ЯПОНЕЦЪТ И ПОТОКЪТ

Златомир Златанов

web | Японецът и потокът

III. ПЛАЖНИТЕ ЗАПИСКИ НА БОРИС ГЕТОВ - МЛАДШИ

Късно следобед се разходих из Бургас. Главната улица бе задръстена от сергии, които уж трябваше да радват окото, но на мен ми правеха потискащо впечатление. Разсъжденията за възраждащия се дух на амбулантизма ме занимаваха още с връщането ми в България преди година и сега отново се опитвах да им дам израз, разплитайки двусмисленото значение на ambulatory¹.

Спекулантското тържище, заело мястото на безличната социалистическа търговия, наистина издаваше признаци както на здравомислие, така и на страдалческа апатия, която стряска амбулаторно болния с кошмара, че може да рухне всеки момент, но пък и го кара да таи неотслабваща надежда, че е възможно да стъпи по-твърдо на краката си. Самозадействала се бе в ход една репресивна толерантност, която щеше да изтика по-жизнелюбивите и пригодените, докато други вече бе пратила по дяволите. Социализмът бе отхвърлен с грандоманията на псевдохуманната си уравниловка и вечно се бе оказало само тържището, своеобразен природен лек срещу попълзновенията и високомерието на всяка Система с нейните стерилни манипулации. И преди ние бяхме твърде далече от световните стандарти с боклуците, които сякаш произвеждахме насила, предназначени предимно за руския пазар. Амбулантна България бе съществувала винаги, но надутата идеология ни затваряше очите за тая проста истина.

Но какво чак толкова лошо имаше в това да си признаем амбулантизма? В предизвикателството срещу лесната втвърдяемост на монопола той е неизтребим, задавайки схемата на малкия бизнес, който с гъвкавите си хибридни форми поддържа жизнеността на Системата. Малкият бизнес бе спасил капитализма от неговите увлечения по гигантизъм и монополност и сега и тук призоваваха духа му на помощ, призовавайки всъщност духа на амбулантизма. Във високомерието си Системата, която и да е тя, си внушава, че единствена притежава правото на запазена марка, увличайки се в своята воля за систематичност, което й се отразява противопоказно и понякога гибелно, както можеше да се съди по жалките резултати на българския вариант. Амбулантизмът спасява от прекомерното откъсване от естествения ход на живота и макар да е нещо подвижническо и маргинално, върши най-добрата посредническа служба спрямо големите имперски проекти на Системата, омекотява тяхната антихуманност и бездушие на социална инженерия.

Размишленията ми като че ли намираха достоверно покритие покрай тия опнати сергии, отрупани с какви ли не боклуци и където сред ориенталско безредие и мърлявост вирееше същият двусмислен, едновременно нездрав, но и животворен кълнеж на непридирчивото амбулантно съживяване след дългите социалистически пости. И това бе за предпочитане пред ужасяващия спомен за някогашния дефицит, когато стоките се пробутваха под тезгяха с много по-отвратителни амбулантни жестове, отколкото царящата сега на открито балканджийска гюрултия и залисване. Черен пазар, проституция и чейндж по морето бяха съществували винаги, но сега не се правеше и най-малко усилие да бъдат потулени, сякаш по тоя начин се отмъщаваше на предишните стерилни рамки, в които са били озаптявани. Цареше легализирано подвижническо настроение за откровен пазарлък и мошеничество, някаква смесица от простотия и галантни обноски, в която човек лесно може да се подведе и обърка.

Пред една антикварна лавица се задържах по-дълго и продавачът, който трябваше да мине за пародия на стар морски вълк, учудващо точно отгатна настроението ми с думите: "Господине, половината тук сме луди, половината - мафиоти."

Всички бяхме амбулаторно болни и кой можеше да каже докъде свършва симулантството и откъде започва истинската трагедия, щом като и хуманитарните помощи от чужбина бяхме готови да препродадем отново. Рухването на Системата само бе претръскало амбулантния ни манталитет, без да причини някакви по-дълбоки сътресения и духовна криза; само тия дребни ежби и изсилвания на повърхността, груби пазарлъци и двойно счетоводство.

Доколкото можех да съдя, българското дисидентство бе поразено от същия амбулантен синдром. В първите му публични изяви имаше нещо самоделно, аматьорско и неизпипано. Сбор от "подземни" личности, извадени от еднообразния контекст на мизерия и анонимност. Граждански лица, непрофесионалисти в политиката (което охотно си го признаваха), смачкани физиономии с небрежни прически и опърпани костюми. Дори и мястото, където се бяха разиграли най-важните опозиционни събития, бе амбулантно в буквалния смисъл на думата. В градинката пред "Кристал" сутрин се разпъваха сергии и вечер се вдигаха. Сякаш между другото именно тук започнаха да хвърчат листовки и да се подписват възвания и петиции за опазване на околната среда с по фройдистки изместени цели и намерения. Като документи те също представляваха нещо подвижническо, със спекулативен полулегален характер. Смесването на амбулантното и дисидентското се приемаше като част от официално несанкционираната картина на тържището. Едното вървеше редом с другото, преливаше през открехнатите вратички на импровизираната спонтанност и внимателно опипваше почвата. В амбулантния патос на съпротивата хората се осъзнаваха като противоборстващи на привидно далеч по-солидните светове на запазената марка и мощните пропагандни напрежения, които доскоро ги бяха парализирали. Ти откриваш, че твоята единствена запазена марка е тъкмо това амбулантно отношение към Системата, и го оцветяваш с отчаяната дързост на потиснатия маргинален човек. Амбулантното съдържа твоята нищожност, но и твоя стоицизъм спрямо непоносимите огромни светове. Системата се стреми към все по-голяма систематичност, тоест към неподвижност и уседналост, и неочаквано подвижническото се оказва твърде актуален пробив в мастодонтската окаменелост. Вместо да ги премахнат, Системите мултиплицират пороците, тия вечни иманентности на човешката душа, което обяснява и сензационно лесната им гибел, докато амбулантното, оставено само на себе си без контрол, оцелява безнаказано в отпадъчната си обратимост.

