Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯПОНЕЦЪТ И ПОТОКЪТ

Златомир Златанов

web | Японецът и потокът

IV. ПЛАЖНИТЕ ЗАПИСКИ НА БОРИС АРСЯНОВ

Японеца е намерен застрелян в един къмпинг край Поморие. Научавам го съвсем случайно, а няколко дни по-късно без малко да се гръмна и аз, щом отнякъде ми телефонира Борис Гетов, с когото не се бяхме чували повече от двайсет години. Едно много странно обаждане посред нощ, за да ми съобщи, че си е в България и е без работа, но ако не се лъжа, останах с впечатление, че го вълнува нещо съвсем друго, за което с право подозираше, че и аз съм осведомен, и като че ли се надяваше пръв да отворя дума за това. Мерси, не само че не изявих подобно желание, но дори ми достави скрито удоволствие да го помъча малко, поддържайки досадното напрежение в разговора ни, защото гадняр като моя адаш си го заслужаваше. Ако е очаквал, че ще ме улучи размекнат в спомени, жестоко се лъжеше. Времето за това отдавна бе минало и той много добре го знаеше. Но защо тогава се бе видял принуден да опре до мен? Какво искаше да изкопчи? И дали наистина Японеца бе причината да ми звъни така на пожар?

Нищо чудно, ако и бездруго съм си навлякъл някаква мания за преследване след тия затегнали се разходки из гузната ми съвест. Фактът, че и двамата премълчахме смъртта на Японеца след тайно допитване на кого пръв няма да му издържат нервите, красноречиво говори, че това си беше една много тъмна и заплетена история още навремето, за която не смеехме твърде да коментираме. Сега ни спираше друго, което е още по-трудно да се обясни, но за себе си мога да кажа, че дори и да знаех нещо повече, никога нямаше да си отворя устата пред Гетов. Ако от скитане по чужбина не му е останало време да научи, той трябваше да разбере веднъж завинаги, че аз окончателно съм си плюл в човката и предпочитам да карам със старото тоталитарно мълчание.

Но аз не му бях интересен нито по-рано, нито сега. Другаде го сърбеше него, докато се почесваше не където трябва, и неволно се бе разкрил пред мен много повече, отколкото ако ми го беше казал направо. Защото не ставаше въпрос за обикновен сърбеж, а за общо болно място, което по едни или други причини ни касаеше всички от бившия Поток. Защо тогава се опитваше да ме будалка? Арсянов това, Арсянов онова, Арсянов еди-какво си. Като че ли сме се разделили вчера и заедно сме мишкували из посолствата по чужбина. Не, тоя номер няма да мине. Ако имаше начин да използва предишните си канали, едва ли би ми оказал подобна чест. Но и на него най-после му бяха отрязали квитанциите, както можеше да се очаква, и сега ми изглеждаше още по-противен в крокодилското си разнежване, защото го бяха принудили да слезе на земята, и то родната, и да се забатачи както останалите простосмъртни. Но и едва ли бе чак толкова за окайване. Все нещичко бе запазил от старите си връзки с надеждата един ден да го издърпат отново. Софийската гъзария ли ще се остави така да я минат на заден план? Преди да затвори слушалката, той се бе окопитил. "See again1, Арсянов" - калкира поздрава си сякаш от далечния Албион и в гласа му долових едни нотки, които ме накараха да настръхна. Усетил бе, че не желая да си развържа езика, и благо ме подсещаше, че е възможно да се срещнем пак, след като изобщо не му бях зървал тъпата физиономия цяла вечност. Ама че поздрав! Да ме сплаши ли целеше, или просто бе недоволен, задето си бях затраял за Японеца? Какво, по дяволите, искаше от мен, при условие че изобщо го бе поискал, така и не ми стана ясно, но при всички положения късно е да го искаш, адаш, много късно е да ми пускаш такива фитили...

Цветето на страха върза в мен още преди първото ми излизане в Австрия на състезания, когато треньорът дойде и ми каза, че един човек искал да си поговорим насаме. Изработиха ме, без да усетя, но пък и хич не ми пукаше, защото да не би с тяхна помощ да станах юношески шампион по петобой. От мен се искаше да разкажа какво съм видял из странство и аз дръпнах един пътепис колкото за очи, това бе всичко.

Дори и хабер си нямах, че ме държат дълбока резерва, за да ме извадят когато потрябва. Гаднярите точно така и постъпиха. Тъкмо съвсем бях забравил за тях, и в трети курс ме привикаха ей така, уж без повод, сякаш само за да ми припомнят старото ни познанство. Побъбрихме си ние приятелски и аз, глупакът, понеже си мислех, че се интересуват от мен, подробно им обясних, че съм се отказал от активния спорт, повече няма да има пътеписи и изобщо при мен е такава скука, че не виждам с какво мога да им бъда полезен. Беше ми на езика да им кажа да не ме закачат повече, но не се стигна дотам, надявах се сами да се досетят. Само след месец обаче се получи големият гаф с Японеца и някой отново си спомни за мен, дори ми изпратиха и призовка. И тогава играта взе да ми става ясна. Още в началото всичко се е въртяло около Японеца и Дора Грашнова, но първия път и да исках, не можех да хвана нишката, когато наред с други имена на хора от Потока ми изредиха и техните, стар ченгешки номер, за да ми отплеснат вниманието. Да съм кажел какво ми е мнението за еди-кого си, доволен ли съм от учебния процес и т.н., та дори и за преподавателите стана въпрос, само и само добре да ми завъртят главата.

Сега съм сигурен, че те са били в течение на нещата и дори са знаели много повече, но тогава можех ли да постъпя другояче, освен да внимавам как си меря думите и да се правя на тапа. Не си спомням как точно се изказах за Дора и за Японеца, но едва ли бих могъл да им навредя по някакъв начин, дори и неволно, а втория път, когато се наложи да давам писмени показания, това вече ся губеше смисъла, поне за Японеца, който бе изчезнал завинаги от хоризонта.

