Василка Петричева

web

„Александрийка. Танцът в литературата“ е третата по ред книга на Нешка Туртанска. И трите („Звезданки“, „Погледец“ и „Александрийка...“) са плод на голямата й любов към народната песен, приказка, народни обичаи, народно хоро, плод и на всеотдайната й работа с нейните ученици - фолклористи.

Дълги години авторката носи в душата си мечтата за книга, посветена на хорото. Лелее тази мечта, гали я, работи и най-важното - вярва, че книгата ще бъде издадена. И беше издадена. Само тя си знае колко време, усилия и тревоги струва това издание. Но трудностите са минали, усилията са възнаградени, „Александрийка“ е една чудесна книга. Не само със съдържанието си, но и с външното си оформление. Най-напред на корицата - този самодивски танц, който прелива в снимковия материал. Запазени са срещите на младите фолклористи с учени, поети, музиколози, художници, известни в цялата страна като поклонници на народното творчество. В другата част на илюстрациите виждаме танца в забележителни произведения на живописта: „Невеста повежда хорото“ на Вл. Димитров-Майстора, „Трите грации“ от „Пролетта“ на С. Ботичели, „Сънят на Иаков“ („Хоро Манаимско“) на Ричард и Франсис Хук, скулптура на Терпсихора - богинята на танца, и др. Така в книгата е налице богат синкретизъм между орхестика, художествена литература, музика, живопис.

Книгата „Александрийка. Танцът в литературата“ започва с „Въведение“, в което Туртанска определя темата и целта на своя труд по следния начин: „Тема ... е танцът в литературата. Надявам се читателят да бъде снизходителен към авторката, която няма претенции за изчерпателност, а само да събуди интерес към народното хоро и милост за него.“

Интерес и милост - в тези две думи е същността на Нешка Туртанска като творец. Милост - т.е. обич, проникната от копнеж да се запази хорото, да се съхрани за днешните и утрешните българи. И интерес - т.е. стремеж към научност, към дълбоко познание за хорото, за неговия произход и особености, за ролята му в творби на изкуството...

Във въведението е заложено почти всичко, което по-нататък в книгата се разглежда и анализира. Позовавайки се на редица учени - български и чужди, Туртанска изтъква древния произход на танците. Руският учен В. Я. Проп пише: „Първоначално танците са били магически способ за въздействие над Природата.“ Следователно те възникват в зората на човешкото съществуване и съпътстват живота и развитието на човечеството през вековете. Хорото е изкуство, подобно на музиката, театъра, живописта. То е „език на душата“, израз на красота, ведрост и мъдрост, на дълбоко естетическо преживяване.

Въведението не само дава познание за генезиса и същността на танца. В него се подчертава, че книгата разглежда преди всичко народните хора, народните танци, защото танците на днешните младежи със своята монотонност са твърде далече от красотата на народните хора. Тук Туртанска се позовава на Ст. Цвайг, който още през 1925 г. пише за монотонизирането на света. За това, че се губи прелестта на националните багри, в това число и на националните танци. Естествено Цвайг пише не само за валса на Виена и за тогавашното време, но и за нас - днес.

Като разказва за нашето народно хоро, авторката изтъква неговата уникалност, неповторимост, поради което то е „принос, една българска шарка в световната култура...“ Народът ни не е могъл да живее без хорото и - както песента - то става едно от условията да се запазим като етнос. „Хората ни са израз на българската душевност, на българското светоусещане и на българския естетически вкус.“

Главното предназначение на „Александрийка. Танцът в литературата“ е да бъде ученическо помагало по литература. Затова и МОН я одобрява за „учебно помагало с протокол № 2 от 23 април 1997 г.“ Друг е въпросът, че книгата далеч надхвърля изискванията за помощно средство и би представлявала интерес за всеки културен читател.

Подборът на литературните произведения, които са разглеждат, в общи линии се определя от училищната програма. От световната класика са взети „Илиада“ на Омир, Библейската „Песен на песните“, „Фауст“ на Гьоте, „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич и „Евгений Онегин“ на Пушкин. От нашата класика - „Българи от старо време“ от Л. Каравелов, „Луд гидия“ и „Кървава песен“ на П. П. Славейков, „Под игото“ на Вазов и „Хоро“ от А. Страшимиров. От съвременната българска литература са включени пиесите на Радичков и „Реката“ на Д. Фучеджиев (до седемте хора в „Черешова задушница“ на В. Караманчев Туртанска само се докосва). Кулминация, с оглед на музиката и хорото, е очеркът за Дико Илиев - най-големият интерпретатор на танца в българската музика, родоначалник на самостоятелния музикален жанр - хороводна духова музика.

