Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕЛЕГИЯ ЗА ПТИЦИ

Александър Томов

web

Над полето се спуща вечер. Сенките на акациите край железопътната линия се смаляват. Надига се вятър, про-шумоляват листа. После вятърът утихва и от край до край се стеле тишина. Ранна есен е. Наоколо няма жива душа. Само някъде там, в дъното на тая невероятна пустош, е разперила крилцата си светлинка. Това е къщата на Стефо. Около къщата са се разпрострели гробищата - стълпотворение от дялани камъни и кости, сред които от време на време избуяват пламъци, плашат пътниците, правят ги суеверни. Пред прага на къщата е седнал Стефо, пазачът на това стълпотворение... Между провисналите му мустаци чури лула, на коленете му пушка, в дъното на очите му блага усмивка. Кой кога го е назначил на тая служба, за живите е неизвестно, кога ще го отпишат от нея - също. Знае се само, че Стефо и къщата му са по-стари от тия гробове. И още нещо, че Стефо обича да се разговаря с гробовете, та всички го мислят за малко нещо смахнат... Нощ е. Тъмно е. Толкова тъмно, че Стефо вижда белеещите се гробове като на длан. Знае какво пише на тях, знае и какво има под тях. Може да разкаже живота на всеки гроб той. Книга е паметта му. Ако я раздиплят, ще опаше земята. И в няколко реда от тая книга е събран един човешки живот, една мъка. Лъжат се ония, дето мислят, че е повече, мамят се, както само живите умеят да се мамят. А Стефо не се мами, защото гробовете са пред очите му. И всяка вечер Стефо ей така си седи, чури си с луличката и прелиства по малко от тая своя особена книга, колкото да се намира на работа и по-лесно да заспи... Тая вечер е ред на Хаджиперовия род. Неговите гробове са на най-високото място и са най-лични, та Стефо просто се чуди от кой гроб да започне от най-стария или от най-младия, глуми се в кой ред да потече раздумката му, защото както и да започне, все е тая... И решава да започне от най-стария и от него нататък...

Тъмно е. Есен е. Стефо пълни отново луличката си, намества пушката между коленете си и се умисля. Хаджи Перо беше най-старият човек в предградието, първият, а Стефо е последният, ако може така да се каже. На онова време Стефо пътуваше с цирковете, а хаджи Перо тъкмо беше вдигнал своя хан край линията - с многото прозорци и врати, които първи посрещаха слънцето и последни го изпращаха... И се срещнаха те тогава с хаджи Перо, съвсем случайно се срещнаха. Хаджи Перо беше серт човек, буден, а тогава с това се печелеше. Замах имаше в хаджи Перо, жесток замах, с юмрука си поваляше кон, а на оня панаир, дето се пазариха със Стефо, беше бая пиян, но акъла му сечеше като бръснач. - Аз съм първият човек в предградието - рече му тогава хаджи Перо, вперил в него тежкия си поглед. - И от мен нататък предградието се разрасна, но знаеш ли що ми иде сега наум? Нямаме си човек, дето да ни погребва и да ни пази душите в онова наше гробище, та всичко да ни е на мястото... Странни бяха тия негови думи, излезли от устата на странен човек, какъвто си беше хаджи Перо, и предназначени за друг странен човек, какъвто беше по онова време Стефо, та някак от само себе си се разбраха и Стефо си построи тая къща край гробището. Вдигна я тухлена. Самият хаджи Перо му помогна. Майстори му повика, а и парици му даде да си накупи най-належащото и да отпочне работа. Защото това, неговото, също си беше работа. Земята в тоя край на София беше чакълеста, искаше си майстора. А и Стефо тамънеше гробовете съвестно, та бабичките непрекъснато му се мажеха, коя за по-дълбок, коя за по-широк гроб. Тогава гробището беше ново, един файтон хора почиваха тогава в гробището, десетина старци, дошли от селата и за които никой не жалеше. Но с време гробището се разрасна, запълни ливадата пред къщата на Стефо и сега е заляло и цялото поле край линията. А горе, на най-високото, е гробът на хаджи Перо...

