ВЕКЪТ НА ХАЛЮЦИНАЦИИТЕ

Веселин Стоянов

web

На Христо Карастоянов
- вечен капитан на айсберг!

Било последната неделя на това хилядолетие и при диспечерите в нюйоркското пристанище напрежението вече минало критичната точка, когато старата морзова машина, сложена на постамент в главната зала, неочаквано оживяла. Ролките с лентите се задвижили и под писеца започнала нервно да подскача тънката лента, изпъстрена с точки и тирета, докато всички внезапно се умълчали и добили вида на хора, които редовно си плащат застраховките. Този апарат не работел вече от десетилетия, а за последен път писукащата азбука тропосала ефира със знаците на американския художник и физик Самюел Морз през есента на1998 година.

И точно в това напрегнато утро, като ехото на стара корабна камбана, всред мъглата на времето, по телеграфа постъпило искането на трансатлантическия лайнер “Титаник”, с 2207 души на борда, за лоцман и разрешение за акустиране на док № 54, както и връзка с имиграционните власти. Всички отегчено се усмихнали на тъпата шега и продължили да разплитат конците на адските кълчища от курсове на влизане и излизане от пристанище Ню Йорк, когато десет минути по-късно, апаратът отново затракал и на лентата, дълга точно колкото предишната, с категоричен тон от парахода “Титаник”, с 2207 души на борда, поискали лоцман и разрешение за акустиране на док № 54, както и връзка с имиграционните власти. Това вече било прекалено... Тогава всички се взрели в радара и установили, че наистина на няколко мили от входа на пристанището неподвижен стои огромен лайнер с неясен произход, чиито три мощни димоотвода, както описвали по-късно картината очевидци от минаващи наблизо яхти, бълвали живописни пушеци под мъртвото нюйоркско небе.

Десет минути по-късно операцията била поета от специалните агенти на Хувъровата, някога, институция, която те помежду си наричали кротко “Бюрото”. Специалният хеликоптер изумено кръжал всред триумфалния дим на трите комина, докато агентите вътре мълчали и гледали мрачно палубата на внезапно изплувалия от дълбините на времето лайнер. Най-накрая специален агент Уолас, който поел ръководството на акцията, дал знак за приземяване и машината унило кацнала на палубата за разходки, всред букети от ръкоплясканията на голяма група пасажери от първа и втора класа, които за случая се смесили съвсем против строгите правила, съхраняващи комфорта на лайнера.

Капитан Смит стоял на мостика в присъствието на първите си офицери, блестящ, както винаги, с мундира си на морски капитан от компанията “Уайт Стар Лайн”. Той имал основание да се гордее, защото това бил неговият последен курс, преди да излезе в заслужена пенсия и да се отдаде на любимите си пури, които обичал да пуши в кабинета си, без да позволява на другите да се движат, за да не разместват прекрасните сини пластове дим, които се натрупвали един върху друг като сюрреалистични сънища. Капитан Смит се навел към първия си помощник - капитан Уилям Мърдок и забелязал с леко пренебрежение, че тези нови въздухоплавателни машини стават все по-откачени на вид и едва ли имат някакво сериозно бъдеще. Мърдок кимнал отривисто и продължил да наблюдава с интерес странните мъже, които слизали от летателния апарат. Те били облечени в кожуси, на ушите си имали малки апарати, които им придавали клоунски вид, а очите им се криели зад тъмни очила. Качвали се бавно и неуверено по стълбите към мостика, а от устата им излизала угрижена пара, сякаш направо от запотените им тревожни души.

По-късно Уолас написал в доклада си, че имал усещането за нещо оперетъчно сред тези костюми, но когато капитан Смит го приветствал с пристигането на борда и му заговорил за “Синята лента” и мощностите на този удивителен параход “Титаник”, той си помислил, че е попаднал всред луди хора, които по някакъв таен начин са си построили копие на кораба и сега се занасят с целия свят. В по-следващия абзац от онзи злополучен доклад Уолас открито признава, че след като го поканили във “фоайето на палуба А, с огромния стъклен купол над главите, благородната дъбова облицовка, величествените балюстради с инкрустации и поглеждащият към тях необикновен стенен часовник, украсен с две бронзови нимфи, които симвализираха Честта и Славата, увенчаващи Времето”, вече наистина престанал да мисли и само глупаво се кланял като японец на чаена церемония пред въодушевените разсъждения на капитан Смит за бъдещето на корабоплаването през следващите години на този ХХ век. Дори си нямате представа, промърморил Уолас, абсолютно сигурен, че вече не знаел какво да предприеме.