И ето го сега пред очите ми в целия си никелиран блясък и шарения, в полумародерското си изстъпление на ръба, но без да престъпи катастрофическата граница, точно защото я бе престъпило и отвоювало една имунизирана буферна зона със съмнителна хигиена. Духът на амбулантизма оплождаше единствената за предпочитане реалност. Хем нездравословна, хем все пак не и на смъртен одър, а овоняна в зловонно брожение, което поражда благодатната смазка на Системата, за да е в състояние да функционира.

Дали най-после бяхме осъзнали къде ни е мястото? В странния си мегаломански патос социализмът бе посегнал към самите корени на живота, изхвърлил бе амбулантната вакса като непотребна и компрометираща го и по тоя начин бе подписал смъртната си присъда. В самоналожения си стерилитет Системата бе повяхнала безнадеждно. Ако духовно бяхме поне малко по-извисени, с пълно право можехме да изявим претенции, че краят на метафизиката и на историята е ознаменуван именно тук, при нас. Ние обаче не бяхме преживели самодеструкцията на едни вечни идеи от платоновски тип, а по-скоро смешният крах на примитивно-заместителска идеология и трагическото усещане на фаустовския човек ни се бе изплъзнало за пореден път, просто нямахме сетива и мозък за него. Трябваше да приемем, че амбулантната смазка в черната кутия на Системата отдавна не е била сменяна, което причинило и фаталната засечка. Чужденците щяха да доставят нова кутия, а смазката щяхме да си я изстискаме сами от мизерната си амбулантска природа, през нейния клеясал филтър от клоаката на неизтребимото Зло отново щяха да се отприщят рафинираните притоци на сатанинска енергия, която всъщност движи Историята. И тогава всичко ще си дойде на мястото. По фундаменталните си свойства Системите си приличаха, те се самоизчерпваха и претрансформираха, едно навързване на скачени съдове, през които тече световната нечистотия в очакване на Страшния Съд.

Бързината, с която комунистите си бяха стъкмили фирми, банки и вестници, говореше, че изобщо нямат намерение да се лигавят с някаква историческа вина и отговорност, а само припряно гледат как да се наредят и те в амбулантния строй. И като че ли нищо не можеше да ги спре. Светът им се смееше, но скоро щеше да бъде принуден отново да погледне сериозно на тях. Проблемът не бе философски или и той бе фройдистки изместен в една борба за чисто оцеляване, където нямаше никакво време за помайване и мъдруване. С лекота се бяха отказали от привилегията на трагически герои и това действително обезсмисляше правенето на История в отключената смазваща недостоверност на личности и събития. Хубав урок даваха марксистите-ленинци окопани в дребнособственическото си поприще. Но защо мислех за тях в трето лице? Баща ми не беше ли същият позьор, макар и окончателно изключен от играта? Можех ли поне аз да се издигна до равнището на трагическа жертва, след като случаят вече се готвеше да ми го предложи, и нима това щеше да ме удовлетвори? В едно бях сигурен, че отсега на Историята няма да се гледа като на трагичен процес, а като на бездушна смяна на Системи със съответната практична и манипулативна нагласа.

Трудно прикривайки лошото си настроение, след вечерята в хотела на Слънчев бряг оставих тримата чужденци от делегацията в ръцете на преводачката, отскоро назначена хищна седесарка, с която едва се понасяхме. Бях забелязал, че госпожица Юлия Бонева откликва с вътрешна неприязън на всеки мой жест, и много добре съзнавах на какви причини се дължи това. Из министерството вече се бяха разнесли слухове за предстоящи уволнения и нищо чудно, ако тя бе в течение какво ми се готви, разтапяща се в злорадо ехидство. Какво ли си въобразяваше тая глупачка? Дори не бе имала време да си ушие приличен тоалет.

Щом най-после се довлякох до стаята си и се тръшнах неразсъблечен върху леглото, изведнъж ме обхвана тягостното усещане, че съм стигнал самото дъно сред безжизнената законсервираност на морга. Пепелниците бяха празни и водните чаши покрити с целофанени опаковки. През отворената врата на банята бях зърнал за миг пребрадената с антисептична лента седалка на тоалетната чиния. Стерилизираната обстановка бе така накалена от невидим ужас, че сякаш всеки момент през стените щяха да избият старателна удържаните потоци нечистотия на стаеното в себе си уродливо битие, през крановете и решетките на климатичната инсталация натегнато вибрираха пъклените вентили на зловонно ферментиращи вещества, дебнещи да се отпушат в унищожително стоварваща се лавина.

В мен се събуди безмълвна уплаха, щом забелязах; че водната чаша на масичката пред огледалото се оказа пълна, а прикрепеният над нея целофан като че ли прикриваше незаличени улика на скорошно престъпление. Някой си правеше злоумислени шеги с мен, дори и ако чашата със застояла вода бе плод на обикновена слугинска небрежност. Едва не простенах, заклещен в тихото буйство на една неначената агония. Отидох в тоалетната и оставих крана да тече, после се върнах в стаята, прихванах гнусливо пълната чаша и я занесох в мивката. В сезона на голямото отсъствие жестовете ми се бяха изпразнили от съдържание и примиренчески се самозаличаваха в прекратеното изтичане на реалност, макар че водата от крана продължаваше да шурти в унисон с хаотично пробягващите в главата ми мисли. При днешната ми разходка из Бургас един смътно дълбаещ дразнител бе дал да се разбере за отстраненото му присъствие, но при всеки опит да го разгранича съзнанието ми изпадаше в недоумяваща празнота, която вътре в анонимната хотелска стая бе станала почти непоносима. Дори се наканих да изляза отново и да се разходя из курорта, но по това никое време на ранната пролет тук цареше пълно мъртвило, което празните стаи на турените под ключ десетки хотели сякаш умножаваха многократно оттатък границата на отшелническото уединение.