Тъмно е. Есен е. Стефо разпалва в шепа луличката си. Мисли. После решава да се поразтъпче, обрамчва пушката на рамо, тръгва бавно от единия край на гробището към другия. И си спомня отново за хаджи Перо...

 

Силен човек беше хаджи Перо. И сигурно дълго щеше да живее, ако не си падаше по тънката част, по жените. Собствената му снаха му изяде главата на него - Евлогия, това Стефо добре го помни. Невиждана хубост носеше на лицето си тая Евлогия. Стефо я видя, когато го изпращаха хаджи Перо дотука. Край гроба му я видя да стои и да гледа хладно към него. Светъл ден беше тогава. Тревата току-що беше бликнала, заливаше всичко наоколо. От клоните на акациите се обаждаха врабци. Стефо беше изкопал дълбок и широк гроб, какъвто се полагаше на хаджи Перо. И всичко живо плачеше, както си беше редно, с изключение на самата Евлогия, която беше причинила по неведоми пътища смъртта на хаджи Перо. На стари години се беше поболял той по нея. Изпила му беше чавка мозъка. Сина си беше готов да затрие, за да я има. Но комай вместо него затри жена си, която ги беше видяла веднъж с Евлогия. Не издържа на тоя позор, хрисимата, отчая се и се удави оттатък, в блатото. А след това, от мъка по нея, си отиде и хаджи Перо, отиде си, защото с нея си беше делил живота той, а Евлогия беше сън някакъв за старите му години, пламък като тия, дето сега се мяркат из гробището. Ялова беше тая Евлогия, раздели се със сина на хаджи Перо, осинови си чуждо дете, но то взе, че умря - светла му памет. А след това, тая същата Евлогия, се хвана с Хохо, когото лично Стефо много го обичаше. Тоя Хохо се навърташе около гробищата, билки търсеше, та и си хортуваха със Стефо от време на време. Гробът му е доле, в ниското, и малко встрани от останалите, защото и той самият обичаше да се дели, но инак беше добър човек. Беше се поболял от нещо той, от гордост ли, от лъжлива севда ли, един господ знае, та Евлогия се грижеше за него, а хората много се дивяха на тая работа. Твърдяха, че когато Хохо берял душа, хубавата Евлогия била в краката му и се молела за неговото оздравяване. А след това лично тя склопила очите му, окъпала го, облякла го и два дни бдяла край вощеницата му... Какви ли работи не стават по света. Когато го изпращаше до гробищата, Евлогия си пожела до него да я погребат, та чак мястото си очерта и пари даде на Стефо. А сега нейният гроб е до гроба на хаджи Перо, ни по-горе, ни по-доле. Станаха някои неща тогава... Хубавата Евлогия си умря от собствена смърт, но в предградието се появи бившият й мъж и Хаджиперов син, та той самият извъртя работата. Беше вече остарял и пропилял богатството си човек, отгледал деца далеч от това място, както се разбра по-късно, но раната, която беше отворила в него навремето Евлогия, го беше довела отново при нея. Такава жена беше - злото, което правеше, се помнеше. Та появи се изневиделица тоя Хаджиперов син и право при хубавата Евлогия... Денят беше топъл, пролетен... Хубавата Евлогия си беше отишла от тоя свят предишния ден - пременена като за сватба, отпуснала се на леглото. Устните й светеха като пара... Хаджиперовият син влезе в стаята, подгъна крака пред нея... И по-окатите видяха един обречен човек, дошъл да намери смъртта си при хубавата Евлогия. Всички бяха забравили вече за Хаджиперовия син, но като го видяха такъв, потрепераха и го запомниха. Старите хора са казали - човек се познава по това как ще умре... Хаджиперовият син го направи като мъж. Преряза си вените в хамбара на баща си и уми с кръвта си и неговата похотливост, и собствената си кекавост навремето по отношение на тая щурава и огнена жена, която на смъртното си ложе напомняше светица... Ей така стана. А после ги погребаха и двамата един до друг, до стария хаджи Перо, и по тоя начин посипаха завинаги с пепел тая история... Но от нея и без това бяха останали само отломките...

