Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОНДОРА

Александър Томов

web

Кондора имаше една-единствена мечта в живота и тя го направи по-хищен от когото и да било. За пет сезона на морето съдра кожите на клиентите в бара, но когато самолетът му излетя за София, знаеше, че трийсетте хиляди лева в джоба му са достатъчни, за да я осъществи. Не бързаше. Хвана от аерогарата такси и реши да намине най-напред към предградието. Прекара колата през най-голямата възможна кал, изслуша надменно псувните на шофьора, хвърли му една десетачка да го изчака и слезе. Предградието си беше все същото - отдалечено на километри село без кучета - с кривите си улички, номерирани от нечий акъл като авенюта - 402, 403, със схлупените си къщици още от преди войната, строени направо на земята, по най-абсурдния начин, да са по-близо до влагата, която обгръщаше стените - от чиито външни страни стърчаха нескопосани тръби, повечето крадени, ръждясали и изкривени, отвеждащи мръсотиите от кухните направо в канавките, където дъждът ги размазваше и пилееше по улицата - с ниските си клозети, поръсени с вар, с непочистените си дворчета, посипани със сгурия от близката леярна, с проскубаните си тополи и с всичко останало, което лъхаше на нищета, на място, от което Кондора цял живот се беше срамувал и беше говорил за него неопределено. Ненавиждаше го с цялата му сгушеност, с която някога го беше осакатило и натъпкало с комплекси, които трябваше да избива пред другите и чрез другите. Влезе вкъщи, изгледа с безразличие майка си, която се защура да му приготви нещо за ядене, поколеба се за момент, измъкна една от пачките, отброи стотина лева, напъха ги в нацепените й от работа ръце, изсмотолеви, че бърза и че ще й се обади друг път, и се прибра с таксито на тавана. По-голяма дупка от тоя таван човек едва ли можеше да си представи, но поне беше в центъра. Излегна се на кушетката и се замисли. По някое време при него се вмъкна хазаина, истерично старче, което слухтеше денонощно и се успокояваше само при вида на парите. Кондора му запуши и на него устата с десетина каймета, излегна се отново и впери поглед в капандурата. След час изпита чувството, че есенният дъжд се излива направо в гърлото му, и хлътна в бара. Знаеше, че Жана ще дойде, и знаеше също, че няма да бъде сама. Това го изпълваше с глухо удовлетворение. Поръча си двойно уиски, смигна на новоизлюпеното сервитьорче, което веднага надуши сродната душа срещу себе си, и му запали съучастнически цигарата, и започна да се наслаждава на брилянтната самодейност на оркестъра. Свиреха Хъмпърдинг като папуаси. Там, в бара, Кондора разполагаше със стерео, с което можеше да им счупи главите, а в джоба си с пари, с които можеше да ги купи заедно с мижавата им уредба и да ги накара да млъкнат, но сега тия пари му трябваха за оная идиотка, Жана, за византийската й душа, която преди години беше намислила да продаде на най-високата възможна цена. Сега Кондора щеше да я купи, нагло и безцеремонно, както само той го умееше. Жана не го познаваше. За нея той все още беше едно лумпенизирано момче от предградието, намек, лош сън в луксозния й живот на самка. В полунощ я видя с поредния й шеф - стокилограмов чукундур, с чело колкото молив, самоуверен гьотферен - с една от най-скъпо платените в тая държава секретарки, защото Кондора беше сигурен, че тя преспиваше с още дузина такива като него, подлъгваше ги с привидната си невинност, със съвършената си интуиция, с която можеше да налучка слабите места на който и да е мъж, с невероятното си умение по-малко да говори и повече да слуша, вперила в жертвата светлите си очи възхитена или възмутена от биографията й, според случая а по-нататък, когато тая същата жертва попадне в мрежите й, побесняла от ревност или хладна като морга, за да поласкае гордостта й или да я извади от равновесие, да я принуди да прави онова, което иска, по волята на съмнителните страсти, които Жана събуждаше с катастрофална лекота. Кондора я беше изчислил отдавна, с цялата й комерсиална мерзост, псевдолустро, езуитщина, над които някой евнух би се присмял с удоволствие, плюл и отминал, но не и по-чувствителният, петимният за чувства, за нежност, глупавият, в крайна сметка и сантиментален човек, който за нещастие съставлява болшинството от мъжката половина и поне веднъж в живота си е попадал в лапите на жена като Жана.

