Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОГЛЕДНАТА ОТДАЛЕЧ, БЪЛГАРИЯ ЗАПРИЛИЧВА НА ДЪРЖАВА

Анна Русева

web

Дилян Вълев и Георги Календеров са дългогодишни редактори в третия по тираж всекидневник в България "Марица". Като журналисти, къде заедно, къде поотделно, обикалят различни държави, между които всички балкански страни, плюс Италия и Южна Корея, в търсене на разликите между традиционната българска представа за даден народ и действителното положение. Съвсем естествено идеята прераства в проект, базиран в интернет и наречен "Изкуството да бъдеш чужденец". Повечето от текстовете излизат във в. "Български глас", на сайта за българите в чужбина http://ide.li, както и във вестник "България". И от трите места отзвукът е неочаквано добър, това е и поводът за настоящото интервю. Поредното си пътешествие двамата поемат в края на август миналата година към Италия с цел да поработят известно време в цирк и ако може, да полежат известно време в италиански затвор. Мечтата им обаче не се сбъдва и те сега издават два седмични вестника в Атина. Дилян Вълев е автор на романа "Седем дни", който е добре да се прочете във виртуалната библиотека https://liternet.bg, а Георги Календеров се гордее с изложбата си от дървени врати, върху които са отпечатани свински силуети с помощта на бензинова горелка.

- Къде сте сега, младежи, и кой вятър ви завя в странство?

Георги Календеров и Дилян Вълев в АтинаКалендеров: Сега сме в Атина в една квартира с циганин, който се твърди, че е гледач. Казва се Велчо, но като се представя, звучи като Бельчо, въпреки че е черен, ама много. Той ще влезе в пътеписа ни с двата крака. При него идват доста хора и така успяваме да дефинираме за себе си понятието "обикновен българин". За радост на читателите, това определение на "българина" не е никак ласкаво. Българинът най-много от всичко обича да чете лоши работи по свой адрес. По думите на Владимир Свинтила, самоомразата е нашата религия. Във всеки случай тя е доста по-силна от православието. Имаме възможност да проверяваме какво мислят читателите за нашите текстове, благодарение на това, което дава интернет. Публикуваме нещата си на http://ide.li, където към всеки материал има дискусионен форум. И така, пишем ли, че българските туристи отиват да видят Давид на Микеланджело и да легнат в краката му, да поспят, всичко е много хубаво и вярно. Споменем ли обаче факта, че италианците са жабари, аудиторията се настройва срещу нас. Какво да се прави, нашенците си имат всичките многобройни несъвършенства, но са ни по-близки от италианците... Ако ще разкриваме кривиците на едните, колко по-откровени трябва да бъдем по адрес на останалите?!

Вълев: Кой вятър ни довя ли... Ако съдя по посоката на движение, най-вероятно са ни довели студените въздушни течения, духащи от Румъния. Сега сериозно. За разлика от повечето си сънародници тук, не съм дошъл тук по икономически причини. Просто една сутрин тук се събудих със специфичната параноя, която всеки, изпивал през живота си повече от пет водки, познава, и си дадох сметка, че днес ме чакат да ги свърша, същите неща, както от 12 години насам. В момента, както каза Календеров, сме в една квартира в квартал "Керацини" и постоянно се разправяме с баби, на които им е направена магия, или такива, които нямат търпение да умре кирийката (господарката) им, че да наследят апартамента й. Освен това правим два седмични вестника - "Български глас" и "Хъшове", беседваме с Учителя Велчо, който не престава да се учудва от чудесата на живота. Последният път, когато това стана, се беше заиграл с бушоните на таблото, предизвика токов удар и в резултат ми изтри осем страници текст. Въпреки че е Учител, не се сдържах и се разпсувах ужасно, а той пое в тръст към кухнята, където спи, като си мърмореше: "Чудеса! Чудеса стават..."

- Пишете ли още за родната "Марица"?