Преливащите от омраза очи на Юлия Бонева, капещият кран в банята и това дразнещо завихряне в полезрението ми от днес, заседнало като болезнена мъртва точка в паметта, неспособна да се отключи в сносна представа, започнаха да се изреждат шеметно под затворените ми клепки и това надпрескачване по праговете на съзнанието сконфузено се оттичаше в мистерията на съня, за да продължи непроследено танца си.

Потиснатото ми настроение от вечерта се възстанови мигом със събуждането ми. Така бе от години наред и нищо по-добре от това не говореше, че остарявам. Взех душ н се обръснах по силата на пренатегнат до скъсване навик. Пружиниращото усещане за свежест при сутрешния мъжки тоалет унило проскърцваше, докато се кривях п огледалото.

Бях подранил дори за погледа на дремещата на рецепцията жена. Ръмящият дъжд тушираше дрезгавия отсвет на развиделяването. От току-що паркираната наблизо черна мазда се бе измъкнал неповратлив шишко и залитайки, се отправи към плажа. И в същия миг дълго мътената дразнеща точка в затормозената ми памет неочаквано се разплете, слягайки се в профила на един припознат силует. Той беше, не бърках.

Същото безформено туловище със скъсен врат и присадена направо върху раменете глава, макар да ми се видя поотслабнал от последния път, когато пак тъй случайно го бях зърнал на аерогарата във Франкфурт. Оредялата му коса бе събрана на кок отзад на тила и тая изкуствено охранена грамада на шампион в борбата сумо извън ринга изглеждаше някак неориентирана и разконцентрирана, будейки у мен смесени чувства на съжаление и отвращение. Орезилената хипертрофия на желанието да вземеш колкото се може повече от живота сега се търкаляше в една с мъка удържана орбита, размазвайки и увличайки всичко по пътя си. Какво друго освен някой тежък махмурлук го бе изкарал толкова рано навън, за да налапа малко свеж въздух? Олюляваше се поднесен напред и щом усети пясъка под краката си, разпери смешно ръце, за да запази равновесие. Украсената му със самурайска опашница глава бе клюмнала на една страна, за да избегне триенето на напористия бриз, примесен с пръските на ръмящия дъжд.

Лошото време ни бе преследвало почти непрекъснато в обиколката с малката група чуждестранни еколози, правещи свой доклад за състоянието на Черно море. Какъв късмет! В раздигащата се мъгла на плажа пред мен се бе изтъпанчил най-големият боклук, който съм можел да срещна някога. Явно съвсем отскоро си бе пренесъл карантиите по родните места и сега щрапаше из пясъка със спъната походка на преял гларус, заклещил в човка това, което не е успял да погълне и което май се готвеше всеки момент да прелее обратно назад. Позата му издаваше недвусмислено, че се кани да драйфа. Яко се бе наджабал и го тресеше по-лошо и от морска болест. Залитна назад и продължи да се гъне в извратен припадничав транс. Скъпият му костюм май щеше да иде на вятъра. Беше се хванал с две ръце за възела на вратовръзката и се дереше с цяло гърло.

Втренчен в това разплуто хермафродитско тяло, което сякаш бе запушило с блудкавата си агония целия залив, в мен се събуждаха добре познати тръпки на отвращение след кошмарно прекараната нощ. И на мен ми се гадеше, бях не по-малко задръстен. Подмолната центрофуга на клоаката, превъртаща наслоените през всичките тия години нечистотии, търсеше къде да си го излее и като на тоя шишко канализацията ми бе избила в нехигиенични гейзери, макар все още да не ми се вярваше, че положението е толкова непоправимо. Само че това бе факт, екологичната ниша, където се бяхме скатавани с престъпно нехайство, тънеше затлачена в кошмарни миазми. Бяхме викнали чужденците да ни спасяват, но сега трябваше да се попитам какво търсеше Японеца тук. Отписан много отдавна, като че ли се бе довлякъл само за да излее червата си в утробата на това и бездруго полуумъртвено море. Гларусът кръжеше, заплетен в зловонната си диря, но явно изхабеният апетит го бе подвел оттатък границата на пресищане.

Една стъпка встрани и можех да съм го подминал, но любопитството ми надделя. Как се изпуска такава гледка? Нали Японеца се конкурираше за талисман на младите ни години? Трябваше да призная, че запазената японска марка все още му личеше въпреки разсипническата самопародия, каквато представляваше в момента. По всичко изглеждаше, че престоят му тук е временен и това драйфане извън борда бе показателно. Ще не ще, той бе преминал на амбулаторно обслужване в амбулантната си родина. Сродна душа донякъде, но щеше да бъде безсмислено да му се натрапвам в компанията. Борбата сумо ми бе почти непозната, но можех да си представя какви самоуверени хватки ще ми приложи, за да ме изличи от пейзажа. Обясненията между нас бяха станали излишни още след оня пръв поглед, който си разменихме някога в Потока, и бях пронизан от чистосърдечната омраза в неговите очи. Плебейската му същност притежаваше безпогрешен нюх за компрометиращите я опасности и той избързваше да предвари с безцеремонни контраудари.