Беше я изчислил с цялата й празна душа, която се беше търкулнала навремето по нанадолнището, а той, Кондора, я беше последвал: с всичките й капризи и капризчета, приказки, недомлъвки, точки, тирета, многоточия, и беше решил да започне играта с нейните карти, с парите, с десетачките. Сега ги имаше на пачки, горе на тавана - стотина тестета - и щяха да играят с Жана еклере, тая нощ, вероятно призори или на другия ден, Кондора все още не можеше да каже с точност. По някое време Жана го забеляза и му направи знак с пръсти, все едно че се бяха разделили миналата нощ, все едно че никога не му беше казвала да си гледа работата, предградието, стотинките и никога не му беше изневерявала с ония, другите, за да го направи като себе си - бакалин. Премести се на бара и я разгледа отблизо. Очите й бяха станали по-жестоки, стъклени и през тях Кондора видя бездънната й пустота. Пиеше "Метакса", любимия си коняк, гарниран с цигари "Житан". Кондора изчисли ситуацията мигновено, дори часовникът на ръката й последен модел "Омега", трийсеткаратов часовник гривна, на черна борса вървяха минимум двеста долара, пръстенът й беше турски, елементарна изработка, дрънкулка за непосветени, но медальонът й също беше стилен, злато, старинна руска изработка във формата на нейната зодия - "Водолей" - най-непостоянният знак в зодиака, въздушният, за разлика от неговия - лунния, отчаяния, отмъстителен знак на "Рака". Стана, приближи се до нея и й целуна ръка. Видя за част от секундата вените й, далечни, едва пулсиращи, извини се галантно на кавалера й и я покани да танцуват. Свиреха отново Хъмпърдинг, любимото му парче. Сега това нямаше значение. Жана беше до него - със съвършеното си лице, с мраморните си скули, с гръцкия си чувствителен нос, с тъмния си дъх, който от време на време докосваше устните му, с едва забележимо закръглената си талия, от която се точеха дългите й крака, на единия имаше белег, малко над коляното - всичко това някога Кондора го обожаваше, сега му изглеждаше елементарно, тъпо, нещо което притежаваха стотици такива като нея и с които Кондора беше преспивал, подмамвал, използвал, за да направи пред тях невероятното си шоу и да ги захвърли пак заради тая същата Жана, която беше големият парадокс в живота му. Нямаше какво повече да си кажат. Бяха си изговорили и оплюли отдавна, всеки по своята си логика, сега напомняха подострени от годините ножове, които се люлееха един срещу друг, и всеки търсеше слабото място на другия, за да се забие по-добре. Преди да я изпрати до масата, Кондора й подхвърли, че трябва да се срещнат и че се касае за много пари, нещо, за което между тях досега не беше ставало дума. Каза й го между другото, с ясното съзнание за собственото си превъзходство, и долови как Жана трепна вътрешно, с белите си дробове, сякаш че й направи изкуствено дишане. После седна отново на бара и започна да пие. След петото си уиски усети, че Жана и онзи са се измели, но отново не бързаше. Поръча си още едно танцува с някаква шантонерка, която му заяви, че е влюбена в японската му запалка, плати и се прибра на тавана. Призори Жана дойде. Кондора я усети по стъпките, по широките й крачки на жена, която си знаеше добре цената. Посрещна я по френско бельо и мълчаливо й направи място до себе си. Жана не се изненада. Познаваха се. Сложи райбера на вратата, съблече се мълчаливо и се уви около него. Беше невероятна, като че ли израсла в Хонконг, а не в бивша "Коньовица". Кондора я остави да си изиграе номера докрай, запали си след това цигарата, пъхна ръка под дюшека и й показа небрежно парите. Ноздрите й трепнаха като на добре гледано животно. Наистина бяха трийсет хиляди, ни повече, ни по-малко и Кондора с удоволствие забеляза, че Жана за момент се обърка. Не й каза откъде ги има, знаеше, че в момента най-малко я интересуваше, само й даде да разбере, че могат да бъдат и нейни, ако внимава добре в картинката. Жана му се изсмя, каза му, че не е дошла за това, а да го използва като мъж и Кондора усети, че играта започва. В началото, както бе и предположил, залагаха на дребно. Жана му каза, че вече се е уморила от живота, от него, от себе си, че едва ли не е готова да мре. Кондора се съгласи с нея. После му подхвърли, че й е симпатичен и че няма защо да се държи с нея по такъв начин, след като все пак е дошла при него. Кондора не счете за нужно дори да й отговори. Това беше дребна карта, боклук. Изчакваше. Искаше да я види как точно ще започне да блъфира. - Ти си идиот, все пак - каза му по някое време Жана. - За какво са ти тия пари? И тогава Кондора й каза, че иска да я купи - нагло, след аперитива, който му беше поднесла. Пушеха и мълчаха повече от час. По някое време Жана не издържа, уви се отново около него, опита се да го омилостиви с посребрените си устни, но тялото на Кондора ги изтри безчувствено. Беше предвидил всичко. Стана, облече се, отскочи до магазина и се върна с бутилка уиски. Пиха направо от бутилката, после Жана си свали картите и го попита направо за цената. Кондора я каза... Никога не беше мислила да му става жена и това го беше изчислил, но парите бяха на масата и Кондора вътрешно се усмихна. Капанът беше щракнал. От тия пари Жана щеше да се опита да вземе поне половината и той го знаеше по-добре и от самата нея. В цялата им връзка тя го беше считала за мърляч, играч на дребно, когото можеше да будалка, както си иска, защото се движеше с ония от голямото доброутро, за които една бутилка уиски е нищо, малка боза с лед, и които Кондора отдавна ненавиждаше - тихо и издълбоко, както ненавижда отчаяният човек. Сега обаче бяха квит и Кондора я изпрати до таксиметровата колонка спокоен. Знаеше, че на другия ден ще дойде отново, иначе нямаше да бъде тя, а някаква друга, мъртва за него Жана, по която Кондора беше пропилял, кажи-речи, целия си съзнателен живот...