 

Парцелът на хаджи Перо... Най-личният парцел в предградието... Сега е обрасъл с треволяк, та Стефо все се кани да го почисти и все отлага работата. Стар е вече и той, кажи-речи, на Хаджиперовата възраст е, ако не и отгоре. Домързява го и него да щъка вече, като се изключат обиколките като тая, дето я прави сега, за да се разтъпче и да му мине дрямката...

Ранна есен е. Треволякът глъхне при стъпките му. Скоро обиколката му свършва. Тогава Стефо отново сяда на старото си място, пълни луличката, слага пушката на коленете и отново се размисля...

 

Срещу парцела на хаджи Перо е парцелът на адвоката Нухов. Тоя парцел е по-градски, тъй като над него се реят две ангелчета, от тия, дето ги рисуват по картинките. Ангелчетата са най-хубавото нещо в гробището и Стефо много им се радва. Особено по залез, когато слънцето ги позлатява и те сякаш хвъркат от паметник на паметник. Тия ангелчета ги измайстори мъжът на Катина, каменоделецът. По специална заръка на адвоката Нухов ги измайстори и когато се помина Нуховата жена, мадам Синигерска. Това беше най-мътната смърт в предградието, толкова мътна че само адвaкатът Нухов можеше да я избистри, нещо което той обаче не направи. По едно време Нухов се беше отделил от жена си зарад една нейна изневяра с някой си Пешо, беше я възненавидял той тая своя жена, а и нещо по-лошо, беше зарязал работата си, та цялото предградие се чудеше към кой друг адвокат да се обърне, защото тогава за щяло и нещяло се съдеше. Да се чуди човек как може една такава, в общи линии смотана жена, каквато си беше мадам Синигерска, да обърка живота на един такъв личен човек като адвоката Нухов, който можеше да даде акъл и на господа. Но работата беше бая заплетена. Хората твърдяха, че заради тая своя мадам Синигерска Нухов бил стигнал до положение да се трови, но за свой късмет, малко преди това заспал, а мадам Синигерска се качила в стаята му, размислила се по женски и вместо него взела, че изпила тя отровата... След тая нейна глупава постъпка адвокатът Нухов сякаш се прероди. Свърза се отново с хората, превърна голямата си къща едва ли не в хан и разви бурна дейност, която го обезсмърти поне за двайсет години, ако не и повече. А за мадам Синигерска и за себе си поръча на каменоделеца да сътвори тия същите ангелчета, които сега хвъркаха пред очите на Стефо. Каменоделецът беше кротък човек, верен другар на чашката. Стара мъка си имаше той по своята ненагледна жена Катина, която една сутрин я намериха вкочанена и полугола в близост до кантончето край линията. И според Стефо точно тая мъка я изля той в тия две ангелчета. Майстори ги близо година, пред очите на Стефо ги майстори. Пиеше и майстореше и сега едно от тия ангелчета е с образа на Катина, същият Катинин скрит копнеж лъха от него и кара душата на човека да пърха в гърдите му. Когато ангелчетата бяха готови, адвокатът Нухов дойде лично да ги огледа и съответно да заплати на каменоделеца. Пристигна с автомобил, слезе тежко и дълго се взира в онова ангелче с образа на Катина, сякаш че онзи неин женски копнеж и на него нещо му говореше. Каменоделецът беше оборил глава и мълчеше. Адвокатът Нухов също помълча, после извади пари от джоба си, но каменоделецът не ги взе. Душата си бе оставил той в камъка, а душата на човека никой не може да заплати, дори и такъв учен човек като адвоката Нухов, когото след време погребаха с големи почести, тъй като си го заслужаваше. През последните години от живота си Нухов беше станал народен човек, вършеше услуги на хората безплатно и макар и някои да му се смееха, той самият стана легенда. Хората имат памет само за честния, та така стана и с адвоката Нухов. И сега макар и да има гроб, адвокатът Нухов е един вид без гроб. В хорските уста е той, а от това по-добро, здраве му кажи...