Все пак трябваше да съм нащрек, защото пред очите ми постепенно бе започнало да просветва така, както на никой друг от Потока. Дори и сега това би прозвучало шашващо и едва ли може да се докаже, но в мен още като студент се бяха породили подозрения, че за бягството на Японеца се е знаело предварително, най-малкото ченгетата бяха подушили нещо. Именно защото звучи невероятно, ме кара да си мисля, че съм бил на прав път в догадките си. Правият път също е невероятен, той е абстракция и практически неосъществим, но нали понякога стават и чудеса. Всички ние уж тръгваме по правия път, докато неочаквано пред нас не се стовари някаква тайна или друго препятствие, които прекъсват естественото сьстояние и опорочават развитието. Принудени сме да кривнем. Японеца също се бе изстрелял по най-директния начин към свободния свят и на пръв поглед нищо не му бе попречило да осъществи намеренията си. Не ни оставаше нищо друго, освен да си кажем, че е извадил голям късмет, и да му пожелаем "Прав ти път, копеле!", без дори и да подозираме, че пътят му нито е прав, нито е чист и че ако има някаква мръсна тайна, тя не се крие на гарата в, Белград, а доста по-напред в едни много по-загадъчни и хитри залитания, които, ако се окажеха верни, както подозирах, щяха да го компрометират като най-големия мръсник измежду нас.

Малко преди да заминат с Дора, за което естествено аз не знаех нищичко, бях направил една сбирка у нас в отсъствието на родителите си. Късно през нощта всичко живо взе да се изнизва, а Дора най-неочаквано обяви, че я мързи да си ходи. "But don`t get me wrong"2, предупреди ме тя. Сепнах се не на шега, тъй като веднъж между двама ни се бе получил някакъв фал, който отпосле Японеца умишлено раздухваше, защото си имаше причини да ревнува. Той бе изтървал Дора още в първи курс и му бе неприятно, ако някой друг се закачи за нея. Обвиняваше ме, че съм се опитвал да му отнема гаджета, понеже го беше яд, че повечето сбирки на Потока ставаха вкъщи и можех да си избирам хората, а той най-често бе извън списъка, защото имаше гадния навик да вдига скандали и да ни тероризира с номерата си. Веднъж след един лудешки запой действително ми се наложи да хвърля Дора до вкъщи с колата на баща ми, а по обратния път милицията ме засече и ми взеха книжката, но работата бе уредена мирно и тихо от треньора ми, който имаше всякакви връзки. Питам се обаче как Японеца е научил за това произшествие, след като никъде не бях обелил нито дума за него и дори собственият ми баща не разбра какво е станало. И после, защо ме бяха прислушали точно преди да офейка, без да се издадат, че ги интересува именно той? Какви мръсни номера им бе играл, за да не успеят да го пипнат навреме, след като явно са били по следите му?

И понятие нямах какви ги бичи Японеца, когато Дора ми каза: "Don`t get me wrong", и се тръшна в леглото ми, а аз се пренесох послушно в съседната стая, проклинайки късмета си. Преспахме като къпани, а на сутринта, докато правех кафето, от нея се изтръгна неадресирано: "Отнякъде изтича информация, но не мога да разбера откъде." Гузната ми съвест нададе вой на часа. Само преди седмица ме бяха викали на спявка и без да иска, Дора ме настъпваше точно по мазола. Бях подочул, че около нея се навърта някакъв чужденец, който се заканвал да я измъкне навън, но това се знаеше от много хора. Аз бях само един от многото протекли канали, при това почти насила ми бяха вадили думите изпод езика. "Какво ще кажете за Дора Грашнова?" "Тя не си пада по такива като мен." "Добре де, нещо по-конкретно?" "На нея не могат да й се хванат дирите, много рядко идва на лекции." И т.н. Как обаче да й предадеш такъв разговор? А ако вземе, че го изтълкува \*топ§? Ако съм знаел, че ще ходи по екскурзии с Японеца, може би щях да се престраша и да й призная, че са ме питали за нея, да се опитам да я предпазя по някакъв начин. Достатъчна бе една дума от нейна страна и никой вече не можеше да гарантира накъде ще се обърне разговорът ни, но тя нямаше желание да се обяснява, просто се бе изтървала за момент, и забол поглед в масата, аз се опитах да я избудалкам на свой ред: "Знаеш ли, тоя път можех и да те изчукам, ако исках", при което тя ми отвърна вяло: "Ами да си го направил, глупчо!", с което направо ме уби.

Горката Дора! Седяхме си ние и си пиехме спокойно кафето, без дори и да подозираме, че и двамата сме се оставили да ни минат, и чак много по-късно си дадох сметка, че ни бе изиграл не някой друг, а щатният клоун на Потока, за когото едва ли някой от нас можеше да допусне, че се води и на още един таен щат. А това бе много логична мисъл. Тъй като неведнъж бе сгазвал лука и е нямало друг начин да се измъкне, Японеца се е съгласил да бъде вербуван след съответната обработка, каквато бяха приложили и върху мен. Не че е било кой знае какво, дори е твърде възможно да се е отнесъл по същия двусмислен начин, както и аз, но в перспектива той се бе оказал по-далновиден от останалите слушалки и доносници, в което се състоеше всъщност и калният му номер.

