени, чиито движения мога да ускорявам или забавям, да променям както ми хрумне, но винаги ги изоставям, за да не се задържам за дълго между два свята или сред цяло необозримо, терзаещо множество.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010