 

Над полето се къдри вятър, шумоли покрай Стефо. Той пак се размърдва, влиза си в къщата, измъква оттам шубата, загръща се с нея и отново сяда на прага. Не му се стои сам в стаичката. Пусто му е, а е и свикнал на открито сред гробовете. По-леко му тече раздумката с тях. Но вятърът се къдри по-силно, катери се по клоните на акациите. Тогава Стефо му дава гръб, разпалва в шепа луличката си и, кой знае защо, си спомня за Шияковия гроб, който е в непосредствена близост до парцела на Нухов...

 

Странна работа... Тоя Шияк беше най-обикновен човек, както всички останали, а също се превърна един вид в легенда. Всеизвестно беше, че той се простреля с двуцевката оттатък в блатото и при неизвестни обстоятелства, но за това никой не искаше да си спомня. Шияка го бяха запомнили с неговата сладкодумност, която можеше да съперничи дори и на сладкодумността на адвоката Нухов. А също го бяха запомнили и с неговата природосъобразност и копнеж по блатото, което сега е превърнато в резерват и е най-красивото нещо в околността. Викат му Шияков резерват, а началник на самия резерват е Шияковият внук, млад човек, с кожена чанта и в ботуши. Често наминава към Стефо, защото резерватът е наблизо, и си прави майтап с него. Но Стефо отбира от майтап, защото майтапът му е също като на стария Шияк - мек и деликатен, та просто да се чудиш как един човек може да одере кожата на друг човек, та дори и приказката му. Изглежда, че това е често срещана работа, внук на дядо си да се мята, щото Шияковият син съвсем не беше такъв, ама съвсем. Той навремето беше шофьор и караше с камион стока за лавката, но след смъртта на баща си ненадейно се пропи, започна да го тормози нещо отвътре, а след време се разведе с жена си, демек с Шияковата снаха, и се запиля нанякъде, та вече никой не го споменава. А виж, Шияковата снаха я споменават. Излезе ербап жена тя. Изгледа дете за чудо и приказ, та чак и за началник на резерват. Сега тръстиката на тоя резерват пее от вятъра, а из нея шътат най-различни пернати и току се обаждат с човешки глас - ши-ши-ши-шияк, ши-ши-ши-шияк... Ей такива ми ти работи. Шияка си лежи тука, а те шишикат. А това означава, че душата на Шияка е там, в блатото, в нещо пернато се е превърнала душата му, както е е превъплътила в пчела и душата на старата Икония. Тая история с пчелата също е една легенда, измислица, с две думи, защото самият живот според Стефо е една измислица. Най-чудната измислица, която е сътворена на тоя свят и без която измислица самият живот пукната пара не чини... Гробът на Икония е встрани и е неугледен на вид, но чудна работа, по него напролет има най-много цвят и най-много пчела. На рояци идат лекокрилите, като на поклонение, сбират прашец от гроба и отлитат. А що се касае до измислицата, Стефо може да обори всеки, който има нещо против нея, тъй като в това негово гробище, дето се е ширнало наоколо, има и един измислен гроб, без покойник. И тоя гроб е на Кесо. Него го завлече реката, в неизвестна посока го завлече, погреба си го самата тя, но благодарение на това на доста хора от предградието дадоха гарсониери, че на някои от тях и по-обширна площ, а се погрижиха също и за реката, почистиха я от мръсотията, щото тя беше свързана с блатото, което се превърна в резерват, та нямаше как. И тогава, в знак на особена почит към стария Кесо, хората му направиха гроб и в него му заровиха обущата. А самата река пък прекръстиха на Кесов дол, нещо, за което Кесо не беше и сънувал, но си го заслужи в края на своя дълъг и изпълнен с перипетии живот...

 

Ех, живот... Тъмен живот... Стефо се сепна. Шубата се е смъкнала отдавна от гърба му, вятърът е помел наоколо. Доспива му се, а и мислите му са вече накъсани, като у стар човек - ту се стрелнат назад, в тъмното, ту тръгнат напред, към светлото. Но Стефо се заинатява пред съня. Намята отново шубата и решава да постои по до късно на открито. После му хрумва, че най-добрият начин да прогони съня е Да наобиколи отново гробищата. И ето че пак се надига и пак тръгва - тихо и незабелязано, като сянка. Ориентир му е гробът на Меглена. Когато стигне до гроба на Меглена, дрямката му обикновено минава и след това може да се разхожда с часове.