В случай че чужденецът на Дора действително й бе подсигурил канал да избяга през Белград, тя бе избрала да се довери на Японеца, нещо, което и до днес не ми го побира акълът, и той я бе издал, като е помолил ченгетата така да нагласят нещата, че тя да не разбере. Не ми е ясно и защо го е сторил, освен ако не си е правил някакви свои сметки, а че наистина си ги е правил, го доказват следващите му действия. Вместо той да й послужи за параван, се е получило обратното. Не са му имали пълно доверие заради предишните му зулуми, което е напълно естествено, но великодушно ги пропускат да заминат, след като са взели съответните мерки да осуетят плановете на Дора. Докато аз се питах да не би случайно да съм я натопил, Японеца вече й бе свил големия номер. И не само на нея, но и на тъпите ченгета, пращайки ги за зелен хайвер. Защото той явно е целял да запази Дора за себе си, предлагайки й да отпращат заедно, като вържат двойна тенекия и на чужденеца, и на ченгетата. Не се е получило обаче, защото в последния момент тя е разбрала всичко. Той се е видял принуден да й признае как хитро я е прекарал, за да получи съгласието й. Това бе в неговия стил, да комбинира подлостта, симулирайки благородни чувства. "Виждаш ли, Дора, направих го, защото не мога да си представя живота без теб", или нещо подобно. Може би се е стигнало дотам отново да лази в краката й. Но точно тук се е получила засечката. На Дора сигурно й е дошло до гуша от номерата му. Срещата с чужденеца е провалена, тя не иска да тръгне с Японеца и направо го е сритала, вземайки обратния влак, само и само да не й се мярка повече пред очите. И той е нямал друг избор, освен да се омете сам. Всяка друга развръзка не би била в негова полза и той е побързал да се покрие окончателно. Сега, след неговото инсценирано самоубийство, съм склонен да мисля, че работата е била още по-проста. Японеца са го оставили да замине. Ако за него това е било" бягство, за тях това е било само добре пресметнат далечен ход. Нямаше така лесно да го изтърват и в случай, че им потрябваше, щяха да го измъкнат дори и вътре от Статуята на Свободата. Японеца беше идеалният човек за двоен агент, независимо дали го желае или не Постромантичният ченгешки жест така плътно се припокриваше с романтичното.бягство на Японеца, че бе почти невъзможно да се разграничат и вероятно това е била и тяхната цел. По такъв безпричинен начин да ти се връчи свободата е най-простото и същевременно най-сложното нещо за разбиране. Късметът на Японеца минаваше всякакви граници и точно това ме бе дразнило подсъзнателно през всичките тия години, защото аз не бях мръднал и на милиметър в алибито си на набедено копеле, което се гъне пред ченгетата и се чуди как да не натопи някого, докато на Японеца бе отредена много по-благодарна роля.

Колкото и да не ми се ще да го надценявам, той бе на път да отнесе славата си на ненадминат гадняр в гроба. Къмпинг "Европа", близо до Поморие. Там бе лобното място на бизнесмена от български произход с поамериканчено име, застрелян с два патрона от руски пищов "Макаров", и в началото аз не обърнах внимание, запленен от подробности, но после паметта ми проработи в най-неочакваната посока. Няма наистина никаква логика, но точно на същия тоя къмпинг преди три години ми се бе случило най-японското преживяване, с което сякаш бях разчистил терена пътищата ни с Японеца да се пресекат за последен път. Дори и да бъркам нещо, именно някъде тук, в началото на Бургаския залив, съвсем непреднамерено бях извършил нещо като спиритически сеанс с неговия дух, което за сетен път ме убеждава, че японската връзка е залегнала много дълбоко в мен, а след внезапното обаждане на Борис Гетов се уверих, че и при него нещата стоят по не по-различен начин.

Затруднявам се да си обясня това усещане и на ум ми идва един много стар виц, който е подходящ за случая. На един затворник с доживотна присъда, за да го довършат по-бързо, му предложили да си избере само едно ястие до края на дните си, и той си поръчал животински глави. Така се спасил от еднообразието, което води до сигурна гибел. Сега аз знам, че в началото на отпуснатия ни срок е имало един зазидан Японец, който безцеремонно си поръчва нашите глави, за да се спаси от скуката на света, а освен главите ни е обсебил и нашите пейзажи, нашите мании и въображения, всичко, дори оня смотан къмпинг в Бургаския залив, където преди време малката сладка Дора ми бе изкарала акъла в привикването на духове.

Естествено, че и адашът ми се числеше в списъка, и по гласа му, щом ми се обади, тутакси долових, че и него са го обзели едни много древни вълнения. Гетов - младши не бе прост информатор, той смърдеше неуловим за обонянието поради дипломатическия си имунитет, но ченгешката му воня май се канеше да избие по-сериозно, откакто му бяха духнали под опашката. Прислушвайки се със затаен дъх, ние проведохме разговор на дърти конспиратори, така и без да стигнем до най-същественото, но с изострено съзнание още веднъж почувствах как отчленените нишки на японската връзка ни отвеждат далече назад в иреалното, но продължаващо да ни завлича русло на Потока. Борис Гетов бе другата жертва на Японеца и дали най-после не му бе хрумнало, че е възможно да вземе реванш? Някога Японеца бе успял да пусне мръснит си ръце и около прочутата девственица Траяна. Цяла една нощ опитвал късмета си с нея, а след няколко дни го пресрещнала и му казала: "Започна ме и не ме довър ши. Това никога няма да ти го простя." Как ли пък ще да му го прости злощастният младоженец Гетов - младши? Само какъв сватбен подарък бе получил в аванс от неканения си кум. Довършвайки разпечатването на Траяна, на него не може да не са му се привидели японски кошмари, които го преследваха и до ден днешен.

Не случайно ми се обаждаше точно сега, когато вестта за самоубийството на Японеца му бе постоплила малко сърцето, но тщеславието му забраняваше да я сподели открито. Гласът му се разтапяше в мрачно доволство и? действително ли се надяваше, че с неприятното опекунство над съдбата му вече е свършено? Потънал в небитието, Японеца продължаваше да си поръчва нашите глави в едно проточено жертвоприношение. Той бе убит заради неразчистени сметки, но трябваше ли да приемем, че и ние, хората от Потока, имаме тоя шанс да приключим собствените си сметки с него? Само привидно изглеждаше да е така и Борис Гетов бе избързал със злорадството си, което по принцип ни се полагаше. Можех да допусна и че ексдипломатът ми се обажда, тласкан от съвсем други подбуди. Пред връзкарския джуниър някога се отваряха всички врати и нищо чудно, ако бе научил отнякъде, че Японеца е двоен агент и какъв ли още не мафиот. Възможно бе дори лично да са се засекли из някое посолство. Това вече хич не ме интересуваше, но аз пък с какво бях привлякъл вниманието на адаша си? Дали архивите не му бяха; проговорили, че съм другият информатор на Потока, и сега като бивше ченге той бе поискал да ми намекне, ме държи в ръцете си? На мястото на убития Японец бе появил неговият самрзван заместник и не искаше ли джуниърът да ми втълпи точно това, че отсега нататък то ще дърпа конците, обсебил японската връзка? Сигурнс дълго бе чакал тоя момент, избивайки комплексите си на богаташко копеле. Така е, едни с комплексите си, други като мен - с манията си за преследване, но ако не Гетов, зашо някой друг от мръсната им пасмина да не се сети за мен и да се опита да ме шантажира? Да изпита наслада при мисълта, че няма къде да шавам, стряскайки ме някоя нощ по телефона със зловещия си поздрав: "Пак ще се чуем, Арсянов!" И аз, бившата слушалка, щях да се ослушвам, плувнал в пот, при всяко позвъняване. "Фалшива тревога, Боби, но все пак имай едно наум. Не си мисли, че ще можеш да ни се изплъзнеш."