 

Събуди се осолен от съня и впери поглед в капандурата. Не бързаше да си спомня. Всичко между тях беше отдавна омърсено и щеше да изплува само, без да го е канил, както обикновено се случва с мъртвото. Жана и Кондора се познаваха от петнайсет години, още от гимназията. Тогава Кондора й пишеше дълги писма от рода на - ти си моето единствено и неповторимо цвете - а Жана ги четеше в междучасието на приятелките си в тоалетната и неистово се хилеше. Кондора го разбра по-късно, от самата нея, но тогава не отдаде никакво значение на това й качество. Беше изумително красива, беше вятърничава, беше Жана от горната махала, момичето, което правеше флирт с походката си, с погледа си, с все още мършавите си бедра, с всичко, до което се докоснеше. Още тогава обичаше да притежава фиби, острилки, писалки, найлонови чорапи, сутиени, италиански якета, широки колани, блузи, бикини, списания... Кондора й ги набавяше с лекота на влюбен юноша, на момче, което си имаше гадже, най-хубавото гадже в предградието, на дансинга, където се танцуваше рокендрол, ча-ча, туист и всичко останало, което можеше да ги направи други, интересни, джазови, да ги накара да забравят, че са от периферията на София, да ги приобщи с центъра, с ония пикльовци, които идваха от време на време при тях, за да им се подиграят. Жана ги харесваше, Жана още тогава му кръшкаше с поглед, но Кондора все още я държеше в ръцете си. Беше знаменитост, смъртта на ония от центъра, биеше ги, където ги срещнеше, железният му бокс поръждавя от кръв. Той именно му създаде и прякора - Кондора - неотразимото копеле от Банишора, човекът, който удряше в движение, с отскок, изневиделица. Това беше големият му период, илюзията, годините, в които нямаше памет, която да го трови и обезсмисля действията му. Веднъж каза на директора на гимназията, че е кретен, защото наистина беше такъв, забраняваше им да танцуват, стрижеше ги поголовно, за да заприличат на овце, а веднъж връхлетя върху класната, която написа на целия клас двойки, като ги обвини, че са лумпени и че от тая махла излизат само шофьори, изтръгна й дневника и го изгори пред целия клас, за отмъщение, за да й докаже, че все пак са нещо. Жана го боготвореше, вкарваше го в мизерната си стаичка през прозореца и му се отдаваше като истинска жена. Беше такава, за кратко, но такава, доблестна, непокварена. И можеше да си остане такава, имаше всички шансове, но тогава Кондора сигурно нямаше да я обича. Такъв човек като него обича тъмното, мръсното, поквареното, прикрило се зад добре гледана фасада. Вече не можеше да каже с точност какво всъщност обичаше у тая жена, която на двайсет години беше абсолютна курва. Никога Кондора не можа да си обясни защо стана точно така, откъде тръгнаха в края на краищата нещата. Когато се върна от казармата, Жана вече беше станала коварна, нагла, всякаква. Бягаше от къщи, губеше се със седмици от погледа му, лъжеше го безпричинно само за да го ядоса, да го унижи, да му докаже, че го превъзхожда. Но най-страшното беше, че вече пресмяташе нещата в пари, в суми, които непрекъснато се увеличаваха благодарение на дългите й крака, които използваше максимално, включително и с чужденци, а след това лягаше при него, за да му обясни колко го обича и как не може да живее без него.