Тоя гроб се прочу след нейната смърт. Дотогава никой нищо не беше чувал за Меглена. Но веднъж около това място се завъртя млад мъж. Странен печат имаше тоя човек на лицето, гаче беше преживял война или всемирна катастрофа. И започна да полага грижи той за това място, та гробът изведнъж се преобрази. Личеше си, че тая Меглена му е майка, защото й вдигна много личен паметник, Стефо отбира от тия работи, от черен мрамор го вдигна, а на него изписа името й и датите, които ограждаха самия й живот. Няма съмнение, че това стана най-красивият гроб въобще, та Стефо се заинтересува за тоя мъж. И пак от бабичките, които щъкаха насам. Една от тях се досети. Беше наистина роден син на Меглена тоя човек, но излязъл отдавна от предградието и поради тая причина не оставил след себе си име, а глупав прякор - Кондора, който никак не съответстваше на държането му и на външния му вид. Тоя човек идваше на гроба всеки ден, стоеше с часове и мислеше. Той на това място комай се запозна и с внучката на Спасена, която също идваше често тука. Внучката на Спасена беше станала сгледна мома - тънка и висока и имаше досущ характера на старата Спасена, твърд като кремък. А и погледът й беше същият - син и хладен, като ханджар, но самата тя не идваше на Спасениния гроб, него го нямаше тука, а на един друг гроб, върху който се кипреше петолъчна звезда и го отличаваше от всички останали. Това беше гробът на втория й баща, милиционера, който преди години я беше осиновил и отгледал, а след това загинал с подобаващ за пагона си героизъм и при изпълнение на един служебен дълг. От тоя милиционер Стефо хем се плашеше, хем пък много го харесваше. Отбираше си от занаята той. Нямаше престъпление, на което да не може да му слезе в дирите и да пипне извършителя, преди да се е усетил. Последното му следствие беше по една пладнешка кражба с двойно убийство. Милиционерът откри престъпниците по много заплетен начин, но в последния момент единият от тях успя да го простреля като на шега, след което, разбира се, го хванаха. На неговото погребение се стече предградието. От новите блокове се стече, понеже старото предградие беше вече изличено от лицето на земята. Такъв оправен милиционер не бяха имали. На гроба му ораторстваха, кажи-речи, всички, но най-добре се произнесе за заслугите му бившият квартален - човек напълнял и представителен и на когото му вярваха. Жалиха дълго за младия милиционер, чиято пъргава походка успокояваше всички, но най-дълго жали за него внучката на Спасена. Като роден баща го жали тя. Идваше през ден на гроба му, сядаше на пейката и рееше поглед нататък, към железопътната линия. А веднъж Стефо забеляза как към нея се приближи единственият син на Меглена, онзи, дето някога го бяха кръстили Кондора, и после и двамата си тръгнаха от гробището заедно. А след това пък заедно започнаха да идват и заедно да си отиват. И така, докато един ден не се изгубиха завинаги към големия град, дето сияе там, на хоризонта, и хвърля към гробището самотните си отблясъци.

Големият град... Стефо отдавна не е стъпвал в него, още от времето на своята нечовешка младост, която годините изличиха от паметта му с невероятен труд или поне я направиха по-поносима за човек като него... По си му е добре на Стефо в гробището. В него му е минал целият съзнателен живот - с живите, които изпращат мъртвите, с мъртвите, които са полегнали тука като птици и оглеждат внимателно живите... За това време нито е пожелал да се ожени, нито пък му трябва. Стои си тук, чури си луличката и мисли - тая вечер за едните, утре за другите...

 

Нощ е, есен е... Луличката на Стефо е угаснала отдавна. Вятърът е утихнал. Време е вече за спане. А той все броди като някакъв незнаен Ахасфер, мисли...

И от него нататък се стелят гробовете - светли белези за онзи живот и... следващия.

 

 

© Александър Томов, 1983
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2003
=============================
Публикация В: Александър Томов "Елегия за птици", С., 1983.