Дора Грашнова първа го бе изобличила в липса на добри обноски. Започнах да разбирам що за човек е, след като на няколко пъти си бе изпросил да го поканя вкъщи под предлог да разгледа библиотеката ми. Бяха ме предупредили каква му е тактиката и гледах да съм нащрек, но с такова чудо може ли да се оправи човек... Веднъж се заседя целия следобед, пробвайки различните питиета от барчето, и като отплата за гостоприемството се зае надълго и нашироко да коментира момичетата от Потока. Подразни ме не това, че се бе произнесъл лошо и за бъдещата ми жена (нещо, което не можех да зная тогава), колкото мръснишкият му навик да цапа всичко, до което се докопа, и да се гаври злодейски. Схванал най-после, че ми досажда, той неочаквано се изправи, приближи се до мен и ме погали по косата. "Харесвам тежкарите като теб", обясни ми зловещо. Дали наистина се готвеше да ме изкара педал, помислих си сепнат. Утре целият Поток щеше да научи как ме е ухажвал. Най-добре бе да го фрасна с чашата без никакви обяснения. По очите ми той позна какво ме вълнува и побърза да ме успокои: "Хайде не се занасяй! Нали си говорехме за Томас Ман и "Тонио Крьогер"? Немците са сбъркан народ, но го дават много по-фино от нас. Това е цялата разлика." И лицето му се разкриви в отвратителна усмивка.

Разведохме се с Траяна, защото с течение на времето и в нея все по-силно се открояваше просташката липса на задръжки, нещо, с което по един нежелан начин ми напомняше за Японеца. Факт е, че жена ми също бе част от Потока, чиито мътни остатъчни примеси щяха да се надигат в нас всеки път, щом решавахме да си изясним отношенията, при това името на Японеца изобщо не се споменаваше, но сякаш се подразбираше скрито, че като оргиастичен шут на бившата тайфа той си е извоювал неизменно присъствие и въобще в решителните моменти на семейните ни скандали неговата неприятна и двусмислена фигура застрашително се надвесваше над нас подобно призрака на Хамлетовия баща. В коравосърдечната си борба за надмощие Траяна излизаше извън границите на пола си, превръщайки се в отмъстителна озверена лесбийка със същото двусмислено бисексуално излъчване, с което така ме бе отвратил в оня следобед Японеца.

Около изчезването му се раздуха толкова неправдоподобни митове, че той сигурно щеше да остане доволен, ако случайно стигнеха до ушите му. Всяко едно бягство по онова време бе обградено с такъв фантастичен ореол от измислици, някои съзнателно изфабрикувани от самите ченгета, че объркването бе пълно, а може би точно това да е била и целта - никога да не се разбере истината. Все пак някои неща не можеха да бъдат потулени. Както се разбра, майка му се бе самоубила, а брат му влязъл в лудница и всичко това се свързваше с невъзвръщенството на Японеца. Той бе навредил на семейството си и на мен, като момче от добра фамилия, много ми се искаше да се хвана на тая въдица. После случайно научих, че братът близнак на Японеца бил женен за момиче с някакъв гинекологичен дефект и бракът им нещо не вървял, въпреки че тя се подложила на операция още преди сватбата. Но пък и не му давала развод, запънала се и Японеца бил бесен от това. Опитал се да убеди брат си да действа по-твърдо, но само предизвикал още по-големи разправии и недоразумения. Семейната драма на брат му много го потискала, обясни ми веднъж миньончето Нели, когато заговорихме за бягството му, и ме остави сам да си направя изводите. Естествено ние бяхме заслепени от факта, че тук се намесваше най-често името на Дора, добра храна за графоманите от Потока да съчиняват небивалици, и сега Нели в зле прикриваната си ревност и завист ми внушаваше други мотиви за решението му да избяга. Не знаех дали да й вярвам, още повече защото тя не ми го каза открито, но нещо друго тогава ми направи много по-силно впечатление. Жената на брат му, тя бе някаква кастратка, и на мен ми бе трудно да скрия ехидството си. Бисексуалната тема бе излязла солено на Японеца, макар и по косвен път. А той бе чувствително пролетарско копеле и нищо чудно да е приел нещастието на брат си като възмездие за собствения си мръснишки характер.

Сега той ми се бе изпречил пред очите като съвсем чужд човек. Просто не бе за вярване, че е могъл да ми повлияе по някакъв начин, и все пак аз го наблюдавах така, сякаш съм се поддал на неизчезнало в мен суеверие. Пред мен като че ли отново се разтваряше тотемната страна на битието, по израза на Шпенглер. Великият шампион по сумо. Великият Гетсби. Бяхме се случили заедно в амбулантното корабче на глупците и ми липсваше само бинокълът, за да бъде идилията пълна. Колебаех се как да го изразя, но в главата ми сам се набиваше един банален трюизъм за нашата отхвърленост от времето. На мъртвите метафори нямаше нужда да им се вдъхва живот, те бяха вечни.

Защо все пак се бе върнал той? За да износи митологемата за блудния син или го водеше много по-прозаичната цел за бизнес и търговия? Второто бе по-вероятно. Нещо ми подсказваше, че си е останал амбулант по душа и природа въпреки придобитото лустро. Неочаквано си спомних, че малко преди да избяга, той се бе завъртял покрай един чилийски студент. Ако не се лъжа, казваше се Хуан. След убийството на Салвадор Алиенде доста чилийски емигранти бяха наводнили Източна Европа. Хуан престоя за малко в Потока. Естествено те бързо се бяха сдушили с Японеца, защото Хуан също си падаше по чашката и обичаше да живее нашироко. Тоя Хуан бе издрънкал някъде, че е агент на КГБ, и дори се похвалил, че е дал някакви адреси на Японеца в чужбина. Казал още, че Японеца много го разпитвал за Че Гевара. Сега това сигурно ще прозвучи смешно, но тогава Че Гевара бе много актуална личност и имаше немалко почитатели измежду студентите. Японеца и Че Гевара! Дали някой бе в състояние да проследи всичките ни залитания и падения, а имаше ли и смисъл, след като печалният резултат бе налице?