Когато капитан Смит грижливо поискал да се осведоми защо, все пак, се бави отговора от бреговите власти и защо никой не приема телеграмите, които пътниците изпращат чрез телеграфа на Филипс, старши агент Уолас силно се затруднил, но в този миг възрастният корабен лекар д-р О’Лафин, “мъж обожаван от всички стюардеси”, му се притекъл на помощ, като си позволил да прекъсне капитана и предложил да продължат разговора на маса, лично приготвена от мосю Гати, управителя в “А ла карт” - както би трябвало да се очаква, френския ресторант за първа класа, ако гостът, естествено, не поискал да разгледа кораба.

Уолас поискал да разгледа кораба, потиснат от усещането, че е намерил съвестта си в шоколадово яйце.

Не знаел как да обясни на тези хора, че те са мъртви от утрото на 15 април 1912 година, когато техният кораб, препускащ сред орляк озверели айсберги, беше срещнал ледената планина, по-тъмна и от ада (23.20 часа; 41 градуса и 46 минути северна ширина и 50 градуса и 14 минути западна дължина) и бе потънал за 2 часа и 40 минути с 80-метрова пробойна, като отнесъл със себе си 1503-те души на живи хора.

Но най-вече не знаел как да обясни на себе си своето присъствие на този лайнер, заобиколен от най-знатните пасажери на лайнера: Президентът на Компанията Брус Исмей, архитекта Томас Ендрюз, банкерът Бенджамен Хугенхайм, милионерът Джон Джейкъб Астър, г-н Арчи Бът - адютантът на президента на САЩ Барт, художникът и преводачът на Толстоевите “Севастополски разкази” Франк Милет и, разбира се, капитан Едуард Д. Смит, “брадат патриарх, обожаван от екипажа и пътниците, най-вече заради чудесното съчетание на твърдост и благородна вежливост”, както писа по-късно в доклада си старши агент Уолас. Всички те учитиво и сдържано се усмихвали през цигарения дим и наблюдавали Уолас с хладно любопитство, а той имал чувството, че се намира пред стъклената витрина на вивариум, зад която с безразличие премигвали екзотични птици.

Все пак Уолас поел дълбоко въздух и съобщил на пъстрата компания пред себе си, че според регистрите на Лойд този параход е потънал още през 1912 година. Другите леко вдигнали вежди, а капитан Смит се усмихнал и учитиво протестирал с думите, че не може да си представи причина, която да доведе до потъването на един кораб. Той казал, че не допуска, че може да съществува ужасна последица с жизненоважно значение за него, защото модерното корабостроене е надживяло тези неща. Казах тези думи още преди шест години, усмихнал се още по-широко капитана, в 1906-та, именно по времето, когато поемах командването на съвсем новия тогава “Адриатик”, пак от компанията “Уайт Стар Лайн”. До него господин Брус Исмей кимал мълчаливо, защото било ясно, че нещата се разбират от само себе си.

Уолас, който владеел най-доброто от школата на “Бюрото”, потреперал пред очевидната недосегаемост на тези доводи и, както писал по-насетне в доклада си, единствената му цел била да разбере какво все пак искат, по дяволите, тези хора, които отчаяно се правели на призраци, по-малко от десет часа преди началото на третото хилядолетие. Започнал да им разказва историята на потъването на този параход, но те дори не го оставили да довърши. Прекъснали го с думите, че им преразказва евтината книжа на някой си Морган Робъртсън, която била излязла четиринадесет години по-рано, а именно през 1898 година.

Блестящата идея му хрумнала, докато прекосявали Салона за писане, който според управляващия директор на корабостроителните заводи “Харланд енд Улф” беше прекалено широк. Не зная как сте се отзовали тук, започнал съвсем тихо агент Уолас, леко приведен към капитан Смит, но ми се струва, че е възможно това да е част от военен експеримент, където някой нещо е объркал, иначе, мили боже!, нямам друго обяснение. Но трябва да ви кажа, продължил специалният агент, че вие се намирате съвсем на финала на едно столетие, какви ги говоря?, на едно хилядолетие. Днес, уважаеми капитане и уважаеми господа, днес сме 31 декември 2000 година, тоест вие се връщате 88 години след вашето време и ...чудесно, това ли е игрището за скоуш?!

