* * *

web

Пръстите ми бягат по чернобелите
страници на посребрялата ми история.
Косите й все още плътни и вълнуващи
издават невидяности.
Като мъдрост въздъхна тайни,
скрити само за когото тя си иска.
Колко ли очи са чакали с увереност,
че ще им се случи, гледайки към облаци,
все тъй същите…
Ето времето - току написал нещо
и водата го целува, за да го запази
само за себе си…
Разни мисли спяха във косите й.
Докоснах я със устни за "довиждане"
и тя изчезна като сняг.
Също като времето,
което еснафски се превзема, че го има.
Колко ли очи са чакали с увереност,
че ще им се случи, чакат все още
други като тях пак тъй сигурни…
Но забравих да ти кажа,
че този, който пее, не очаква -
вече му се случи.
Тук е като наужким, но не съвсем.
Просто трябваше да ти го кажа.