Плажът се бе изопнал в невесела протяжност. Вълнението не бе силно, гларуси и чайки плуваха като залепени по набраздената вода. Под леещите се дъждовни бризги силуетът на Японеца се бе разкашкал в сивата дрипа на най-древния Гларус. Продължавах да се взирам хипнотизирай в него, сякаш се нуждаех точно от такова непресметнато и силно противодействие, от изваденото на показ старо съперничество помежду ни, което сега се разпалваше с нова сила вътре в мен. Инстинктивно усещах, че двуполюсното притегляне с тоя перверзен тип е било едно от най-важните неща в живота ми, без значение на какво се дължеше то и какво още продължаваше да означава, толкова силно и замайващо може би поради самата си древност и което ме притегляше неумолимо към себе си.

Понечих да се обърна и да се скрия вътре в хотела, когато вниманието ми бе привлечено от замръзналата наблизо кола с работещи чистачки. Черна волга със служебен номер, която почти веднага схванах като опасност. Шофьорът подозрително бе снишил глава встрани от кормилото. При безбройните си разминавания с ченгета из посолствата си бях изработил едва ли не професионалния навик как да ги надушвам веднага и сега усещането бе същото.

Изкачих се с асансьора в стаята си на петия етаж и излязох на терасата. Минималната разлика над морското равнище ми направи добра услуга. Ясно се забелязваше как в паркираната волга шофьорът нещо си бъбреше по радиотелефона.

Японеца се бе сдобил с опашка, много по-интригуваща, отколкото качулатата опашчица на тила му. Той продължаваше да блести в митологичното си оперение и в първия момент аз изпитах неприкрита завист, без да осъзная ясно причината. Тоя човек не изпускаше случай да се превърне в център на внимание, но преди малко го бях подценил и едва не изпитах съчувствие към него. Той не се бе върнал тук, за да доизносва жалостивата басня за блудния син. Родният дом не го вълнуваше, още повече защото въобще бе престанал да съществува. Родителите му бяха измрели, а след излизането си от психиатрията брат му отново попаднал под опеката на пъклените си сватове, които му пробутват дъщеря си, тоя път окончателно.

Японеца не търсеше пред кого да изкупва угризенията на съвестта си, при условие че въобще ги е имал някога. Безплодното сантиментално пътешествие дотук бе само маскировка на неизтребимата му плебейска хитрост и коварство. Имах пред себе си изпечен мошеник и амбулант, а това, че е аферист от международна класа, можеше да го издигне в нечии други очи, само не и в моите. Едва ли бе прихванал опашката от тая сутрин, лепнали са го още на митницата. Суперзмеят на Потока. Бутафорният Дракон. Много добре знаеше какво му се върши зад гърба и най-невинно дереше лисици в залива, за да им покаже, че е настроен хрисимо.

Но дали не прекалявах в изгарящата ме неприязън? От Японеца можеше да се очаква всичко. Ако малко от малко се бе показал галантен, той можеше да мине за техен човек, сега това бе лесно. Явно причината да хвърли в разноски окаяните български ченгета бе съвсем друга, защото къде-къде по-големи мошеници шетаха необезпокоявани наоколо. Интересно на кого бе полазил така по нервите, че да му се устройва почетен ескорт.

На Японеца му бе оказано специално внимание и самолюбието ми болезнено възнегодува, докато наблюдавах бавното му завръщане от плажа. С излъскан мокър череп той изглеждаше още по-внушителен. Бе свършил с драйфането и дори дъждът за миг бе секнал в негова чест. Просиялият въздух извличаше от райето на провисналия му костюм неподозирани шарки от украсата на боен слон. Изпъчен самоуверено, шишкото тактуваше с ръчички патравата си походка, която не само аз държах на мушка. Забелязах как ченгето застопорява врат пред кормилото, съсредоточавайки се преди начеващата гонка.

Изведнъж ми хрумна, че притежавам неоспоримо право да се намеся в играта, само ако поискам. Съзнавах, че се поддавам на особено настроение, някакъв банален пристъп на слабост, който нямаше да ми донесе нищо, освен още по-голямо разочарование. И наистина какво би се случило, ако събера кураж, за да пресрещна Японеца и му съобщя, че е следен? Един напълно излишен жест. Той работеше с пресметнати ходове и само щях да му досадя. Представих си как в очичките му пламва отново затаената съсловна омраза на плебея, измътил грандоманското си алиби някъде по света.

Да, най-добре бе да се разминем и аз вече мислено се прощавах с него. Денят започваше лошо и мен не ме свърташе в стаята с неуталожените кошмари от нощес. Съобразявайки, че съм изчакал достатъчно, слязох отново долу, за да видя как черната волга се изнизва пред входа, а подир нея едно такси закова спирачки, към което за свое учудване едва не полетях, пришпорен от необяснима възбуда.

