из "ТРИДЕСЕТ РАЗКАЗА ДО КРАЯ НА ЖИВОТА"

Димитър Ангелов

web

7.

- Това е тунел - вървя в него часове, дни или години, няма значение, и в дъното се вижда някакъв просвет (Забележете парадокса! Но какво дъно?) и този проклет (или блажен?) тунел няма край и тази светлинка сякаш никога няма да се превърне в светлина.

- Вие сте интересен човек! Кой Ви е втълпил такава идея за светлината? Виждал ли сте някога в живота си светлината, макар и за една частица от мига? Аз се намирам тъкмо в противоположното, ако нищото е тази чудовищна липса на светлина, ако то изобщо има противоположно. Напредвам в една дълбока тъмнина, и не се съмнявам в това, със шеметна, луда, трескава бързина. Изберете други синоними, ако искате, а тъмнината не се разрежда ни най-малко. Това е тунел, казвам тунел, за да не кажа “неизменно едно и също”. И чувам до мен, от дни, месеци или години наред един женски глас: “Сигурно остава много малко до края на тунела!” И преди няколко дни, седмици или години, не се стърпях и попитах: “Вие, гостпожо, откъде сте? Каква е Вашата националност?”. “Португалка съм, естествено!”. И в този момент забелязах това особено зарево, което се ражда в тъмнината - португалщината¹. ”Приятелко, спасени сме! Тъмнината вече не може да ни победи. Тя е нашата традиционна, историческа, изначална, вечна спътница!...”. “Помогнете ми да сляза!”. “Да слезете откъде? Не може да се слезе от тъмнината. Но ако това стане, ще се случи най-лошото. За нас и за нацията. И следователно за всички нации. Като се има предвид сратегическото и гео-политическото положение на нашата тъмнина. Защо ме гледате така? Не разбирате ли отечествения език, не се ли трогвате от националната² граматика? Как изчезват добрите намерения - като светулка на зазоряване”. “Извинявайте! Всичко има своите граници! Не може да се оскърбява светлината, нито мъждукането!”

- О, Вие поне пътувате с компания. Придружава Ви гласа на тъмнината, националната гордост, граматиката на здравия разум. Не е ли тъмнината тази, която всичко уеднаквява? Отпуснете се, всяко нещо има край, светлината и тъмнината ще се срещнат на едно определено място, където е немислимо каквото и да било безпокойство, където неговият достъп е, строго казано, невъзможен.

- Де да имах широтата на Вашето въображение! Пустинната необятност на Вашите надежди! Бъдете благословен! Надделяхте над моето нетърпение! Оставете ме на мира! Цялата тъмнина³, която виждате, извадих от тази проста новела.

- Аз, който се опитах да остана извън тази история, видях последната точка на една новела, разтворена, по очи, неподвижна, в един ъгъл на най-изобилната светлина. Кой би могъл да ми обясни този феномен? Кой е прегънал тази светлина в една съвършена геометрична фигура, която ни отхвърля категорично, която не допуска (нито) близост, нито разстояние и превръща всичко в смешно и объркващо съждение? Къде се крие това коварно огледало, в което всичко се отразява, без да ни позволи да видим какво нещо е отразеното? Каква тъмна и проклета частица движи този тормоз?

- Няма никаква частица. Всичко е едно цяло. Един безконечен въпрос. Толкова прост, че е невъзможно да бъде разбран. Спи, спи! Да се събудиш от този въпрос не е дадено на никого!

Никога повече не попитах какво е тъмнината. Странно, нали?

13.

След дълго мълчание, без да отвърне на моя поздрав, издателят каза:

- Не могат всички действащи лица да бъдат лоши, отрицателни. Разказът не може да функционира така.

- И за кого е тази проза? - попита издателката. - Хората обичат да се идентифицират с персонажите. Хората, и Вие знаете това много добре, са лоши по природа. Но имат тази естествена необходимост да бъдат добри. И им липсват персонажи. Правят всичко, за да се маскират като тях. И какво им предлага писателят? Една галерия от негативност, долнотия, деградация, противоречия, отчаяние и най-отвратителна истина. Чел ли сте някога своята проза? Искате да изоставите читателите в пустинята на злото? Животът е красив!

- Но щом като чувствам така... какво лошо има в това, че има лоши неща?