Това било игрището за скоуш, кимнал треньорът Фред Райт, почтително свалил шапка пред личното посещение на капитана, а Уолас забелязал, че мъжете го слушат вече много съсредоточено, затова продължил, без да спира, както повелявали най-добрите учебници по овладяване на критична ситуация, докато още владеел вниманието им. Разказал им за 10-те милиона жертви във Великата европейската война, както наричали някога Първата световна, защото още нямало Втора световна война. Сетил се за Сараево и разказал как Гаврило Принчип скочил на степенката на автомобила марка “Граф унд Щифт”, модел, засмял се той, точно от 1912 година, и забил по два куршума на престолонаследника Франц Фердинанд и онази полска графиня, жена му, как й беше името, затюхкал се Уолас. За да излезе от ситуацията, той заговорил за Втората световна война, където пък били загинали над 55 милиона, а водачи като Мусолини, който 22 години по-рано, през 1922 година повел лично “Похода към Рим”, първия фашистки поход в Европа, са екзекутирани, а Хитлер, който през 1923 година организирал “Бирения пуч” в Мюнхен, се бил самоубил заедно с любовницата си. После пак се върнал на Първата световна, защото се сетил да им разкаже как вече нямало империи - например Австро-Унгария, Русия, която също престанала да бъде империя, защото Ленин взел властта там, след един ужасен залп от оръдията на кораба “Аврора”, една черупка на река Нева, но важен залп, произведен от Александър Белишев, защото след по-малко от година болшевиките екзекутирали самия свой цар Николай ІІ и цялото му семейство, макар да говорят, че имало оцелели от касапницата, но все пак с това се сложил краят на династията Романови. Кайзер Вилхем ІІ бил абдикирал, Турция станала република, а за известно време дори имало две Германии, натъртил Уолас. Говорил и за това, че и в двете войни САЩ имали изключително значение за положителния изход.

Докато прекосявали гимнастическия салон до лодъчната палуба и с благосклонни погледи наблюдавали как пасажерите са заливали от смях покрай механичните коне, а други с удоволствие въртели педалите на стационарните велосипеди, като наблюдавали показанията на червени и сини стрели по голям бял часовник, Уолас преразказал накратко всичко, което знаел за онзи терорист Ленин и за болшевишкия метеж в Русия, който прекроил Европа и света; за мрачните Балкани, в които дори съвсем наскоро имало пак война. Сетне изложил накратко теориите на болшевизма и фашизма и започнал с биографията на Сталин, който всъщност се наричал Сосо Джугашвили, а когато завършил разказа си за Адолф Хитлер, който всъщност се наричал Адолф Шикългрубер, кой знае защо им казал: ”Впрочем самият Хитлер е станал канцлер на Германия една година след като в комиксите на Уолт Дисни вече се е появил Мики Маус. 1932-ра, това прави една година преди Хитлер, представяте ли си? В това време пък Сталин бил разчистил всички около себе си с методи, достойни за времето, когато римската република се превръщала в империя.”

Когато в страховити подробности разказал за лагерите за принудителен труд на Соловецките острови близо до Архангелск в Сибир през 1923-та и за онези дълги и ужасни 30 години, когато с труда на тези роби в СССР, както вече се наричала Русия, построили 9 града, 12 жп линии, 6 индустриални центъра и 3 ВЕЦ. После се прехвърлил на концентрационния Дахау в Европа от 1933 година и Бухенвалд, недалече от Ваймар, града на Гьоте, нали си представяте, и там за 8 години се издимили през комините 56 500 души, направо отбелязал как мъжете прибледнели и тревожно се заоглеждали. Той също, защото се намирали в една от стандартните кабини на първа класа. Направило му впечатление истинското бронзово легло, особено зелената мрежичка на стената до леглото, за която му обяснили, че служи за поставне на скъпоценностите нощем. Пак тогава се сетил за нощта на 9-ти срещу 10-ти ноември през онази 1938 година, когато били опожарени хиляди еврейски магазини в Германия, и която била наречена Kristallnacht “Кристалната нощ”, ще повярвате ли, че може да има такова поетично име, господа?!, а 30 000 евреи веднага били отправени към концлагерите. И това, защото един полски евреин, Хершен Грюншпан, на 17 години, представете си, извисил глас Уолас, застрерял Едуард фон Рат, немски служител в посолството на Германия в Париж. Дори напомнил за теорията на Хайнрих Химлер за “екстременация на евреите”. След това с интерес заразглеждал мраморния умивалник, плетеното кресло, канапето от конски косъм, вентилатора на тавана, електрическите звънци и прочие чудати приспособления, които били инсталирани в кабините от І клас на трансокеанския лайнер “Титаник”.

