ОТ СЪЛЗИТЕ НА АДАМ

Димитър Ангелов

web

С времето, неопределено и смътно, Адам и Господ Бог станаха приятели и тъй като и двамата не бяха имали детство, измисляха всеки ден различни игри, винаги някаква приятна занимавка, защото още не съществуваше лошият вкус.

- Днес ми се иска да създавам животни - каза Той и потупа Адам по рамото.

- Животни? Не разбирам...

- Неща, оживени от душата, неща, които се движат...

- А, разбирам - които се размърдват, когато са до огъня.

- Нищо подобно: огънят те кара да се размърдаш само когато си много близо до него.

- Ами добре - съгласи се Адам. - И как ще ги правим?

- Няма да “ги правим”. Ще ги правя аз.

- Е и как ще ги правиш, когато никога не си виждал животни?

- Ето така: ще произнасяме гласни и съгласни наслуки, а после ще видим какво ще излезе.

- И ако животното се повтори?

- Убива се.

И започнаха да произнасят и да създават и се радваха като обезумели. После Господ казваше само “Хайде, върви си!”, а Адам подтикваше животното с едно “Върви с бога!”

- “Котка” - каза Адам.

- Това чудо го вземам за себе си - да не си го докоснал, дори ако ти се поиска да го погалиш. “Куче!”

- Искам това за мен! - виж само погледа му. Ако се надвесех с него над водата, щях да си помисля, че сме едно и също нещо, удвоено.

- Вземи го със себе си, но далече оттук - даже се разкайвам, че го създадох. Но както и да е.

- “Прилеп” - каза Адам.

- Върви по дяволите! - извика Господ, целият настръхнал.

- Как каза? Какво е това “дявол”.

- Не знам много добре. Но е нещо, което понякога усещам в себе си.

- Сигурно не е животно... “Атеист”

- Това е по-лошо от дявола и от теб, взети заедно. Проклет да си! Тук свършва всичко между нас.

И го изостави сред множеството от животни, които до този момент се забавляваха в пълна хармония. Но когато Господ Бог се отдалечи, започнаха да ръмжат, да квичат, да оголват зъби, да вият. За първи път Адам почувства нещо много странно и изкрещя:

- Страх ме е!

И се изплаши още повече от тази дума, защото не знаеше какво точно означава. Тогава кучето се приближи и близна ръката му. Адам почувства топлината и малко се отпусна, прегърна го и заплака. Видя как няколко капки паднаха на земята и погледна към небето. Не валеше, но той още не знаеше, че плаче. Развълнувани или по някаква друга причина, останалите животни се отдалечиха и оставиха на мира тези сродни души. В един самотен покой - полу-човешки, полу-кучешки. Малко след това пред Адам застана най-странното и обаятелно животно и каза с объркваща непринуденост:

- Ето ме и мен - Ева.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2010, № 8 (129)

Превод по: Dimíter Ánguelov. Furacão no labirinto. Mem Martins: Publicações Europa-América, 1996.