Джуниърът едва ли бе способен на такава подлост, но за кой ли път аз осъзнах, че всъщност става въпрос за моето кошмарно изтръгване от миналото и в мислите си вече се бях пренесъл там, в оня къмпинг, където се бях озовал много преди Японеца да отпечата в пясъка последните си самоубийствени стъпки, комай предварително съм бил известен за поръчаното жертвоприношение и пръв бях принесъл доносническите си дарове. Да, аз бях на това място преди три години, без да подозирам, че съм изпратен в качеството си на погребален агент, при това за един много по-пресен труп, и това бе метафоричният труп на сгромолясващата се комунистическа Система. Но в началото на септември 1989 година едва ли някой се е догаждал, освен малцината посветени, че само след седмици наистина ще влезем в ролята на гробари. На стотина километра северно по крайбрежието, в Евксиноград, се намираше човекът, който искрено бе дотегнал на всички ни, но само шепа хора са знаели какво му се готви и аз естествено не бях измежду тях. Бяха ме поканили на семинар на университетски преподаватели в Поморие. Един прост даскал по английски във ВИФ им трябваше за попълване на бройката и пред заплахата да попадна в несвои води, изобщо не спазвах програмата, а предпочитах да се въргалям по цял ден на плажа. Тарапаната наоколо не ме засягаше. Всеки бе дошъл тук с грижите си, еднн, за да се разтоварят и попекат на плажа, други, за да си начешат езиците и интелектуалната краста, а трети като мен просто се ослушваха. Едно от обичайните събирания на идиоти, които имаха съвсем слаба представа, че са "в навечерието". Нещо се мътеше и печеше, но на мен дори и през ум не ми минаваше, че сред пържещите се на плажа тела прескачам бъдещи депутати и лидери на партии. Чувствах се неудобно, както винаги, с усещането, че се злепоставям и бих могъл да злепоставя някого.

Отлично съзнавах, че си имам работа с хора, чиято двусмисленост в поведението бе професия. Сега те действаха малко по-открито и нагло в старанието си да заемат изгодна позиция при евентуалната развръзка, но въпреки това оставах с впечатлението, че изчакват и се ослушват не по-малко от мен. Показаха ми някой си, за когото от ухо на ухо се шепнеше, че се е включил в някакъв комитет за защита на човешките права. Той демонстративно странеше от другите с дълбокомислен вид на осенен и все пак около него се навъртаха определени лица, които сякаш се заразяваха от харизматичното му обаяние. Правозащитникът бе характерен екземпляр с апостолска брада и хитро присвити, зорки очи, докато повечето от неговите компаньони имаха още жълто край устата, дори мярнах едно копеле от махалата - баща му бе външнотърговски представител. Въобще бащина дисидентска дружина. Бяха се ослушали първи, че се готви нещо, защото и при тях течеше информация по шибаните им интелектуални канали. С удоволствие бих ги натопил, ако не бях загрял веднага, че на мен отново се отрежда черната работа да им послужа за параван. Не, тоя път нямаше да ме вържат. Бях си извоювал някак си да премина в заслужена пенсия. Японското ме бе сграбчило в пейзажа си на немотивирано отсъствие и така се бяха окопал, че никаква сила не бе способна да ме извади отново на сцената.

С омерзение наблюдавах фукливата тайфа около Правозащитника. Още не смееха много да шават, но им предстоеше да се развихрят в най-скоро време. Засега тяхната дисидентщина нито се набиваше прекалено в очи, нито пък бе съвсем потулена. Тъпите копелета сякаш искаха да внушат: "Ето добре ни вижте, ние сами по себе си вече представляваме едно тайно съобщество и опасност за властите поради чисто интелектуалното естество на дейността ни." Няма що, алибито им бе в кърпа вързано. Ако действително имаше опасност да падат глави, щяха да се спасят при мама и татко и както и да се обърнеха нещата, щяха да излязат сухи.

Японеца в това отношение бе излязъл пророк. Той е знаел, че няма спасение от пролетарския произход и предвидливо си бе обрал крушите. Сега някъде другаде въртеше същите зулуми, за които бе роден, и нищо чудно, ако се бе превърнал в двоен и троен агент, което най-добре отговаряше на природните му заложби. Не можех да зная, че най-после и той ще си получи заслуженото, и то именно тук, на това място от крайбрежната ивица, където сега стъпвах по нажежения от слънцето пясък. Не можех да зная, че и мен ще ме налегнат кошмарите един ден, щом се стигнеше до отваряне на досиета. Пълзях по ръба на същата двусмисленост, макар и без интелектуални превземки. Измъчван и озлобен, точно на тоя семинар усетих, че съм на предела и трябва да взема някакво решение. Но аз винаги бях отлагал това решение, удължавайки срока на присъдата си. Бях един от дубльорите на Японеца, от неговите жертвени аламинути, и след като ме бе схрускал, лежах захвърлен и оглозгай на пясъка. През мен дори и да продължаваше да протича информация, тя бе изгубила свойството да ми съобщи нещо. Май вече се догаждах, че всичко е симулация и симулация на симулацията, само че в суперсимулацията на японската си мнителност, питам се обаче, на каква достоверна почва бях стъпил, за да направя такова идиотско изявление? Бях се отказал да се докопам до един чист сигнал и живеех като симулант на информатор, а може би и наистина да бях толкова дълбоко замразено ченге, че и самият аз да си нямах понятие какво представлявам.