Календеров: За съжаление не. Когато човек напусне някой вестник така категорично, както ние направихме, обикновено у бившия му работодател остават различни мании, като манията за преследване е най-леката. Но не мога да се чувствам виновен, че в даден момент съм решил да сменя държавата, не че разликите между България и Гърция са кой знае колко големи! Иначе "Марица" наистина я възприемам като "родна". Всекидневникът е школа и по журналистика, и по олигофрения. Ако съм се научил да пиша горе-долу прилично, това е станало във всекидневника, а не в Народната библиотека "Иван Вазов". А като идва реч за олигофренията, мисля, че тя е задължителен похват в постмодерното писане. Публиката налага този стил, не авторите. Една книга става художествено произведение, когато за нея се заговори. Стои ли си на рафта, без никой да се интересува от нея, тя не е литературна творба, а просто мъртъв текст. С него и без него, все тая! И читателите, и авторите, и техните опити, са само част от мистерията, наречена литературен процес. В последно време този процес се подчинява на законите на постмодернизма. Тоест подменя се "ниското" с "високото", краде се на поразия без позоваване, сливат се така нареченото Литературно и Акцията, и още цяла купчина признаци може да се споменат, по които да познаем това явление. Литературоведът Владимир Янев казва, че постмодернизмът е укритие на бездарието, но аз мисля, че това важи за всеки стил. Според мен доказаните бездарници днес се опитват да пишат като Пушкин, или като Вазов, също без позоваване. И това не важи само за литературата, а за всички изкуства. Кой е най-добре продаваният певец на 2002 година? Еминем! Един бял, който се прави на негър. Белият папуас!

Вълев: Разводът с "Марица" протече при един куп недоразумения. Лично аз до голяма степен страдам за това, защото най-малкото съм оставил приятели във вестника. Все пак поддържам връзка.

- Изринахте ли слонските л…а в оня цирк или има още за още видни българи?

Календеров: Не ни допуснаха. Е, нека си стоят в л***ата тогава.

Вълев: Кажи си го "лайна" де, чак такава свенливост... Иначе по въпроса - лайна има навсякъде, и слонски, и други. По този повод се сещам за една китайска приказка. Имало едно време един мъж, който се занимавал с изпразването на септичните ями. Помагал му най-големият син. Бащата слизал долу при лайната, а синът, като по-неопитен, оставал горе и издърпвал пълните кофи. Един ден се разсеял нещо и изпуснал кофата върху главата на баща си. Бащата го изгледал от ямата, целият омацан, и му казал с огорчение: "Непрокопсаник си ти, непрокопсаник и некадърник! Цял живот ей там горе ще си стоиш!"

- Смятате ли да дойдете в САЩ да си пробвате късмета? И тука има циркове, а сигурно и слонове. Все ще уредим нещо за хора със специфичен експириънс. Може и работни визи да се полагат за този вид работа, знае ли човек?

Календеров: Освен да ринем л***а и пияни да хвърляме ножове по вързани каки, ние можем да правим вестници (те тия занаяти доста си приличат). Така че, ако дойдем в САЩ, бързо ще се разчуе. Лошото е, че Щатите са далече от тук. Може би, ако се намери човек, който да ни преведе на английски текстовете от проекта "Изкуството да бъдеш чужденец", ще ни е по-лесно да дойдем. Помогнете ни и ние ще измислим начин да ви се отплатим!

Вълев: Бих отишъл навсякъде, включително и в САЩ. Все пак, за да приключа темата с лайната, мисля, че тя до голяма степен си беше младежко увлечение. Вече съм склонен да оставя слоновете сами да задоволяват нуждите си. Така че тука ще те разочаровам, бих дошъл, ако изскочи стипендия, семинар, възможност за бизнес и прочее.

- След близо година гурбетлък какви чувства вълнуват творческите ви души?

Календеров: Тъпо е, както винаги. По думите на поета Ани Илков, няма хубаво място за живеене. Няма уют. Живеят добре може би само богатите. А според поета Секулов, най-хубавото място за живеене е любовта. И двете неща ми се струват несъвместими с Гърция. Аз лично най-много споделям внушението на една песничка на Пол Йънг от средата на Осемдесетте. В нея се казваше: "Където и да оставя шапката си, там е моят дом". Ако човек иска да бъде голям, първото нещо е да се научи да бъде малък. Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно. Така нареченото "творческо" в човешката душа не се проявява с потене пред "белия лист". Затова и избягвам да се наричам "творец". Много станаха "творците". Аз съм журналист. Или по-точно инсталационист в медийната среда (благодаря на изкуствоведа Руен Руенов за това прецизно определение по мой адрес). Предпочитам да се забавлявам, да живея интересно, а така има по-голяма вероятност написаното от мен да е интересно и на читателите.