- Договорът е ясен: казва "произвеждане на проза"⁴. Силата, която Вашата проза придава на злото, го превръща в една режеща, разрушителна действителност. В една непрекъсната болка, като един безкраен чугунен прът. В една бомба срещу съществуването, против щастливото съществуване, разбира се. Освен това, Вашият текст е недостатъчно изгладен. Вие казвате всичко с отчайваща точност. Не оставяте място за ни най-малкото съмнение, за едно минимално размишление. Дори се учудвам, как успявате да вмъкнете препинателните знаци, и по точно точката. Нищо във Вашите текстове няма нито начало, нито край. Само едно движение, което ги елиминира веднага, макар и това движение да елиминира също така каквато и да било отправна точка. Защото Вашата точка е прекалено категорична, но категорична в неопределеността. Една неопределеност, която не допуска двусмислености, недоразумения. Точно това ценя във Вашия стил. Това, което не понасям, е, че трябва да се съглася с Вас, с това което ненавиждам, мразя. А да се съглася с Вас е истинско насилие. Ако не Ви познавах, нямаше да бъде така. Този Ваш поглъщащ поглед! Понякога ми се струва, че сте способен да успокоите една буря с този неподвижен, непоколебим поглед. Но във Вашия случай "непоколебим" означава разрушителен. Вашето спокойствие не позволява хармония на движенията. Стените, покрай които минавате, се пропукват, отварят се цепнатини... Защото Вие нарушавате равновесието с Вашата сдържаност, Вие блокирате... Вашата мисъл дестабилизира дори неорганичното. Допускам, че това е само мое впечатление. Но това е и впечатлението, което оставяте Вие. Виждам паника в очите на тези, които се сблъскват с Вашето спокойствие. Защо? Вярвам, че във Вашето спокойствие има една атомна бомба. Но не мога да го докажа. Нито Вие самият можете да го покажете. Знаете това много добре. И разрушавате безмилостно всичко по пътя си. От една несигурност Вие с Вашето спокойствие причинявате безпокойство, превръщате вълнението в нервна болест, а паниката - може би в смърт. Вашето спокойствие е противно на живота. Това е един вид толкова силно желание, че се противопоставя на природата. Воля за живот, която подчинява всякаква рационалност, всяко чувство.

Взех един лилав флумастер и нахвърлих върху масата една езотерична схема, където на пръв поглед се хармонизираха рационалността, чувството и желанието. Двамата ме погледнаха изумени. Добавих една точка и излязох.

21.

- Ало! Имам спешна нужда от твоята помощ! - казах по най-краткия и сбит начин.

- Нямаш ли други приятели?... - попита той проточено, с тон на лъжливо съмнение, сякаш този бе последният въпрос от един безуспешен и безсмислен разпит.

- Нямам - отвърнах решително.

- Ммммм... - и неговото колебание заглъхна и се изгуби след кратко лъкатушно размишление. - Не мога да продължавам да бъда приятел на хора, които имат един-единствен приятел...

- Ало! - опитах се да изпреваря едно прибързано решение.

- Ало! - повтори той и затвори телефона.

Този разговор се случи в някаква глуха далечина - толкова далечна, колкото въображението ми позволи да го отпратя в едно бъдеще, където вече се бях разделил с всички приятели. Но продължава да ме безпокои, не защото идва от бъдещето, а защото времето не отслаби неговия глас. Не че ми се натрапва този глас със своята сила, а защото чувствам, че той успява да се задържи в едно пространство, изхабено от употреба, с фалшиви параметри, по-точно - защото ми звучи като някакъв изгубен сигнал, който никое ехо не е успяло да успокои, да го приюти поне за миг и да съкрати безсмисления му път. "Ало!" Докога ще чувам това ехо, без да разбера дали пристига до мен, дали потегля от мен? Докато се убедя, че това ехо съм аз самият? Може би едва тогава ще разбера, че е безсмислено да се питам. Докато си задавам този въпрос, не съм аз, а една загадка, в която се губя във всеки миг, защото не е загадка, измислена от моя ум. Не, не е. В това пространство-тишина за първи път разбирам как някакъв непознат закон превръща въпросите в отговори, приятелството - в ехо, ехото - в надежда, надеждата - в движение. И тук всичко се разсейва, а после се слива в един образ, в един въпрос или безпокойство и някакво бездомно ехо го размножава до безкрай. Може би защото няма прости движения, прости въпроси и дори просто ехо. Може би и това предположение е неоснователно. Защото очаквам да чуя неговия глас, да усетя неговия трепет години наред, макар и да знам, че което и да било предположение не може да продължава безучастно към времето, което скита непрестанно, без да се отклони от всякъде, откъдето се интересуват от него.

2. Тук е напревен намек за хипертрофираното патриотично заглавие на две граматики “Граматика на отечествения език” (“Grámatica da língua pátria”) и “Националната граматика” (“Grámatica da língua nacional”). /бел. пр. - Л.А./ [обратно]

3. Намек за обскурантизма и посредствеността на местната проза. /бел. пр. - Л.А./ [обратно]

4. "Произвеждане на проза" - израз от преработваща индустрия, ориентиран към факти от реалната действителност. /бел. пр. - Л.А./ [обратно]

© Димитър Ангелов
© Людмила Аймер, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2003, № 1 (38)