Не беше за вярване, но вече се виждах включен в шпионската кавалкада подир Японеца, който лениво бе повел колоната из алеите. Оживлението ми обаче бързо се изпари, щом на излизане от Слънчев бряг волгата неочаквано свърна вдясно и ни остави сами. Приех го едва ли не като подигравка спрямо мен. Черната волга ме бе поднесла с изненадващо тънкото си чувство за черен хумор, но аз бях разстроен не току-тъй, защото имах и други причини да се смятам за изигран. Допреди две години връзките ми с ченгетата не представляваха нищо особено, бе нормално да се навъртат около един дипломат от кариерата. Някои се държаха раболепно, други вътрешно ми се присмиваха, но да ме зачислят официално като кадрови офицер ми бе предложено точно преди две години и в това не можех да не потърся коварен умисъл. По това време вече бяха съвсем ясни катастрофалните последици от реформите на Горбачов и аз подозирах, че на някого му се бе дощяло да ме върже нарочно въпреки подчертаната неохота, с която погледнах на предложението. Просто не се нуждаех от това, но явно моята лоялност не им бе достатъчна. Заради връзките на баща ми имаха за какво да ми завиждат и защо да не натопят баровското копеле точно когато почвата бе започнала да им се изплъзва под краката. Дори познавах точно човека, който бе задвижил нещата уж в моя полза, но всъщност за да ме оплете по-здраво. Едно от бившите гаджета на Дора Грашнова бе усмърдяло цялата тая работа само защото се досещаше, че някога съм успял да преспя с нея, и със своята патологична ревност никога нямаше да преглътне обидата. Винаги съм мислил, че той е човекът, който окончателно я бе доразсипал, но сякаш за да отклони подозренията ми, веднъж при едно яко допиване след прием в посолството в Лондон, където работех тогава, уж се изтърва да ми признае, че Дора им е сътрудничела, и то не от вчера. Съжалявам, че не го попитах кога точно е била завербувана, но най-вероятно това е станало след бягството на Японеца, когато тя си имаше големи неприятности.

Сега, доколкото знаех, това ченге бе уволнено, но злорадството ми нямаше да трае дълго, защото скоро щях да го последвам и аз според добре програмираното му възмездие.

Пътят пред нас бе чист и останалият без опашка дракон безгрижно дръпна напред. Моят шофьор вече се бе настроил да предугажда мълчаливо намеренията ми и също увеличи скоростта. Носехме се покрай пустеещите плажове и някакво особено парливо сияние трепкаше над вълните в прозирна колонада от неустойчиви въздушни стълбове, но много скоро отново притъмня и дъждът се усили. Загледан мрачно пред себе си, вече разбирах, че не мога да се откажа от това пътешествие, точно защото бе станало съвсем безпричинно. Но наистина ли беше така? Японеца бе станал жертва на фаталното си увлечение по Дора, тя пък - на едно ченге, което не бе пропуснало да ми нанесе и на мен последен подличък удар в наближаващата всеобща агония, а защо пък всички да не се окажехме жертви на Японския дракон, който така гаменски бе размътил някога течението на Потока, окалял ни с мътни пръски така, както сега изхвърляше водни гейзери срещу стъклото на наближаващото го такси.

Той намали и спря, за да прибере двама стопаджии, загърнати с жълта пелерина край пътя. Конвоят отново потегли. Конвоят на спомените, както би се изразил някой бивш графоман от Потока, ако можеше да ни види отнякъде. Нали по едно време точно Японеца ни бе запалил със сдахановския си почин да си водим плажни записки и най-после и на мен се бе паднал сгоден случай да ги стькмя в паметта си. Ама пък и това бе едно занимание, че направо да ми се прище да свърна обратно таксито, но странно защо не го правех, сякаш безволието ми бе връхлетяно от едно още по-смазващо нежелание да приема света в което и да е от неговите времеви измерения, предусещайки, че вече не ме чака нищо хубаво и реално в никое от времената и пейзажите, превъртани в една монотонна и отчуждена перспектива. И какво ли изпитваше Японеца, докато ме замеряше с кални пръски, ако не същото? Още веднъж изплува в паметта ми със сутрешната си поява на плажа. Борецът по сумо вътрешно бе пречупен под грамадата разлетели се месища и в брожението му по пясъка се долавяше някаква отчаяна безпомощност. Оставете ме поне да умра на спокойствие, сякаш искаше да подскаже видът му, ако се погледнеше на него с по-съчувствено око от това на преследвачите му. Само че те не го оставяха нито за момент на мира и каква бе разликата, че сега вместо едно ченге го следваше друго, както винаги щеше да го следва и сянката на Дора Грашнова, за която той не можеше да не е прозрял, че е също ченге. Като че ли всички бяхме направили колективно дарение от досиета в Държавна сигурност, докато се носехме несигурни и преследващи се един друг по света. Гарата в Белград бе само началната брънка на недоразуменията, които уж бяха разделили окончателно Дора и Японеца, но всъщност ги бяха свързали във вечна хватка. И все пак те двамата бяха излезли най-гьвкавите и пластични превъплъщения на Потока такъв, какъвто се оттичаше в пьрвозданната си инфантилна мътилка, а другите, както и да се опитвахме да наваксаме, щяхме да останем в ролята на догонващи, точно което и вършех в момента. С бисексуалната ревност на Тонио Крьогер пердашех подир своя любим, изгарящ да се потопя в инцестната мътилка на Потока, където Дора, Японеца и всички останали зяпачи на гарата в Белград ме очакваха с любвеобилни прегръдки.

След като маздата бе обрала стопаджиите, Японеца пришпори напред, но после подкара несвойствено бавно за такава мощна кола. Или разговорът със случайните спътници го бе поразсеял, или проверяваше как ще му пасне новата опашка на неотлепващото се подир него такси. Някакви слаби признаци, че времето отива на поправяне, се прокрадваха в намусеното небе заедно със случайно прецеден слънчев лъч. Край нас все по-често започнаха да префучават коли.