Вечерите гледах да се забия в някой закътан бар. На терасата на почивната станция също имаше кафене, но там си играеха на стражари и дисиденти и ми бе противно да се задържам по-дълго при тях. Не бе трудно да забележа, че Правозащитника има проблеми със силното си излъчване. Той не можеше да огрее навсякъде, с което предизвикваше любовната неприязън на отблъскването. Веднъж едно маце, явно негова почитателка, го помоли да я последва нанякъде и той отказа с такива финтиращи жестове, че направо се шашнах. Обгърна я свойски и ръката му настойчиво взе да шари по разпукващите се ерогенни зони на крехкото й тяло, докато в същото време многозначително й наливаше нещо в ухото. Притихнало и разнежено, мацето потръпваше в предоргазмения анонс на това нежно блъфиране. Както научих, тя се оказа бивша асистентка от АОНСУ, изгонена уж по политически причини, но всъщност принудена да напусне, понеже била уличена в плагиатство, което обаче не било точно плагиатство, а само повод, за да я изхвърлят, и така кръгът се сключваше, без да се разбере какво все пак е прегрешило мацето, но именно тая неяснота й се приписваше за неин плюс, с който засега кокетничеше, а след време щеше да се изкара едва ли не репресирана.

На тоя семинар духовете бяха раздвижени и от промъкналата се в един провинциален вестник кореспонденция за грубата милиционерска саморазправа с някакъв гражданин (който се оказа нередовен с жълт паспорт). Нищо и никакво журналистическо материалче, но някой го бе направил на въпрос във въпросната двусмислена атмосфера на начеващо опозиционерство и ето че сега ксероксираното копие се разнасяше от ръка на ръка със съответните двусмислени коментари. Четеш и си казваш: "А, ето че вече започнаха и да бият!" Малките симулантски поточета неусетно ни поднасяха към големия суперсимулантски Поток, но кой ли можеше да си даде безпристрастна сметка за ставащото, след като всяко действие е заредено с пристрастност? В този смисъл симулацията създаваше реалността, а не обратното и симулантската информация продължаваше да си тече ли, тече в игриво надипляне. Иди се оправяй в мътните й води! Не трябваше да си чак такъв нещастен копой като мен, за да подушиш накъде отива работата. Много по-късно някои щяха да си признаят, че, да, симулация имаше, но пък нали нещата трябваше някак си да се отпушат, за да се направи пробивът. И защо пък всичко да е било симулация, тя е била само повод, за да блесне голата истина. Истината обаче е, че има само истини от симулационен характер, по-слабо или по-силно изразен. Суперсимулацията на комунистическата власт можеше да бъде сразена само от друга, още по суперсимулация, която в момента набираше скорост.

Естествено не можех да стигна изведнъж до подобни заключения, трябваше ми време, за да видя как се прави История, и чак след това да мога да кажа със сигурност, че Историята е симулация и нищо друго, освен ако и аз на свой ред не манипулирах непредвидимия ход на събитията със симулационната си теория. Комунистите имаха претенции, че владеят истината, и симулираха. Тези, които щяха да ги сменят, твърдяха, че всеки си има своя истина или че до истината се стига по различни пътища, и така официално легитимираха симулацията, подминавайки без внимание логическия парадокс в изявленията си, че се връщаме към едно естествено състояние на нещата. Втълпяваше се, че сега всеки сам трябва да се сърди на себе си, ако не е успял да прогледне, но преглеждането се състоеше в това да отделиш една симулация от друга и да пресметнеш коя е по-изгодна за теб. По-трудното бе да се загрее, че не бива да се задържаш дълго при една симулация, а трябва да проявяваш гъвкавост в Потока на суперсимулацията, вечен номер, който Японеца владееше без грешка в някогашния бивш Поток, а другите така и си бяхме останали мухльовци.

Друг симулантски Господ се бе появил на плажа, между другото автор на много нашумяла статия, навлечен в такова гъсто руно, покрило торса му чак до сливиците, че на човек направо да му се прище да го попощи. Руното се развръщаше в огромна неразчесана брада. Така бе защитен, че нямаше никакви проблеми с радиацията и озонните дупки, но пък се говореше, че имал главоболия заради статията. Не бях и чувал за нея, а както се разбра, само един незначителен пасаж се оказал опасен и допуснат поради недоглеждане от цензурата, ама толкова незначителен, че се наложило допълнително някой да се обади някъде, за да му обърнат съответното внимание, и чак тогава започнало да се шуми. Доколкото знаех, играта бе такава, че ги оставяха да се топят сами едни друг и наказанието обираха редакторите, допуснали да се сгафи независимо по какви причини. Кожухчето можеше само да се гордее, че му е излязъл късметът за сметка на някой нещастник, ама пък и тоя нещастник дали не си правеше тънки сметки, че това затваряне на очите щеше да му послужи като добър атестат един ден - тия неща само един бог знаеше как стават... Както и да е, дори гафът да се бе получил неволно, той също бе част от голямата игра. В такива случаи злите езици суфлираха, че властите проучват общественото мнение или му търсят някакъв малък отдушник, колкото да не е без хептен. Властта бе суперсимулантът, който държеше картите, и ако Кожухчето в едно отношение бе автор, в друго той бе само авторизирана версия от едно раздаване на голямата игра, която се играеше през главата му.