Вълев: Чувството за изчерпаност. Вярно е, че пътеписите стават интересни, но сега само документирам неща, които са се случвали. От друга страна, в момента нямам желание да ми се случват нови неща, които да документирам, което май означава, че трябва да заредя батериите. Така е винаги - след еуфорията идва потиснатостта. А предходните месеци до голяма степен ги изживяхме еуфорично. Ще се хвана обаче за думата, която използваш. "Гурбетлък"-ът предполага да отидеш на непознато място, да кажем Германия, да поработиш година-две и като се върнеш, да събереш комшиите, да им сипеш по петдесет грама уиски и белени фъстъци. Хората ще забележат, че си започнал да говориш бавно и важно и се държиш с тях до известна степен покровително и те съответно, ако преди си бил "Жоре", сега вече ще ти викат: "Бай Георги". След уискито ще минете на мастика, ще пуснете на касетофона "Гурбетчията се връща...", може и да си поплачете. Така че моето не е гурбет, а чиста проба авантюра, приспособена към известни творчески планове.

- Все така неизчерпаемо ли е любопитството и авантюризмът ви?

Календеров: Ако това означава прелъстяване на девствена индонезийска селянка в подножието на вулкана Кракатау, да.

Вълев: Ами аз до голяма степен вече отговорих на този въпрос. В момента авантюризмът ми леко е задрямал, но съм сигурен, че бързо ще се събуди, стига да има какво да раздразни сетивата му. А междувременно ще документирам вече изживяното, защото има още много да се напише.

- Прескачате ли си до БГ или свикнахте "немили-недраги" да се скитате?

Календеров: Прескачаме така, както героят на Джек Лондон от "Скитник между звездите" е обиколил половината вселена. Най-често духом сме в една долна закусвалня край пловдивската Централна гара, както и в "Найлона". В Гърция човек трудно може да си позволи да ходи на кръчма всяка вечер и това е един от основните катализатори на носталгията. Но ако се решат финансовите ни проблеми тук чрез поне едно от стотиците печеливши неща, които сме замислили, нямам нищо против да викам "Я мас!", вместо "Ай наздравичката, майна!".

Вълев: Не, и причината е твърде прозаична - нямаме документи. В момента сме малко като д-р Равик от "Триумфалната арка". Така че да прескочим дотам можем, ама после няма да можем да се върнем. Това "немили-недраги" обаче е клише, което Европейският съюз трябва да забрани също така, както забрани шкембе чорбата. Смятам, че човек няма никакво право да се счита за "немил и недраг" в една среда, която е посетил не по нейна покана. Хората там нямат никакви ангажименти към него, а ако успее да създаде контакти и приятелства, благодарение на които да стане "мил и драг", още по-добре. Друг е въпросът, че знаете всички колко трудно (макар не невъзможно), е това.

- Колко гледни точки за света и България имате сега?

Календеров: Погледната отдалеч, България губи за секунда част от идиотския си ореол. На моменти можеш да се почувстваш потомък на Самуил и Крум Страшни. И ние като Самуил сме стигали до Пелопонес, но не сме блъскали ромейците с желязо по главата, а отседнахме в хотел "Белведере" в Каламата. Препоръчвам ви го. Но задължително си вземете половин кило прасе на грил. Иначе гледни точки към света дал Господ! Естествено, повечето от тях нямат нищо общо с действителността. Нашата задача е да ликвидираме поне малка част от тях. Погледната отдалеч, България заприличва на държава, а не на една човешка длан. Което е погрешно. За да станем държава, каквато сме били по онова време, трябва да имаме велики управници. Но откъде да се появят те, щом още отпреди Петко Славейков не сме народ, а мърша? Трудни въпроси, които обичаме да си задаваме, но не и да им търсим отговори. По-лесно е да се мразиш, отколкото да се развиваш. Е, и аз няма да търся отговори. Така ми е по-лесно и по-хубаво.

Вълев: Това, което човек научава, като попътува малко, е, че България не се различава толкова много от останалия свят. В моя случай - от Европа. Това може да се възприеме и като нещо хубаво - не сме значи чак толкова изостанали и презрени, колкото сме мислили, преди да тръгнем. Но от друга страна е малко разочароващо - ами ако всичко е толкова еднакво, може би е бил прав колегата на Учителя Велчо - Конфуций, който твърди, че няма смисъл да се пътува (въпреки че самият той е прекарал живота си в митарствания из Поднебесната).