Имаше дни, в които Кондора избягваше да мисли за нея, мъчеше се да я забрави, да я изтръгне от себе си, но след това отново тръгваше по петите й, до следващия й любовник, за да ги умъртви и двамата от бой и по тоя начин да осъзнае собственото си нищожество. По някое време скъса с нея, махна се уж завинаги. Беше дърводелец, кофражист, мазач с разряд, хамалин на Сточна гара, санитар в "Пирогов", изкопчия, но после отново се върна при нея, за да установи, че тя не си беше губила времето напразно, че вече не беше каква да е, а с положение, с чисти доходи, с любовници, които лудееха по нея и й плащаха навсякъде, включително и за педикюр. Временно се примири с положението, стана й приятел, човек за всичко, мухльо. Започна да го използва за най-дребни услуги - да й оправи крановете в новата й гарсониера, с която вече беше успяла да се сдобие, мелничката за кафе, бушоните, да й пробие с бормашина дупки за корнизите, да й купи клозетна чиния, на всяка цена небесносиня, кашон "Кент", бутилка "Метакса", нес кафе, билет за самолета, за влака, вече беше започнала да работи като секретарка на дребен шеф, да й изхвърля боклука, да й изтърка гърба в банята, в новата й вана от Кореком, да го използва от време на време в леглото, да му каже дори, че го обича, цинизмът й вече нямаше граници. Сякаш че Кондора й беше станал смъртен враг, когото беше решила да стъпче на всяка цена. Не издържа, отново се махна. Тогава се свърза и с ония майнички от Пловдив, с мафийката им на дребно - препродаваха джинси, цигари, касетофони, валута. Кондора бързо се ориентира, имаше нюх за такива работи, свърза се направо с агентите им, сърби, които през ден идваха в България, докато най-накрая ги пипнаха. Кондора се спаси като по чудо, изплъзна се под носа на милицията, стана предпазлив, не говореше за работата си с никого, вършеше всичко сам, гледаше да се докопа до големия кокал, до бар по Черноморието. Вече играеше на едро, на риск, даде подкуп на един управител на ресторант, старо куче, което му уреди за два часа работите, по-късно Кондора му се отблагодари стократно, но в началото не бързаше с ударите или, по-точно, бързаше, но бавно. Най-напред си създаде реноме на съвестен, на непробиваем, на човек, който можеше да излезе сух от каквато и да е ревизия. В оная година, когато започваше, около десет бармани хлътнаха в затвора, без каквито и да е уговорки и предупреждения. Кондора изчакваше, не печелеше от големите удари, както всички си мислеха, а от дребните, от малкото, което капеше, тихо, но постоянно. Трябваха му пари, много пари. И все заради тая същата Жана, която понякога му се обаждаше по телефона дори там, в бара, за да се осведоми за здравето му, за бизнеса му, за да пристигне с някой от любовниците си, да го дразни, да му напомня, че съществува и ще съществува, докато е жив, без да подозира, че Кондора вече я дебнеше...

