БДЕНИЕ

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

- Госпожата беше много решителна личност, изключително пряма - казах аз, за да прекъсна прекалено дългото си мълчание.

- Най-сетне намери прекия път към покоя. Искам да кажа - изстрада твърде много. Отдавна ли я познавахте?

- Запознах се едва сега. Моята годеница ме помоли да дойда - като човек от семейството, бъдещ зет...

Тя ме изгледа продължително, явно озадачена дали не съм някакъв правостоящ мъртвец - с безизразно, неподвижно лице и застинал поглед.

- Как така "бъдещ зет", след като за госпожата вече няма бъдеще, нито минало, че дори и настояще. Това настояще е една привидност, наше присъствие... Просто присъствие на тленните останки - нищо повече...

- Преди да умре, тя написа тези няколко думи: "Много неща не станаха както трябва в този живот. За щастие, той е последен". Вижте какво самообладание запази тя чак до края си.

- Не знам дали е имала предвид живота, смъртта или самия акт на... последния опит да...

- Тя вече се чувстваше щастлива. Беше съвсем близо до онова щастие, за което нямаше да трепери по всяко време, че ще го загуби.

- Начинът, по който тя стигна до мъдростта, може да служи за пример.

- Да се постигне мъдростта е добре, но не е добре да го знаем. Защото това е краят. Оттам нататък всичко е излишно, всичко е безполезно. По-точно - това вече е другата страна на смъртта.

- Извинете! Добър вечер! Позволете ми да Ви представя бъдещия зет на дона Пиедаде.

- Коя е дона Пиедаде?

- Покойницата.

- Що за глупост! Идвате на бдение, без да знаете името на починалата - тя е, тя беше, дона Саудаде.

- Точно така. Аз не познавах лично госпожата...

- Нейният зет също не я познаваше, но поне знае името й.

- Ще ме извините, но името е нещо безсмъртно. Остава си едно и също и след смъртта...

- В такива случаи по-подходящо е да се говори за живота, а не за смъртта.

- Тогава да поговорим за живота, поне да си убием времето - казах аз. - В колко часа свършва бдението?

- Горката, запознахме се по коледните празници и клането на прасето в Сау Лоренсу преди няколко години.

- Сега пък клане! Драги господине, не сме на празник, за Бога!

- Казах го, без да искам, моля да ме извините.

- Случайно да сте видели прозореца на камбанарията? Досущ дяволска опашка! Настръхнах цялата. Обзалагам се, че архитектът е заклет атеист. Или пък... знаете как стават тия неща...

- Архитектът сигурно си няма и представа. Навярно са я поръчали на някой ковач. А той, за да прогони крадците е решил да направи несъвършения образ на дявола.

- Както и да е... Дяволът е единственото същество, способно да се преобразява във всяка част от себе си. В това прозира, според мен, известна скромност, умереност, дискретност, благоразумие, ако щете.

- По дяволите решетката! Нека Ви разкажа една невероятна случка. Сигурно няма да повярвате... казах аз, за да увелича съспенса.

- Разкажете ни, моля Ви. Целите сме слух.

- Нашето приятелство беше сърдечно и немногословно. Един поздрав, едно кимване - и ето Ви едно безупречно приятелство. На него му беше трудно да говори, а аз се измъчвах да слушам последиците от професионалната му болест - задух! "Виктория, ракията и чашите!" Това беше най-дългото изречение, което чух от неговата уста. Усмихвахме се, пиехме и се сбогувахме. После, аз си имах работа, а той трябваше да почива. От една болест, която не дава почивка. Когато почина, близките му откриха, че няма кой да носи кръста до гроба му. Не можеше да бъде роднина, нито близък, нито далечен. Приех с голяма досада, защото към тази... към въпросната геометрична фигура... изпитвам непреодолимо отвращение...

- Не е фигура, а символ. Продължавайте.