Разбира се, имаше и хора, които нарочно се преструваха, че не забелязват Кожухчето въпреки впечатляващата му окосменост и не знаят за каква статия става въпрос. Всеобщото блъфиране донякъде извиняваше късогледството им, да не са луди да работят за узурпираната от него скандална публичност, която бе и тяхно неприкосновено право като автори, страдащи от какви ли не давления при упражняване на жреческото си призвание. На нас да не би да ни е по-лесно, нали и ние се намираме под запрещение, така че тоя какво толкова ще ни се фука - такава бе тяхната логика, примесена с рафинирана завист, че собствените им имена еа останали все още неозвучени в начеващата безогледна борба кой да се пише герой на деня. Спрямо тях се извършваше светотатствена несправедливост и те вече ковяха трескави планове как да се измъкнат от положението си на ощетени. Кожухчето вероятно се досещаше каква вътрешна борба ни причинява с присъствието си, но продължаваше да се държи до неприличност скромно и ненатрапчиво. Демек, правете каквото знаете, а аз вече съм си турил главата в торбата и нищо друго не ме интересува. Кой да му каже и с какво право, че това е симулация на жертвоприношение, освен някой още по-жертвоготовно настроен еретик? В кръга на посветените около него, освен Правозащитника и Плагиатката, още от самото начало се бе присламчило и неотстъпно го следваше копелето от махалата, дано да се облажи малко от харизмата на Учителя. Следваше го с мрачно изражение на сляпа преданост и тъй като младежкото обожание и верноподаничество бе взаимно изгодно, Кожухчето също му засвидетелствуваше еротизираните аванси на псевдобащинска благословия. Вътрешно се запитах дали пък геронтофилията не ми се показва от някаква непозната за мен страна.

Бях на път да опитам от чуждата слава, щом една сутрин Кожухчето, изпаднало в автоеротично усамотение, надвеси глава над моя чадър на плажа и любезно помоли да прегледа вестниците. Събрах услужливо целия куп и му го подадох (каква грешка!), след което той с два пръста измъкна напосоки каквото му падне, сякаш с тоя нехаен жест искаше да ми каже: "Само от скука го правя, това да ти е ясно, драги!" Какво ли пък друго можеше да се очаква от един автор, при това нашумял? Засегнал ме бе по тънък ироничен начин, но, от друга страна, можеше да излезе, че така излива презрението си към тъпата журналистика, и изобщо струваше ли си да му давам излишни поводи, че ми е подбил самочувствието? Какво му бях виновен, че съм си купил вестници, а той иска да ги чете, като на всичко отгоре демонстрираше симулантския си начин на четене, сякаш бе негов собствен патент, а не и на такива хапльовци като мен? Малко по-късно с развалено настроение се приготвих да си тръгна и тогава Кожухчето - о, Боже, какъв досадник! - ме застигна и въпреки моите протести настоятелно ми подпъхна проклетия вестник. Защо да вкарвам човека в грехове, може от проста учтивост да го е направил и с това въпросът се изчерпваше, но де да се беше минало само с това. Следобеда, пресичайки терасата на почивната станция, забелязах как Кожухчето преля любвеобилната си другост в заслона на махленското копеле до него с един съвсем безочлив въпрос: "Кой е пък тоя?" Дори и да не бе попитано на глас, в мен начаса проехтя и предполагаемият отговор. Е, и да не ме бяха изкарали ченгето на семинара, бяха ме турили някъде там, във възможно най-шибаната класация: "Абе виждал съм го някъде, сигурно е слушалка!" Теглих им мислено по една майна, а на копелето при удобен случай хвърлих и предупредителен дееротизиран белтък, внимавай, значи, в картинката. Въпреки префърцуненото си високомерие, мисля, че то ме разбра правилно и оттогава гледаше да не ми се мярка много пред погледа.

На третия или четвъртия ден лепнах разстройство. Казаха ми, че така било през цялото лято, след като питейните води спаднали под санитарния минимум. Диарията бе започнала да ни прокарва подред, приемайки чертите на истинско бедствие. Запасите от сода и минерална вода в барчето бяха опустошени, половината от личния състав бе изваден от строя. Точно в тоя сюблимен момент избухна бомбата със закъснител, пред която стомашночревните ни каскади направо бледнееха, и това си беше една чисто секс-бомба. Отнякъде изникна страхотно засукано маце, около което мигом кипнаха нездравословни страсти. Жените на семинара бяха малко, все върли феминистки и новоизпечени демократки с доказан синдром на болшевишка фригидност, в който си даваха среща старата и новата конспирация, и сега това свежо маце, засилено от някакъв провинциален университет, обра погледите на всички. Естествено и тя се оказа дисидентстваща, но конспиративният демон малко бе пообъркал представите, заселвайки се в жестоко тяло с изключителни мерки. Иначе в главата мацето не бе нещо особено, но пък имаше разкошна, естествено къдрава коса, която напълно компенсираше някои неправилни черти на лицето.

Още първия път, щом се понесе по плажа, мъжките радари откликнаха безпогрешно. Семинарът живна. И кьораво, и сакато хукна да сваля мацето. Вечер на терасата настъпваше истинско стьлпотворение на непризнати еретици и доказани еротомани. Всичко се бе дигнало на бойна нога, дори един възрастен професор по научен комунизъм, който досега се бе спасявал от подигравките както може. Впрочем какво да се спасява, той си беше отписан, всички му правеха бойкот. По най-невъзпитан начин му бе подсказано, че тук не се намира на партийно събрание и е най-добре да си обере чукалата. Ветеранът обаче упорстваше не толкова по идеологически, колкото по финансови съображения. Никой нямаше право да го гони от безплатната държавна софра, докато беше държавна и докато беше безплатна, с това трябваше да са наясно всички келеши. Кой поръчва и кой плаща, поне това все още се знаеше и опърничавият професор се оглеждаше заканително с красноречив вид: "Само да посмеете да ме пипнете!"