Прекосихме Поморие посред шпалир от мокри безлюдни тротоари и къщи със затворени прозорци. Малко след селището маздата отби от пътя. Претръпнал съвсем от мудната гонка, се нуждаех от глътка чист въздух и почти едновременно с Японеца се показахме от колите си, но все пак разстоянието между нас бе повече от стотина метра, а и той въобще не се озърна назад към таксито. Силуетът му с провиснало сако ми се стори съвсем смачкан, попил морната обезсиленост на човек, който очевидно не е способен да продължи пътя си. Пак ли му бе прилошало? Във всеки случай не бе тръгнал да се любува на морски пейзажи. Прекоси шосето и взе леко да пропада в затревената ивица земя откъм брега. С внезапно усиленото си свистене вятърът заплашваше да го издуха съвсем, но аз дори не помръднах. Продължих да чакам, подпрян върху разтворената врата на таксито. Покатерен върху невидима оттук гънка, преди да се спусне надолу, Японеца за миг изплува благодарение на отчаян удавнически напън. Пред прага на последната си решителна стъпка като че ли ме зовеше полуизвърнат да влетим заедно в унилата неподвижност на недеянието, но предусетил какво се иска от мен, аз отчаяно се противях, изпросвайки си допълнителен срок, макар много добре да съзнавах, че всичко е свършено и не ще получа нищо друго, освен безучастната поза на свидетел в един живот подир смъртта. Така ми е било съдено да проследя невъзмутим как призрачното течение на Потока в лицето на тоя изровен отнякъде древен талисман след миг ще бъде засмукано от могъщата гръд на морето и метафората ще се реализира в буквалния смисъл. Аз обаче оставах, бранейки временната си Стоянка на брега, и това ме изпълваше с мрачно доволство.

Единият от стопаджиите се бе измъкнал от маздата и без жълтата пелерина изглеждаше още по-висок, върлинест дангалак, който може би също си имаше своите причини да нервничи, и с приведени рамене се закри междзу храстите, където се бе стопил Японеца.

Много бързо дангалакът се показа отново на шосето, изсекна се и тичешком се насочи към маздата, от която бе щръкнал и другият му спътник, със същите баскетболни габарити, но измамената камила май щях да се окажа аз. Прихванали са го от волгата, мина ми светкавично през ума, ала като че ли нищо не бе в състояние да ме извади от унеса въпреки лошите предчувствия.

Платих на шофьора и продължих да стоя неподвижен, докато потегли. Едва след като проследих как двамата дангалаци енергично се надвесиха срещу таксито, набутаха се вътре и запрашиха към Бургас, направих няколко занесени крачки, за да се уверя, че не сънувам. Спътниците ни, които и да бяха те, изчезнаха вкупом, за да ни оставят насаме. Все пак това бяха случайни хора, неспособни да променят нищо, колкото и превратно да бях изтълкувал присъствието им. Кармическото уравнение можеше да бъде изписано само чрез собствените ни ръце. Дори и да си го бяха препредали с радиостанция, дори в маздата да се бяха опитали нещо да го изнудят, Японеца едва ли щеше да позволи да му се качат на главата. След като бяха му досадили прекалено, им е заповядал да се омитат, свеждайки ги до положението на преметнати стопаджии.

Но защо се бавеше да се покаже и нямаше ли новата среща да му се стори още по-досадна? Крачех откъм страната на маздата в бавно скъсяваното разстояние и вече си представях как той обира с дебелия си врат луфтовете на несмазаното си цинично превъзходство, клатейки многозначително глава срещу мен: "А, джуниър! Разбира се, че си спомням." Неговото бисексуално излъчване щеше да ми се представи в новите измерения на трогателна бащинска загриженост: "Продължават да ми харесват тежкарите като теб, джуниър, макар твоят самозван аристократизъм да не намери покритие точно така, както и аз цял живот си останах емигрант първо коляно. Дано в следващото прераждане ни провърви повече, драги ми Гетов - младши!"

Само че преди бъркотията на прераждането ни очакваше неизбежната тягостна спирка на смъртта и щом прекосих шосето и застанах на мястото, където той бе стоял, пред мен се разкри овеществения предел на преминаването отвъд. Под краката ми се разстла обезлюден къмпинг с дървени бунгала сред купчина сиромашки тополи. Каменни насипи предпазваха плажа и по техния драконовски маникюр слабото слънце изчопляше бледи люспести отражения, неспособни да се превърнат в лазура на вечното хьолдерлиново лято. И той ме чакаше там, проснат по гръб върху пясъка и с обърната към морето глава, поръсена с рубинен прах. Приближих го съвсем с разширени от ужас очи. Почти облизвайки го, желираните с водорасли, стоварващи се тъмнозелени води омиротворено се слягаха след успешния лов на слонове, докарани до свенливост от натрапеното им инцестно съжителство с окървавената глава на Японеца. Но морето с обратимите си приливно-отливни пулсации не можеше да не се окаже съучастник в гигантския заговор, който ни бе скроен, и слабата струя на Потока безславно се бе вляла в утробата му, за да докара нещата докрай, тоест доникъде.

Трепнах, щом забелязах захвърления до него пистолет. Тая гледка ли бе накарала стопаджията да си омете набързо крушите, или той бе извършителят на инсценираното самоубийство? Кръвта бе избила в гъст аленеещ кетчъп по лицето на Японеца и не можеше да се разбере къде точно е стреляно. Тук се бе случило неприятното продължение на разговора им или дори не е имало никакво продължение, той е бил изненадан в гръб, успял е само да се извърне, за да го застрелят от упор, и това обясняваше защо бе проснат възнак с глава към вълните.