 

Следобед Жана дойде отново на тавана и отново се напъха в леглото му. Кондора не я докосна. Лежеше до нея като дърво и слушаше шумоленето на сълзите й по прогнилата си от цигарите гръд. Жана плачеше. За какво? По всяка вероятност за себе си, за собственото си нищожество в случая. Всеки човек плаче за себе си и за никой друг. Кондора го знаеше от личен опит. По някое време й каза грубо, че тия нейни сълзи му напомнят бивш дъжд, и тогава Жана, за първи път от толкова години насам, се опита по-човешки да го заговори. Започна от един техен общ спомен. Кондора я беше отвел на Рилския манастир. Бяха изключени и двамата от гимназията, бяха безпарични, жалки. Тогава Жана се приближи до един чужденец и му поиска на заем двайсет долара, знаеше малко френски. Чужденецът се засмя и й ги даде, беше глупак, гъчкан с пари. Жана му благодари и се махнаха. Напиха се в ресторанта като прасета, плащаха във валута. Сега Жана му разказваше, че същата вечер е преспала с чужденеца, докато той, Кондора, беше повръщал в тоалетната, и е успяла да му измъкне още двайсет долара. Кондора не я слушаше. Беше преспивала с много. Можеше да му се представи всякаква. Бръщолевеше, както би бръщолевила всяка на нейно място. Все пак го забавляваха подробностите. Жана си оставаше една гъска. Можеше да възпроизведе картинката на някакъв си кибрит, с който той й е палил цигарата преди десет години. Или, да речем, един залез, облаци, въздух, под който се бяха разхождали, а той, Кондора, й е разказвал глупости. На нея винаги й се беше изплъзвало главното, страшното, онова, което цял живот беше разкъсвало Кондора, беше го смазвало и му беше доказвало, че без нея не може да живее. Разминаваха се нацяло, дори и сега, когато бяха заедно, Кондора го усещаше с върха на сърцето си. Беше готов да я изхвърли като парцал, да й каже да си гледа работата, да и върне за всичките си унижения, но знаеше, че и това чувство е измамно. Когато беше до него, Жана го дразнеше, караше го да я ненавижда, да изпитва досада дори, когато изчезнеше, Кондора отново я обичаше. Това не беше нормално, в това нямаше никаква логика. Но Кондора вече й знаеше, че животът е изтъкан от абсурди, от такива като нея и като него. Тая жена му трябваше за негово лично успокоение, тя беше неговото второ аз. Кондора можеше да възприема нормално живота само когато беше до нея и до никоя друга. Това не можеше нито да се разкаже, нито да се обясни. Това си беше така. Същата вечер се напиха и танцуваха на дансинга в бара, в лоното на прожекторите, с преплетени погледи и настръхнала кожа, успели за момент да се откъснат от тоя свят и да се върнат в един спомен. Нито един от двамата не говореше за пари, но Кондора усещаше, че Жана го дебне. Беше емоционална, пачките разпалваха въображението й. Говореше за коли, за тоалети, за мъже, с които й е било хубаво. Разговорът се заплиташе, губеше смисъл. Кондора се объркваше в него. Жана умееше да го прави по-добре от всяка друга, знаеше, че Кондора е човек на крайностите, че много лесно може да махне с ръка и да пропилее всичко - отчаяно и със замах. Сега се лъжеше. Кондора беше умъртвил отдавна емоциите си или поне ги беше туширал и също я дебнеше в паузите между две глътки "Уайт хорс". В полунощ Жана се съгласи да се омъжи за него при условие, че Кондора й отстъпеше поне половината от парите. Играта беше започнала отново и тоя път на много по-високо ниво. Жана си беше въобразила, че го е обработила. Излизаше му с номера на влюбена, на жена, която винаги го е ценяла. Ласкаеше самолюбието му, характера му, таланта му на мошеник. Кондора й обеща, че ще има парите, след като подпишат. Това беше единственият начин да я притежава. Всичко останало бяха думи. На другия ден излязоха по магазините и пръснаха две хиляди. Кондора ги беше предвидил отделно, познаваше стила й. Жана трябваше да има гаранция, да налапа въдицата, да му повярва. Кондора щеше да й разкаже играта по-късно, да я отучи от абсурдния й живот, от подлите й похождения и маниери, да я вкара в "мафията" там, на морето, в бара, за да бъде пред очите му и да изкарват парите заедно. Трябваха му години, за да вникне в механизма на живота, в самата му същност, която се състоеше от същите тия пари и от нищо друго. По тоя въпрос можеше да изпише томове. Пред парите всички бяха равни, до един, само ония, които ги имаха, можеха да кажат, че не им трябват, да лъжат, да се представят за независими, интелектуалци, мръсници. Но в момента, в който ги нямаха, ставаха други - плъхове, мижитурки, готови да продадат родната си майка, да заложат себе си, стига само да знаят, че ще спечелят. Имаха два начина за това - да крадат под всякакъв предлог или да имат някаква власт, предпочитаха второто, тъй като тогава можеха да правят и двете. Кондора беше от дребните, от хиените, но това съвсем не значеше, че не беше прозрял нещата, поне за себе си. Сега и господ не можеше да го излъже. Логиката му беше проверена, прошнурована и прономерована, желязна. Купи на Жана кожено палто за хиляда лева и за още толкова разни други парцали, които тя боготвореше и се пренесе в новия й апартамент - двустаен, обзаведен от Кореком, най-малко за десет хиляди. Жана беше сметачна машина, при нея нямаше празно. През деня го глезеше, правеше му закуски, връщаше се от работа, натоварена с покупки, не му искаше засега пари, парадираше с почтеност и с достойнство, отказваше да отидат на бар, изключваше телефона и му се отдаваше - страстно, истерично. След седмица подписаха, в делник, с двама свидетели, хванати буквално от улицата, но на сватбеното тържество в ресторанта на "Щастливеца" Жана покани дузина от колежките си, заля ги с лукс, с уиски, парализира ги, още повече че Кондора беше мъжкар, съхранил нещо от бившия си чар, от поносимата си арогантност. После Жана си взе отпуск и заминаха на сватбено пътешествие към морето...