Че мацето ми заприлича на Дора Грашнова, бе почти банално, но пък много точно усещане. На тая възраст бях започнал да преоткривам какви ли не преродени физиономии и сенки от миналото, докато поредният Поток заливаше коридорите във ВИФ, отърквайки се и около моята катедра на даскал по английски. Лицата се повтаряха, понякога с поразителна прилика, понякога едва загатнато, и повторението още по-безпощадно отсяваше различието. Това бе Дора Грашнова и все пак не беше. Нямаше памет за лицето и тялото, които износва, дори не подозираше за по-дълбоката същност на посредничеството, затаено под нежната й кожа. Като постмодерно копие на Дора Грашнова Дора-бис в някои отношения я надминаваше, но в други отстъпваше. Характерната за постмодерността жанрова бъркотия я караше да изглежда малко неопределена като поведение. Не можеше да се разбере ясно доколко е обиграна и доколко е само безпомощен обект на чуждото пожелаване. Това двусмислено същество на прехода щастливо вписваше авторския знак на тялото си в една самоосъзнала се, дълготрайна и ненарушима младост. При някогашната Дора контрастите бяха по-резки, а тук фино надиплената страст сякаш бе преминала през филтьра на много психоаналитични интерпретации и иронично отстояваше на залитането в една посока. Нашата Дора чернеше разбирането си за живота от един дълбоко скрит трагичен източник или поне изглеждаше да е така, докато малката Дора-бис ученолюбиво се разпиляваше в интелектуалния разврат на цитатиичеството от много извори и Потоци. Не знам как да си го обясня, но бях сигурен, че ако случайно я изловя да се чука на плажа по нощите, под дупето й като нищо щях да открия подложено томче от Солженицин или Ролан Барт.

Веднъж я издебнах как, след като излезе от морето, без да се озърта, свали горнището на банския си и остана да съхне на слънце. Просташкият коментар обезсилен замръзна на устните ми. Забелязах, че и други наоколо я бройкат възпитано, без да се издадат, че присъстват на едно забележително събитие. Откровено заявената голота хем унищожаваше прелъстителските ни блянове, хем скрито ги подклаждаше до параноична неистовост. Но какво ли общо имах с голото излято тяло на Дора-бис, освен да складирам в изсушената си памет актови снимки от колекцията на бивш онанист? Тя ме отпращаше директно в миналото и това бе още по-непоносимо, щом надуших, че постепенно се ориентира към компанията на Правозащитника, Кожухчето и неговия Заслон, копелето от махалата. В. настъпващата модерност на промяната те навлизаха с готови алибита, докато аз трябваше да се запиша направо при професора по научен комунизъм. Впрочем тя и с него поведе веднъж дълъг разпален разговор за всеобщо учудване и нетърпелива злоба на отраканите си сваляни. И наистина какво толкова можеха да си кажат с човек, от когото другите се разбягваха като ужилени? Модерността на Дора-бис бе отворена към всички зони и контексти. Тъй като прелъстяването я дебнеше отвсякъде, тя симулираше, че се раздава щедро, но без да бъде истински притежавана от никого. Предоставяйки се гола-голеничка на плажа, тя разобличаваше демодирания секс и разсейваше либидото в нови неподозирани гнезда на напрежение. Да, това действително не бе жена само за един мъж и една интерпретация. Широко тълкуваната отвореност на младото маце обаче не можеше да не предизвика и сектантски отпор, най-вече в лицето на Плагиатката, която безуспешно се опитваше да привлече вниманието на Правозащитника с разпалени тиради. Явно се е разисквала разликата между дисидентското и чисто курвенското. Правозащитника клатеше умно глава, но предпочиташе все по-откровено компанията на Дора-бис, което само по себе си бе най-красноречивият коментар за неофройдистките му щения.

Вечер тя се задържаше до късно на терасата. Изтощените й компаньони се сменяха, някои дори отскачаха да подремнат и пак се връщаха, заинтригувани да проследят някаква развръзка, която обаче се оказваше повече плод на собствената им мнителност и фантазми. Някой с по-слаби нерви вече бе пръснал слуха, че я зърнал една сутрин да излиза от стаята на еди-кого си. Надигна се всеобщо критическо негодувание срещу това тенденциозно изсилване и устата на мерзавеца бързо бе запушена. Погледнато дори от най-примитивната страна, Дора едва ли щеше да рискува да се изчука ачик-ачик пред всички, тя бе дошла, за да обере визитни картички и си подсигури изгодни познанства, а останалото щеше да се реши на неутрален терен, далеч от любопитните погледи. Нейна си работа какво ще предприеме, но не биваше да й се натрапва банално пришит сюжет, който щеше да се изтълкува като обида и срещу самите нас.

Дора-бис бе събитие и неусетно се превръщаше в проблем и за самия мен. От начина, по който ще се произнеса за нея, зависеше много и текущата ми самопреценка като мъж. В случай че се окажех способен да я обвържа с едно изключително отношение, логиката повеляваше на свой ред да се превърна в събитие за Дора, тоест най-малкото за неин съавтор. Липсваше обаче и най-мизерната възможност да се докажа пред нея, ако изобщо бях в състояние да го сторя. Другите мъже ми я отнемаха, а Дора си я спестяваше, отминавайки с наведена глава покрай мен на плажа. Да си я избия окончателно от главата, това бе моят път на пълното отрицание. Макар и със закъснение, пердашех по стъпките на Японеца. На белградската гара той е разбрал, че трябва да скъса не само с Дора, но и въобще да се самоизключи от контактите на баналните сетива. В това се състоеше неговото голямо събитие, което на пръв поглед не беше и никакво събитие. Той просто е превключил в друго състояние на съзнанието, бил е осенен.

 

На следващия ден, щом отидох на плажа и съзрях Дора-бис с цяла тумба свалячи, нищо като че ли не се бе променило, но попиващото в мен вътрешно ликуване ми подсказа, че съм на път да се избавя. Бях изключил.