Някакъв шум ме накара да се извърна стреснат. Нямаше никой и очите ми залепнаха по стъпките в слегналия се мокър пясък, към който се бяха прибавили и собствените ми стъпки."Но как е възможно, едва сега протръби отчаянието с пълна сила в мен. Възможно ли бе да се е оставил да го минат така лесно? Но защо пък не, още на Слънчев бряг той бе показал несъмнени признаци на разколебаност и силно неразположение. Бях го взел за махмурлия, без да си дам сметка за истинските причини на това патраво гларусово кръжене из пясъците. Допуснал бях да го застрелят като куче, като при това неволно бях снабдил убийците и с превоз. Но ако се наложеше, аз бях в състояние да идентифицирам поне шофьора на таксито. Щяха ли да поискат това от мен? Нямаше ли да се забъркам в една още по-нелепа история, с която Японеца неволно щеше да ме завлече в послесмъртните майтапи на идиотското си завещание?

Не биваше да ме сварват тук. Още веднъж огледах мястото около трупа и побързах да се отдалеча. Крачейки между бунгалата, бях възприел патравата походка на Японеца, а твърде вероятно и неговото отчаяние преди фаталния изстрел. Парещото усещане за срам ми подсказваше, че все пак той сам бе натиснал спусъка. Беше се лутал по крайбрежието както всеки самоубиец, преди да вземе решение. Търсел е да се закачи за някаква спасителна сламка в предпочетената компания на стопаджиите, но мисълта за повторното завръщане в Бургас не му бе изнесла и точно тук, в началото на Бургаския залив, вътрешната му съпротива е била прекратена, изхвърчал бе паникьосан от маздата, сякаш се страхуваше, че някой би могъл да попречи на намерението му.

Със сигурност не бях човекът, който е способен да го възпре, както и да разпитвах гузната си съвест. Това отвращение при мисълта за завръщането ми бе много добре познато, защото ме владееше от момента, когато бях отзован и трябваше на свой ред да решавам да се прибера ли в България или не. Японеца бе отрепетирал самоубийствените жестове, които и на мен понякога ми се привиждаха, и в известен смисъл ги бе изкупил, великодушно отпускайки ми авансите на смръзнатия от ужас свидетел. "Това ни чака всички, джуниър. Свиркай си!"

С учестен дъх се запровирах из каменистия пущинак в северния край на залива, преди да изляза отново на шосето на безопасно разстояние от маздата, но всъщност продължавах да.се лутам неидентифициран из един неидентифициран пейзаж, трескаво преценявайки собствените си шансове за спасение. Живееше ми се, на всяка цена и въпреки всичко, както и да се опитваха да ме смачкат и унищожат, каквото и да ми предстоеше в уродливо преобърнатата реалност на сменящи се илюзии и превратни сигнали.

До Поморие стигнах пеша и оттам хванах автобус. На рецепцията в хотела Юлия Бонева ми бе оставила ехидна бележка къде да ги намеря. Поръчах такси до аерогарата, набързо взех душ и си стегнах багажа. Гледката през прозореца ме потискаше и слязох да чакам долу. След кратко колебание се отправих към плажа по стъпките на един мъртвец, който не излизаше от ума ми. Сред разсеялите се облаци съхнещата душа на Японеца може би все още се рееше с укорителен поглед към анонимните си изпращачи тук долу, готвещи се да разменят некрофилското си алиби срещу прегръдката на разискрения лазур. И едва сега отчаянието ме завладя с пълна сила. Защо не бях дошъл да му се обадя пръв, защо не го бях последвал веднага в къмпинга? Това бе разбираемо, това бе човешко, а зловещото кръжене покрай него действително ме изобличаваше като отявлен некрофил. Ченгето в мен безпогрешно се бе обадило, че го следят, и дори да не бяха посмели да му посегнат, търпеливо като мен изчакваха предполагаемата развръзка, за която сигурно бяха допринесли немалко с шантажите си.. Можех поне за миг да объркам нечии кроежи, дори и ако това бяха кроежите на обречен самоубиец. Но аз не го бях сторил и Япойеца имаше пълното право да отнесе омразата си на оня свят към високомерното копеле Гетов - джуниър, което предпочита да се разсейва с мисли за амбулантизма, докато пред очите му загиваше човек, при това не кой да е, а талисманът на неспасяемото ни минало. Щеше ли да ми потръгне повече при мисълта, че него вече го няма? И от кого всъщност щяхме да бъдем изличени - от времето, от ченгетата на Държавна сигурност или от самите нас?

Обърнах се и огледах двата стърчащи паралелепипеда на хотелите "Европа" и "Бургас". Някакво смътно петно назряваше в полезрението ми, сигурно идваха да ме викат за таксито, но една друга обезумяваща мисъл прищрака в главата ми - аз бях проследен и разобличен, аз бях следващата жертва. Отново застанах с лице към вълните, разтърсван от надигащите се в гърлото спазми. По огледално гладката морска повърхност неочаквано изникна кърмата на лодка с играещи по нея лазурни отблясъци. Веслата бяха отпуснати и хората от Потока се занизаха в странно вдървени пози, сякаш обсебени от фокусничеството на ловък фотограф, на един хвърлей от брега, без да ме забележат. Зинах с широко разчекната уста, за да привлека вниманието им, но не получих никакъв отклик и тогава в цялото ми същество отекна могъщият контрапункт на разполовена хармония, последван от антифоничните ектения на църковно богослужение, възвестяващи, че съм останал съвсем сам и примирен, отхвърлен назад в посоката, където бях нелюбим и непризован, изгубил окончателно вкус към стопяващия се остатък на дните си в безсмислено оцеляване и опропастени ламтежи. Лодката бе погълната от лазура и аз вече не виждах нищо, абсолютно нищо в абсолютната си отхвърленост от миражите на света.

БЕЛЕЖКИ:

1. Болен на крака; местещ се, временен (англ.). [обратно]

© Златомир Златанов, 1993
© Издателство LiterNet, 24. 11. 2002
=============================
Публикация в книгата на Златомир Златанов "Японецът и потокът", С., 1993.