После подробно и патриотично описал вероломното нападение на японците над Пърл Харбър с бойни самолети, водени от командира си Мицуо Фучинда, където унищожили пет бойни кораба, които просто си били на мирна котва и избили 2 344 храбри американски момчета. Не забравил и за възмездието с Бомбата над Хирошима и Нагасаки и поразителния военен и психологически ефект от новото оръжие. Смазани били над 200 хиляди човека и това, господа, променило мащабите на мисленето за военната битка. Разказал им умилителния според него факт, че американското момче, което водило самолета си в този акт на отмъщение, било кръстило самолета си на своята майка Енола Гей, безспорно добра протестантка и храбра американска жена. Преразказал набързо историята на 36 000 американски войници на полуостров Багаан, които се предали на генерал Ямашита, а той избил повечето от тях по пътя към лагера за военопленници. Агентът напомнил как на 30 юли японците били поразили американския военен кораб “Индианополис”, който потънал за 12 минути и само 316 души от всичките 1996 на борда успели да се спасят. Обърнете внимание, погледнал ги многозначително Уолас, този прочут боен кораб току-що бил доставил компонентите за атомната бомба на Марианските острови. Представяте ли си какво можеше да се случи, ако торпедото беше настигнало кораба ден по-рано, попитал Уолас. И понеже видял слисаните им погледи, допълнил: ”Катастрофа, нечувана катастрофа!” Тук те се разминали с учтиви поклони със семейството на известния издател Хенри Слипър Харпър, което с удоволствие показвало на всички японския си мопс-медалист Сун-Ят-Сен в едно с египетския драгоман Хамад Хасан, когото взели от Кайро на шега. Малко по-нататък се виждал евърдейла на семейство Астор, с който се разхождала по палубата младата госпожа Астор. А Робър Дениъл, банкерът от Филаделфия, просто оставил каишката на току-що купения от Англия френски булдог-шампион в ръцете на един учитив млад стюард и радостно се присъединил към групата уважавни мъже. Тогава Уолас си спомнил за двете си пъпчиви дъщери, които ходели като Хензел и Гретел сред вековните гори на пубертета и кой знае защо обърнал нещата към “Бийтълс”, даже им изтананикал началния мотив от “Жълтата подводница”, макар той самият, както си признал по-сетне, да си падал по Елвис.

Когато му показвали турската баня - множество сепарета във величествена гама от цветове, които представлявали във вътрешната си декорация нещо като преход между Венецианската епоха и ерата на Рудолф Валентино и той замаяно гледал мозаечния под, обсипаните със синьо-зелени плочки стени, златните лъчи върху едноцветния червен таван, колоните, обгърнати от инкрустирано тиково дърво - Уолас отново се върнал към изтока и заговорил за Мао и за неговия “Голям скок напред” през 1957 година, когато повече от 500 млн. селяни се били включили в “народни комуни”, което означавало, че се лишават от права и частна собственост и въобще цялата тая бъркотия на Изток. Тук вече яростно се сетил за утрото на 7 февруари 1965 година, когато ятата бомбардировачи прелитали над сухопътни цели в Северен Виетнам. Следват, започнал той да свива пръст след пръст на лявата си ръка, 8 март - десант в Да Нанг, и 28 юли, когато вече официално във Виетнам имаше 125 хиляди американци, а после и клането в Ми Лай, въздъхнал накрая съвсем тежко Уолас. В същата тая година националните освободителни движения в Родезия бяха убили 400 хиляди чернокожи, а още през 1952-ра един вожд на едно племе ”кикую”, Нджомо Кениата, бил организирал “мау-мау”, банда терористи за борба с белите заселници в Кения.

Разказал за позорното оттегляне от Виетнам, после и за провала в хотела “Уотъргейт”. Очите му светнали, когато заговорил за падането на “Стената”, онова съоръжение на Хрушчов, което издигнал между двете Германии и което, в края на краищата, справедливо рухнало след разпадането на “Империята на злото”, което увенчало края на това хилядолетие, но очите му плувнали в сълзи, когато си спомнил трагедията в Далас, когато прекрасната Джаки скочила да събира парчетата от черепа на Джон Фицджералд Кенеди, прострелян секунда по-рано от Ли Осуалд, от прозореца на един склад за книжарски стоки, поне така се разправя, който пък Ли Осуалд два дена по-късно на свой ред си отива от белия свят, прострелян от Джек Раби, притежател на нощен локал, какво стана с този човек вече никой не си спомня...