 

Това беше щура история. Наеха кола. Жана вече шофираше, и се понесоха по крайбрежието. Беше краят на септември, но слънцето още приличаше независимо от хладния вятър, който се надигаше от морето, изстудяваше бързо кожата. Плажовете все още бяха пълни с благовъзпитани чужденци, жадни за развлечения, за екзотика, която им се поднасяше самодейно, но нагло, по-умните се наслаждаваха на пейзажа, на повехналите дървета и меланхолично море, привечер, от терасите, когато здрачът размиваше курорта и всичко намекваше за смърт, за нещо, което си отива. Жана и Кондора не го забелязваха, интересуваха се единствено от себе си, от собствените си души, които сега пътуваха една до друга, обезумели от мисълта, че могат да наваксат пропуснатото. Живееха като осъдени, набиваха се в очите на околните, дразнеха със зле прикритата си парвенющина. В хотелите и баровете почти не плащаха - повечето от барманите и персонала бяха хора на Кондора, имаха се с него, подмазваха му се. А и жената до него беше лукс категория, пропаст - оценяваха го веднага, с крайчеца на окото си, беше им приятно да я обслужват, да имат пред себе си, да й се оплакват. Бяха се поболели от манията да са нещо, намек поне за онова, което бяха виждали по страниците на "Плейбой". Жана беше тъкмо такава с маниерите си - една подвижна лудница в края на сезона, когато валутата се изплъзваше. Напомняше кинозвезда, третостепенно издание на Моника Вити, но все пак издание. Затваряха с Кондора баровете, пиеха като продънени, после Жана флиртуваше с приятелите му, ако изобщо можеха да му бъдат такива, правеше им стриптийз, приобщаваше ги към големия живот, там, в столицата, в апартаментите на баровците. Кондора се опияняваше от впечатлението, което тя правеше. През деня се излежаваха на плажа, играеха с английските топки, ставаха симпатични на чужденците с екстравагантните си плажни костюми, хавлии, джинси, с това, че можеха да си позволят да пият бира "Туборг" на самия плаж, да пушат "Ларк", да обядват в "Интернационал", а вечер да играят на рулетка в "Шипка". Понякога навлизаха навътре в морето със скутера на спасителите, там Жана ставаше друга - тъжна, болезнено чувствителна, тероризираше го с безкрайни разговори за тях двамата, за безсмислената им връзка, брак, пропаднал живот, опитваше се да разсъждава за глупости, за илюзията, за самотата, без да й мине през акъла, че Кондора отдавна беше стигнал до нейното дъно. Вечерта отново танцуваше и не му обръщаше внимание. Кондора вече се плашеше от нея, от неуравновесената й психика, отлагаше непрекъснато сериозното си предложение за нейната работа на морето, не знаеше как ще реагира. Една нощ се озоваха на къмпинг "Каваците" под закрилата на Бизона - бияч и спасител - приятел с артисти, художници, режисьори, поети, с цялата тая пасмина, която в края на септември се изнасяше на морето, за да се отличи от тълпата, от простосмъртните, които се тъпчеха по плажовете в летните месеци, молеха за квартири, заплашваха, отиваха си оскърбени от собствените си сънародници. За хората на изкуството тоя проблем не съществуваше, те имаха почивни станции, вили, ателиета, яхти... Но на тях им трябваше