Бях свободен. Сбърканата информация не ме ползваше с нищо. Залепналата покрай Дора тайфа се развличаше с карти, плуване и флиртове, само че това бяха едни задръсрни тела с бдителни фройдистки пазачи на входа, разиграващи безвкусно зрелище. Затворих очи и си представих как пазачът на Дориното тяло денонощно бива баламосван и разсейвай, изтерзан от капризите на господарката си. Накрая се напива до козирката и изпада в мъртвешки сън. Вход свободен. Интелектуалните й прелъстители се бяха профанизирали до престъпното ниво на изнасилвачи, които търпеливо се изчакваха на опашка с навирени радари между чаталите - Правозащитника (именно за него се мълвеше, че е успял да я изчука, вземайки я под хуманната си закрила), копелето от махалата (на това биче тепърва му предстоеше да се юрне в научно санкюлотство), Автора на подстрекателската статия с разчесано на сластни фъндъци кожухче, и дори Плагиатката, размахала изкуствен член в ръката си. Дора им принадлежеше. Дора, демокрацията, бъдещето. Всичко, което аз съзнателно си бях отказал.

Но сякаш за да ме опровергае, една късна вечер тя изникна на терасата, проницателна и дълбока, и се насочи право към мен. Инстинктът й бе подсказал, че Японеца се е заселил в мен, и с безсрамно открито лице тя напираше да се прелее в геронтофилската делта на някогашния ни Поток. Усетих как ме обливат горещи вълни. Това бе нещо повече от просто съживяване.

Каза, че не се чувства добре, и ме помоли да я придружа до поликлиниката.

Обходихме надлъж градчето и се отправихме по брега в посока към Бургас. Стигнахме до крайпътна кръчма с пусти маси и седнахме на една от тях, защото очевидно момичето се нуждаеше от малък отдих. Морето шумеше невидимо в далечината.

Само на болестно състояние ли се дължеше объркването й? Нещо ставаше с нея, което бе трудно да се обясни. По обратния път тя стъпваше още по-затруднена, подкрепяйки се за ръката ми. Беше най-утопичната жена в съборната точка на всички времена и спомени. Владеех я чрез бездействието си. Паметта не можеше да направи това, защото бе различна памет в две различни тела. Нито съзнанието, защото това бяха две недостъпни едно за друго съзнания. Нито думите, защото това бяха неизречени думи от различни езици. Но ние бяхме потопени в общ блян и уеднаквяването може би идваше от простото откликване на телата ни на едни и същи прости сетивни дразнения, за които едва сега се разкривахме пълно - морето, плажа, нощта.

Щом залитна, бях повлечен подир нея и едва не нагазихме във вълните. Гласът й бе напрегнат, когато попита: "Мислиш ли, че е възможно да се пречистим?", на което тутакси отвърнах: "Не, в никакъв случай." И тогава тя взе да повръща върху вълните. Аз вече бях профилактиран, а на нея чак сега морският климат й се отразяваше неблагоприятно.

На едно място пак спряхме и тя отново се издрайфа, вулгарно и облекчено. Надвесен до нея, загрижен попивах блудкавия дъх на устните й. Ние се завръщахме омърсени и непризнато бях удовлетворен. Тя бе протекла и вече принадлежеше на Потока, на вездесъщото мръсно течение, по което се носехме начело с Японеца. И тя повече не ме интересуваше. Притежавах я много по-сигурно, отколкото сексът можеше да ми го даде. И когато след време я зърнах по телевизията в някакво предаване за човешките права, не изпитах дори любопитство. Тя беше моя, беше наша. Японското завинаги се бе настанило вътре в нея.

При стълбището на почивната станция се разделихме, тя пое нагоре сама. На терасата се размърдаха сенки. Нейните хора я дебнеха, за да й предложат лекарствата, които не бях способен да й доставя. Тия мръсници дори и не подозираха за цената на непритежанието, която един ден ще им се наложи да заплатят. Надяваха се да се измъкнат сухи заедно с Дора-бис и с демокрацията, с цялото бъдеще на света. Бяха в началото на нов кръг, докато аз бях попаднал в центъра, в самата сърцевина, смлян в безпристрастност, но и безкрайно по-твърд и вкоравен от тях. Събитията и въобще случването ме бяха подминали, запращайки ме в мъртъв ненаселен пейзаж, но пък попил предразположението към всяко едно събитие и случване. Аз, тъпото копеле Борис Арсянов, отново бях на върха. И странно, че го изпитвах точно тук, на плажа, където сякаш разчиствах терен за сигурната гибел на Японеца. Лежах на изстудения пясък с празна глава, но изчислил до най-малките подробности какво ще се случи един ден тук, изчислил всичкото случване и имане какво да се случи, докато лежах безжизнен и кух, изпразнен.

Това бе много странно и особено преживяване, за което съзнавам, че не мога да го опиша точно. Писателят е човек, който си има проблеми с езика, и като бивш доносник го бях изпитал на собствен гръб независимо от извратената форма. По кодовата си изобретателност писането наподобява шпионирането. Зоната на двусмисленост никога не може да бъде напусната, в самоподвеждането ние нямаме равни на себе си. Значими сме, докато съществува значението, и в това отношение показанията на делфийския оракул прокарват единствено възможната граница. Оракулът нито казва, нито скрива; той означава. Знаците и симулацията са взаимно свързани и твърдението ми, че през оная вечер нещата между мен и Дора-бис са били истински, увисва безпомощно. Заплетен в саморазкритията си, на мен все пак ми се ще да вярвам, че съм преживял един много прост сетивен опит едновременно за приобщеност и пълно отчуждение от всичко.

Шпионските ми записки свършват дотук и пред мен бърза да се изпречи Японеца в лотосова поза, всеобемащият автор и произведение на симулиращото ни съществуване, попил енергията на Потока. В паметта ми изниква и Дора (коя Дора?). Необладана от мен, но омърсена така, както не би я омърсил никой друг. Колелото на Самсара ни позволява да вкусим от симулацията на вечния кръговрат, където няма нужда да се удовлетворява каквото и да било, и значима е само разликата в смяната на форми и превъплъщения, неотгонимата различаемост, развъртяла като самурайски меч и неподвижна като статуетка на Буда.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Ще се видим отново (англ.) [обратно]

2. Но не ме разбирай погрешно (англ.) [обратно]

 

 

© Златомир Златанов, 1993
© Издателство LiterNet, 24. 11. 2002
=============================
Публикация в книгата на Златомир Златанов "Японецът и потокът", С., 1993.