из "БЕЗКРАЙНО ПЪТУВАНЕ"

Димитър Ангелов

web

Р-ІІ-7-95

Казвах някъде, че точно в този момент поетесата е придружена от своята вдъхновяваща жертва¹ - очите й се движат по-бавно отколкото краката. В това няма, сякаш, нищо странно. Той се движи от една воля, която не му принадлежи - това е само слаб признак, че тя се упътва нанякъде. Отдалечава се от живота или се приближава до смъртта? Не се разбира - тъкмо това е коварството на равномерността, на движението само по себе си - в този случай направлението остава неразгадаемо. Или пък двамата вървят заедно, за да заблудят едновременно и живота, и смъртта. Тя смята, че е способна да го ободри с мъртви стихове, без смисъл и дори без някакво намерение. Той се счита за опората, без която тя не може да рухне достойно. Вървят, движат се - едно вдъхновение за този, който е спрял, заинтригуван от краткотрайната среща на вярата и на заблуждението.

Междувременно наблюдавах една група хомозиготични поети, които спореха върху моногенезата на литературните идеи и на творчеството изобщо. И макар за тях този въпрос да е толкова ясен, че изобщо изключва споровете, въпреки истината, че тук всичко, което трябва да се обсъжда, никога не е обсъждано... Не, не спореха (всички принадлежаха към някакво течение и влияние) - бяха на едно и също мнение. Това беше само необходимост от ежедневния ритуал: да се потвърди още веднъж тази чужда истина, от естетични съображения - способността да харесват, от въпрос на вкус към историческо и традиционално желание.

Някой, чужд на групата, каза много ентусиазирано:

- Миналата година, само в областта на философията, внесохме от Франция повече от петдесет милиона запетаи, тринадесет милиона и петстотин хиляди въпросителни и около три милиона възклицателни знака! Такива са официалните данни!

Всички замълчаха и проследявайки някакво странно отражение, се втренчиха в насрещния ъгъл. Сякаш той бе следващата страница на тяхното интелектуално безпокойство. Имаше там някаква реалистична загадка, различни зародиши на вдъхновението или дори на противоположното на идеите, върху които не се спори.

P-II-8-97

Коне са и са диви. Но не са диви коне. Техният живот се колебае между усилието и покоя. Техният покой е неспокоен и мозъкът им има две камери, гладки отвътре. Едната отговаря за пиенето, а другата за яденето. Оживяват се при движението на кръгли неща, но не реагират на всички. Тяхната радост е животинска, но рядко бягат или скачат. Издават звуци между говора и цвиленето. Повтарят се като граченето на птиците или грухтенето на глиганите, но са лишени от смисъл. Зрението и обонянието също ги заблуждава. Събират се в тъмното и крясъците им искат да заглушат крясъците на другите. Опитват се дори да заглушат самата глухота. Не го осъзнават обаче - това са просто инстинкти. Не хапят, но играят и се закачат като кучетата. Живеят навсякъде. Понася им всякакъв климат.

Коне са и са диви.

© Димитър Ангелов
© Людмила Аймер, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2003, № 1 (38)