септември, покоят, морето, импулсът, беше модерно през септември - пиянстваха на тумби и непрекъснато се самодоказваха - в безкрайни брътвежи, с които избиваха собствените си комплекси за некадърност и пошлятина. Жана се знаеше с някои от тях. Кондора обезумя от ревност. Тая прослойка я ненавиждаше по особен начин, органически, с вътрешностите си, тъй като тя по-ловко от всички се опитваше да го излъже, да му докаже, че човекът е една даденост, по-точно, че те самите са даденост благодарение на собствените си бащи, майки, вуйчовци, които бяха ли да излъжат държавата, че техните деца са талантливи да ги лансират и най-важното - субсидират, да ги доведш до опиянението, че имат някакво право на вето над човешките души, над такива като Кондора, които не се интересуваха от тях, плюеха книгите им, картините им, филмите и боготворяха онова, което идеше от Запад. Кондора знаеше, че те самите също го боготворяха, тайно, от ухо на ухо като китайските мандарини, оправдавайки нищожеството си с конюнктурата, националността, държавата, собствения си народ. По тия въпроси в главата на Кондора цареше хаос, но той се уповаваше на интуицията, на бруталната си първичност - бяха тъпаци, всичките до един, заедно с Жана, която сега им се умилкваше, за да му се изпише най-интелигентна. Същата нощ се напи и я заряза на плаж. Жана отново взимаше превес, играеше му по нервите. Изпита безсилна ярост, че никога няма да й бъде равностоен, че цял живот с нещо го е изпреварвала. В полунощ се стресна, осъзна, че я няма, и тръгна по плажната ивица. Видя я в подножието на дюните, с някакъв тип. Скри сеи започна да я дебне. Жана лежеше на пясъка като статуа, надала ухо към морето. Онзи целуваше краката й, лижеше капките по кожата й, лигавеше се. Изведнъж го обзе решимостта да не мръдва от мястото си, да я види как ще му се отдаде, как го е правила с другите. Може би тогава щеше да я забрави, да се лиши от собственото си въображение от нея. Кожата му настръхна от напрежение. Жана продължаваше да лежи - хладна, чужда. Изведнъж стана, тръгна бавно по плажната ивица. Онзи не искаше да става, заплака, започна да яде пясък. Жана не му обърна внимание. Мислеше за нещо друго, беше тъжна, Кондора го установи по походката й. Изчака я да се прибере, загледа се безсмислено в морето. Напомни му парцал, развян от вятъра. Когато се прибра в бунгалото, Жана вече беше извадила от куфарчето парите, беше ги сложила на масата пред себе си и ги гледаше. Кондора си изкара акъла, напъха парите отново в куфарчето. Жана продължаваше да гледа в една и съща точка, в някаква точка от масата... - Изгори ги - каза му по някое време. - Можеш ли всъщност да ги изгориш тия пари, както изгори едно време дневника в гимназията?... Кондора помисли, че сънува. Жана го гледаше спокойно. Разбра, че се шегува, но за всеки случай сложи куфарчето с парите под възглавницата си. От нея можеше да се очаква всичко. На другия ден Жана изчезна. Кондора го установи изведнъж, както си лежеше на плажа, изнурен от приумиците й, и я чакаше. Бунгалото кънтеше от празнота. Беше изчезнала в нейния стил, без каквото и да е предупреждение и без каквито и да е изгледи за връщане...