- Какви са най-скорошните ви планове?

Календеров: Да завършим кретенската си книга и да се заловим със следващия си проект. Можем да направим изложба с фотографии в рамка и отдолу избрани мисли на Духовния Учител Бельчо, като например тази: "С любовта, казва, проблеми няма. Ще има духане и мухане, то сега е мода". Олигофренията, както казах, е тотална. И така трябва. Разработваме и проект "Потайностите на Атина" (естествено отново с крадено заглавие). Мисля, че ромейците ще могат да узнаят доста истини за себе си от нас. Като например това, защо жените им гледат тъжно. Ето само един пример. На 20-30 крачки от същинския център на Атина - Омония - има плакат 10 на 20 метра, който изобразява вързана жена с топче в устата. Стои си поне от половин година. Очевидно е реклама на някакъв садо-мазо филм. Но на никого ли не му направи впечатление, че жените може и да се депресират от всекидневното наблюдаване на тази перверзия?! Или самите гръцки дами са се примирила с този плакат? Абе, фанариоти, Осми март идва! Вашите съседи от Север, варварите, които наричате "вулгари", може да се сетят да пляснат един-два шамара на жените си при нужда, ама едва ли и през ум ще им мине да ги вържат, че и топче в устата да им сложат! Това ли ви е "люлката на човешката цивилизация", за каквато се представяте! Ако нещо от древните гърци е останало у 99 на сто от съвременните "елини", то това са простотиите. Гърция носи всички белези на дегенериралата бивша империя. Така е, защото всяка империя си заминава, когато обществото й се разврати. И то после никога не възвръща човешкия си облик.

Вълев: Лично аз смятам да се върна в България за известно време, където ще уредя смяна на документите си, защото ще имам черен печат. Така ще мога да се връщам в Гърция, да ходя и на други места. Междувременно ще правим нещата, които Календеров спомена.

- Как ви се вижда Америка оттам, където сте?

Календеров: Всяка една световна империя, значи, все някога чува думите от книгата "Даниил" в Библията: "м'не м'не т'кел упарсин". Тоест "Претеглен си на везните, оказал си се недостатъчен и дните ти са преброени". Нито една световна империя не съществува до днес в блясъка си. Според мен до няколко години няма да има Съединени Американски Щати. За щастие, с тях ще си отиде и човешката цивилизация. Казвам "за щастие", понеже вярвам, че историята си има посока, цел. И колкото по-скоро постигнем целта, толкова по-скоро ще се отървем от проклятието да се развиваме "по спирала". Спиралата е движение на духа, който не иска и не иска да усвои основните закони на битието. Цивилизацията скоро ще свърши и ще видим какво започва след нея. Това ме вълнува точно толкова, колкото и идващото след постмодернизма, след литературния "рап".

Вълев: Като място, което трябва все пак да посетя в живота си. Иска ми се и да напиша пътепис, подобен на този на Илф и Петров - "Едноетажна Америка", четох го точно след 11 септември... За Америка има много представи и всички те са колкото верни, толкова и погрешни. Просто в качеството си на еднолична световна сила, тя потиска самочувствието и едновременно привлича много хора, които често не могат да отидат при нея. Почувствали се унизени, те я намразват. Така се създават конспиративните теории за САЩ, че: се изживяват като световен жандарм; бълват кич; хората там са ограничени; американският живот и сив и скучен; управлявани са от евреите; там върлува полицейщина; негрите са изпуснати от контрол... Сигурен съм, че във всяко едно от изброените неща има също толкова истина, колкото и в неговия антипод.

- Какво ще пожелаете на читателите на вестник "България" и какво в най-скоро време ще напишете за тях?

Календеров: Господ здраве да им дава и дълъг живот и особено ако са на възраст, много любов, както казва един от героите на нашия пътепис. За интересните неща за писане, трябва първо да питам индонезийката, която все още не познавам. Но проблеми никога не може да има! Ей я къде е Индонезията! Светът през последните години стана като една човешка длан, да ме извинява Джагаров (позовавам се) и Бог да го прости!

Вълев: Винаги да има за какво да си спомнят със съжаление, че е отминало.

 

 

© Анна Русева, 2003
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.