АДЪТ

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

"Един ден всички животни, включително и човекът, ще загубят своите инстинкти и ще заживеят като приятели. Адът и чистилището ще бъдат превърнати в райски градини" - мислех си аз по време на разходката, която правех привечер, винаги в търсене на природни картини и мотиви, за да насочи моят дух мислите ми към доброто, когато изведнъж се оказах пред вратите на ада.

След като надзърнах и после прекрачих прага (величествени двери, какво голямо милосърдие!), намерих всичко изоставено, без жива душа, счупени прозорци, изрисувани и надраскани стени, пробити казани и боклуци навсякъде. Една безкрайна мизерия.

"По-добре е човек да мине отново през всичко, което е изстрадал, отколкото да изгние тук, без да прави нищо" - казах аз, но дори ехото не ми отговори. Проклетниците бяха повредили и акустиката.

След малко (интересно е, че там не се усеща по същия начин как минава времето) съзрях една фигура и веднага я познах. "Виж ти, Йеронимус! - помислих или възкликнах аз. - Той е постигнал мира и хармонията в царството на комунистическия идеал". Не, не.

В крайна сметка то беше едно приемливо организирано общество, но после презряно и изоставено. Грешниците бяха заминали нанякъде или пък адът е бил само място за временно пребиваване, а не за постоянно местожителство.

В момента Бош рисуваше една ужасна, отвратителна, перверзна картина. Едва тогава разбрах, че всичките му творби, които познавахме, бяха плод на неговото въображение. Той не беше нито весел, нито тъжен, равнодушието също не го засягаше - изглеждаше просто един упорит човек. Може би не особено любопитен, защото не отместваше очи от картината и от чашата си с вино.

Беше силно привързан към самотата, в която се вдъхновяваше и която терзаеше въображението му. Но точно в нея намираше пълно удовлетворение. Не беше остарял (имаше само няколко побелели кичура на слепоочията) въпреки дълбокото противоречие в страданието, разкъсван между вглъбяването и ужаса от безкрая на това пусто пространство, което той се опитваше да насели с ужасни фигури и по този начин да преодолее отвращението си към чувството за досадни присъствия.

Такъв беше той - характерът не му позволяваше да рисува друго освен чистата фантазия. Ето защо беше дошъл на това безлюдно място, избягвайки смесванията с реалното и правдоподобното. Но тази чистота беше зловеща и гротескна. Не, би било неуместно да смущавам или разсейвам художника, или пък да го заговоря просто от любезност, защото, според биографите му, беше раздразнителен човек и евентуално щеше да стане ад. Затова го оставих в неговата активна отвеяност...

Въпреки всичко, беше ми доста забавно - един кошмар, първо убит, а после нарисуван - бях много любопитен и развеселен и без да се усетя, започнах да си тананикам, но спрях навреме. Това черква ли е!? Посред... А, ясно, бил е типичен квартал. Колко си приличат всички неща!

Влязох. Бях виждал една много подобна сцена. Бдение. Но колко странно! Ковчегът беше празен. Дали мъртвецът беше изчезнал? Не, не беше. По погледите на присъстващите разбрах, че ставаше въпрос само за ритуал. Ами да - тук никой не умираше. Какъв ужас! Да прекараш цяла вечност в бдение!

- Виждаш ли онзи тип, в ъгъла? - заговори ме една госпожа (колко хубаво! - тук хората си говореха на "ти", въпреки възмущението и взаимното си неуважение). Донесъл шише с уиски и постоянно го вади от джоба си, отпийва глътка, и отново го скрива. До този момент не предложи никому. Какво безсрамие!

- Страданието му навярно е толкова голямо, че може би не си дава сметка, че пие. Вижте погледа му, на полумъртво агне.

- А онази до него? Донесла си е плетивото, много добре. Но досега не каза нито дума. Сякаш нито смъртта, нито каквото и да било я засяга. Единствено плетивото. Внимава само да не сбърка и изобщо не я е грижа, че може да извади очите на тези до нея. Виж само как движи ония ми ти дълги игли - сякаш самата смърт плете с двете добре наточени коси. А как гледа? - "Ето ти и на теб, така! Умри!" Какъв кошмар!

Дори тук говореха за смъртта... Колко непоправима е традицията!

- Говорехме за ковача - каза някой.

- Казали му, така и така, искаме метална решетка, не забравяй, че е за черква, а не за обор. А той, в онази горещина, я забележи детайлите, я не...

Кове желязото и гледа да не се удари. И когато си спомни за черквата, първото нещо, което му хрумва, е Дяволът. Но тъй като не знае как изглежда, защото е чувал само за опашката му, ето ни решетката вече почти готова...

Излязох от този цикъл (как иначе мога да нарека едно толкова странно преживяване?), когато зората вече беше започнала да преобразява света. И най-силно впечатление ми направи, и остана запечатано в ума ми, безупречното състояние, в което се бяха запазили указателните стрелки и табелките с грациозно изписани букви, като че ли с неизтриваема, бих казал, вечна боя.

Няма да разкрия какво означаваха или сочеха те, защото би било кощунство както по отношение на историята, така и на вярата.

© Димитър Ангелов
© Здравка Найденова, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010