 

След четири часа Кондора беше отново в София, на същия таван, под същата капандура и същия дъжд, който, изглежда, че не беше преставал или просто го беше чакал, за да го довърши окончателно. Мислите му кървяха. На Жана не й трябваха пари, на Жана й трябваше нещо друго. Какво? Възстанови отново разговора в бунгалото, пачките на масата, желанието й да ги изгори, да се върнат по някакъв начин те, двамата, в онова далечно минало. Беше наивно от нейна страна, глупост, идиотщина. Жана искаше невъзможното. Беше си създала отново илюзия или никога не беше се разделяла с нея, за разлика от него. Това беше чудовищно от нейна страна. Трябваше да я открие по някакъв начин, да й хвърли в лицето истината, да я смаже окончателно. В полунощ беше отново на същата оная маса, край същия оркестър, в същия бар, в който Жана повече нямаше да дойде - нито сега, нито когато и да било. Взе такси и започна да я търси - в апартамента, при приятелки, из баровете, търсеше я по навик - тъпо и безнадеждно, тъй като много добре знаеше, че вече няма какво да си кажат. На разсъмване се прибра при майка си. Влезе тихо в антрето, помъчи се да се промъкне до стаята, залитна, бутна тенджера от печката. Огледа се. Майка му седеше на леглото и го чакаше, сякаш че никога не беше лягала, сякаш че нищо не беше се помръднало. Беше облечена във вехтата си рокля на сини цветчета, косите й бяха посивели, очите угаснали. Кондора ги погледна със страх, както някога, когато искаше да излезе да си играе на улицата с другите деца, а майка му се колебаеше дали да го пусне. Просна се в леглото с дрехите, с калните обувки, зарови глава във възглавницата, опита се да заспи, да забрави, да умре. Край него закръжиха спомени - ливади, момчета, които тичаха след футболната топка, река, осеяна с боклуци, от които Кондора изравяше ръждиви топчета, улица, по която се стелеха листа, вестници, некролози. После запълзя мъгла, обгърна всичко, скри го от погледа му. Усети, че плаче, надигна се, запали цигара. Майка му все така седеше срещу него и го гледаше. По някое време стана, затътрузи се из кухничката, запали печката, сложи на нея лоясалата чиния с леща, извади от долапа хляб, туршия, чашка сутляш, беше го приготвила специално за него. Кондора я гледаше с безкрайно съжаление за това, че някога го е раждала и по тоя начин захвърлила в неговия безогледен живот. Не се докосна до яденето. Изпуши още една цигара, просна се на леглото и тоя път заспа. Тогава майка му му изу внимателно обувките, съблече го и тихо го зави. Казваше се Меглена, беше останала отдавна вдовица и отгледала в недоимък единствения си син. След два дни щеше да умре, да склопи завинаги помътнените си от мъка по него очи и най-после да го преживее. Но Кондора щеше да го разбере по-късно. Събуди се и тръгна отново, ако това можеше да се нарече тръгване - към апартамента на Жана, който пак беше заключен, към службата й, където му казаха учудени, че е в отпуск, и по-нататък - от бар в бар, от жена към жена, от агония към агония... На третия ден го арестуваха с остатъка от парите.

 

На углавното дело срещу Кондора Жана се яви като свидетел и заяви пред съда, че е издала бившия си мъж за негово собствено добро. Беше все така екстравагантна и хубава, но сякаш че не си беше доспала и поради тая причина изглеждаше уморена. Само когато дадоха думата на Кондора и той заговори несвързано за любовта си към тая жена, ирисите на Жана едва забележимо трепнаха. Но това, както се стори на прокурора, който внимателно я наблюдаваше, беше само миг и според него от чисто женско кокетство. Иначе, до края на делото, Жана остана безчувствена и се държа, както се изрази адвокатът на Кондора, недопустимо надменно към тоя, уплел се в любовните й интриги човек...

След година Жана сключи граждански брак със своя шеф, със същия онзи стокилограмов чукундур, за когото беше станало дума в началото и когото тя беше успяла най-после да подлуди от ревност с тая своя нелепа история с Кондора, и по тоя начин да го накара да се разведе с вече застаряващата си жена. Тия трийсет хиляди лева, с които Кондора искаше да я купи, шефът на Жана ги изкарваше за далеч по-кратко време. При това - без да краде...

 

 

© Александър Томов, 1983
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2003
=============================
Публикация В: Александър Томов "Елегия за птици", С., 1983.