- Бяхме минали вече два пъти по едни и същи алеи на гробището, без някой да успее да посочи къде точно се намира последното му жилище. Когато стигнахме до едно кръстовище, аз се обърнах и извиках: "А сега? Наляво или надясно?". "Не поглеждайте назад, че ще ни повлечете към смъртта! Не се обръщайте!" "Каква е пък тази прищявка сега? Няма да мръдна оттук, докато не решите". Забих кръста до един кипарис и седнах на сянка. Нито имах право, нито трябваше да постъпя така с един приятел. Още имам угризения. Та казвах, че седнах и започнах да наблюдавам останалите. Не бих казал някаква дантевска сцена... но срамна, безобразна, неописуема гледка: хора, закрили лице, да тичат назад и да спорят, да се нагрубяват. Сбиванията свършиха с няколко убити и доста ранени. Хвърчаха насам-натам линейки, бягаха пожарникари (иди разбери защо!) - като на американски криминален филм. Убеден съм и до днес, че много от ранените бяха прегазени от линейките... Това беше най-смъртоносното погребение на 70-те години, според вестниците. Телевизията не стигна навреме, всичко стана много бързо.

- Стига с нещастията. Да сменим темата.

- Да се върнем на... Най-парадоксалното, но и най-естествено е, че в бъдеще покойницата ще Ви бъде тъща.

- Всъщност той дори не я е познавал. И днес се намира пред така наречените "тленни останки", а не пред лицето.

- Един момент! "Лицето", етимологически означава "маска", а сега тя е без "маска", по-истинска отвсякога, без да прикрива или показва каквото и да е¹.

- Напълно сте прав. Освен това, рано или късно, той ще я опознае чрез разговорите с годеницата си, със съпругата си, от снимките и чрез спомените. Дано траурът да мине по-бързо.

- Извинявайте, но за него тя ще си остане завинаги един персонаж.

- Ще стане ето така: дъщеря й постепенно ще загуби интерес към спомените, мъката, задълженията - това е естествено. Ще я забрави до такава степен, че ще я сведе до две думи "майка ми". До една абстракция. Но зетят - в никакъв случай. От разговорите, не винаги приятни и справедливи, той несъмнено ще изгради един цялостен персонаж, по-жив от всичко живо. Защото, без тъща никой не е пълноценен човек.

- Моята тъща - казах аз - ми остави къща с имот в Алентежу, на стойност двадесет и пет хиляди...

- Сигурно е някоя развалина...

- ... един кръст от масивно злато, една библия, луксозно издание, и други незначителни неща. Впрочем тя ми остави всичко това, преди да ме познава, дори без да знае за моето съществуване.

- Оставила Ви е и това чудесно създание - годеницата Ви! Надявам се всичко да мине добре на погребението. Съжалявам, че не мога да отида. Къде е тя?

- Наложи се да отиде до "Бърза помощ". Заради един зачекнат нокът, не вярвам да се забави много.

- Видяхте ли? Покойната помръдна показалеца на дясната си ръка два-три пъти!

- Де да беше вярно!

- Не беше на дясната, а на лявата ръка и то безименния и кутрето.

- Точно тъй - каза една госпожа, вероятно близка приятелка. - Тя имаше проблеми с вратните прешлени. Хайде всички да излезем, защото, когато се събуди и види толкова хора, може да се изплаши много и да получи инфаркт. Хайде!

Когато излязохме, видях моята годеница да тича, но нямах време да й съобщя благата вест. Един свещеник, доста разгневен, почти изкрещя:

- Госпожице, чакаме ви от часове! Тялото вече е на път за гробището.

Хванах я през кръста, за да не се удари, ако припадне, и седнах с глава в скута й. Бяхме сбъркали дома на покойника.

Така или иначе, след толкова години, нищо не се промени в представата, която имах за тази, която никога не видях.

БЕЛЕЖКИ

1. В оригинала "pessoa" - лице, особа, човек: намек за несигурния произход на думата от гръцкото πρόσωπον - (театрална) маска, чрез латински - persona. [обратно]

© Димитър Ангелов
© Здравка Найденова, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010