Хорото е разгледано в контекста на литературната творба: като органично втъкан в него елемент, като част от бита или изразител на духовната същност на основния персонаж. Понякога танцът се представя като идейно-емоционална кулминация на художествената творба или на част от нея. Такава е ръченицата „Посадник“ на дядо Либен в дома на Хаджи Гечо. Посочването образа на хорото като съществен детайл на литературната творба би обогатило нейния анализ.

Разглеждайки образа на танца в отделните литературни текстове, Н. Туртанска изтъква връзката му с образа на природата. Още в „Илиада“ до картините на земеделския труд върху щита на Ахил са и тези за народното веселие, немислимо без песни и хора. Така е и във „Фауст“: великолепната сцена „Пред градските порти“ („Великден“) се запомня с танците под липата, които олицетворяват пролетното възраждане. Така е и в „Пан Тадеуш“ - кой ли би забравил танца на Зося в края на поемата? И множеството хора на каменоградци от „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, и нестинарските игри по огън от романа „Реката“ на Д. Фучеджиев... се помнят от читателя именно с шарените бързи или бавни хора, слети със земята или вихрено полетели.

Хорото обикновено изразява радост, весели, добро разположение на духа. Но има случаи, когато то може да бъде свързано с трагични събития. Затова Туртанска пише: „Танцът като „зрителна музика“, „скулптура в движение“, „език на душата“ умира, когато условията станат нехуманни. От извор на радост и надежда, на естетическа наслада той се превръща в носител на страдание“ (с. 41).

Обзорът на хорото понякога е натоварен с метафоричен или със символен смисъл. Така в романа „Под игото“ има едно незабравимо „Голямо хоро“ - предвожда го Безпортев, който се мята на гърба на случайно минаващ турчин и му нарежда: „Карай напред за Мека“. По този повод Бай Марко възкликва: „Та то всичко полудяло - от старци до бозайници... тя се е залюляла една...“ Борбата за свобода и подготовката за въстание се възприемат от българина като сватба, която от своя страна се свързва семантично с глагола „се е залюляла“. Това дава повод на Туртанска да подчертае многозначността на думата „залюляла“: „Така хубава и толкова страшна едновременно“ - защото българинът свързва думата „залюляла“ и с хоро, но и с предчувствие. Многозначна е и думата „сватба“. Хоро и сватба - опиянение от борбата за свобода.

В романа „Хоро“ на А. Страшимиров също са налице образите на сватбата и хорото, натоварени с внушение за ужас и трагизъм. Самотното хоро на Капанката до труповете на убитите бащи, синове, съпрузи носи протеста, мъката, отчаянието, ужаса от погрома и убийствата, но и непобедимостта на победените. В „Хоро“ танцът е точно толкова танц, колкото е сватба Априлското въстание.

В изложението на „Александрийка...“ Н. Туртанска представя различни видове хора - сватбено, годежарско, ръченица при надиграване, великденско хоро, голямо хоро и т.н. Различни са и чувствата, разкривани чрез хорото като „език на душата“.

Различни са хората и в пиесите на Йордан Радичков. Общото между тях е, че образите им винаги имат възлова семантика. Така хорото в „Суматоха“ според Н. Туртанска е „пръстен“, изработен от кукерски маски и танца на кукерите. Кукерският танц е „най-тежкостъпното българско хоро“, изпълнява се по Нова година като ритуал, който буди земята за родитба. Изображението на кукерския танц има същностно значение за смисъла на пиесата „Суматоха“. Все така с литературоведска проникновеност фолклористката Н. Туртанска пише за хорото в „Януари“, в „Кошници“, в „Лазарица“.

В книга като „Александрийка...“ не може да бъде пропуснато нестинарското хоро - огненият танц на българите, заел важно място в съдържанието на романа „Реката“ от Дико Фучеджиев. Човекът на 20. век, според Туртанска, може да оцелее, ако - подобно на своите предци - има чиста вода, дом в едно селище и... танц. Танцът, в случая нестинарското хоро, е символ на духовното начало.

Кулминация в книгата и едновременно неин епилог е очеркът за Дико Илиев със заглавие „Александрийка“. В Северозападна България се знае добре, че хорото „Александрийка“ Дико Илиев създава веднага след като се върнал от погребението на единствената си дъщеря - Александрийка. Плакал и писал ноти. Мъката преливала в звуци, страданието в мелодия. Живот, смърт и безсмъртие се сливат в едно.

Казват, че Дико Илиев е целунат от Бога. Той създава хора, които се знаят като народни. Това е голямата му награда, казва проф. д-р Николай Кауфман. Хората на Дико Илиев са символ на България, неин хороводен химн.

Естествено, моята скромна рецензия не може да обхване всичко, което носи в себе си тази книга за хорото. Искам само да добавя, че изложението се обогатява от подробната библиография в края на книгата - етнографска, литературоведска, музиковедска и др.

„Александрийка. Танцът в литературата“ е чудесно помагало за ученици и учители в работата им върху литературни текстове.

© Василка Петричева, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 18. 10. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 5-6, 2001.