Докато прекосявали залата с екзотични цветя, заговорил за японците, за тяхното икономическо чудо, същите японци, които измислили камикадзето, тоест фанатиците-самоубийци. Въобще по света вече ставали изумителни неща. Хората били стъпили на Луната и имало интернет връзки, които те правят щастлив член на голямото семейство на човечеството. В Европа се правели вече общи пари, наречени евро, дори евреите вече имали държава, която се наричала Израел.

Групата от джентълмени и госта разглеждала библиотеката на ІІ клас, когато той внезапно заговорил за сексуалната революция, за разкрепостяването и за откритието на века, именно това на Грегъри Пинкс, който през 1955 година открил противозачатъчното хапче, което днес продължава да бъде в основата на скандалите между Ватикана и светската власт. Когато промълвил скандал, през ума му минало да разкаже и за аферата “Люински”, която за малко не погубила Президента Клинтън, но решил да замълчи. Но не така станало по въпроса за чумата на ХХ век - онази болест, наречена СПИН, в сравнение с която “Испанската инфлуенца”, грип, който бил възникнал в Китай, от 1918 година, най-страшната епидемия след чумата, уморила 21 640 000 жертви - 1 % от населението на земята, изглеждал като зачервени сливици. И кой знае защо се отплеснал към триумфа на хомосексуализма и най-вече на лесбийките, които се оказали 30 % от всички жени, да не повярваш, че дори жена ти може да се окаже лесбийка, поклатил глава агентът Уолас и споменал нещо за Мадона, а после и за божествената Грета Гарбо, като следял внимателно за реакциите на мъжете около себе си.

Гледали го с презрение и досада на хора, които са свикнали да пушат в други салони и да се преобличат за вечеря и тяхното подозрение към него се подхранвало от непоклатимото им чувство за достойнството на богатите и известни мъже, които никога не биха си позволили да свалят сакото си в присъствието на дами. Дори главният стюард гнусливо набърчил нос, докато слушал агент Уолас.

Тук отново помогнал доктор О’Лафин, възрастният корабен лекар, “мъж, обожаван от всички стюардеси”, известен с благия си нрав и проницателност, която годините не могли да притъпят. Докторът се извинил учитиво на агент Уолас, събрал главите на другите в малък кръг около себе си и им прошепнал тихо, но решително: ”Този мъж не е луд, господин капитан, както виждам да си мислите. Този мъж, уважаеми господа, ни сънува. Ние сме една негова халюцинация.Нека бъдем внимателни и да не го лишаваме от това да чува и да вижда несъществуващи неща в будно състояние. Може би и ние ще научим повече за него, уверявам Ви...”. И всички малко неловко и насила се усмихнали, когато капитан Смит с ледено изражение предложил да преминат на палубата, където се намирал ресторантът “А ла карт”, за да може господин Уолас да се присъедини към уважаваните господа за обяд.

На палубата Уолас потърсил с поглед другия агент, който се бил върнал в хеликоптера и заедно с пилотите си стоели кротко сред зяпачите, очевидно без да установяват контакт, както писал по-насетне в доклада си същият Уолас.

Не започнали веднага с обяда, а минали в малък салон, където капитанът ги почерпил с бенедектин от личните си запаси, в които можело да се забележат и аранхо, портокаловият коняк от Канарските острови, прозрачно саке и канелен ром от Ямайка. В купичките искрял лед, а в изящните порцеланови фруктиери били наредени тропически плодове. След като саморъчно налял кехлибарената течност в крехки кристални чашки, той леко се покашлял и кимнал с глава на доктор О’Лафин, който наместил очилата си на харвардски професор и попитал дали правилно са разбрали господина, че днес не е 16 април 1912 година, денят, в който “Титаник” трябва да заеме своето място в док № 54 на нюйоркското пристанище. Уолас отговорил, че да, днес не е 16 април 1912 година, когато “Титаник” е трябвало да заеме своето място на док № 54 на нюйоркското пристанище, а 31 декември на 2000 година, когато изтича този шибан век и това шибано хилядолетие, при които думи останалите се намръщили.

В отговор специалният агент от “Бюрото” изпуснал шумно въздух и млъкнал, като гледал всички с изпъкналите си очи, в които се четяло недоумение, примесено с ярост и страх.

“Какво сте направили с човечеството?” - попитал тихо банкерът Джон Джейъкъб Астор.

“Уместен въпрос!” - допълнил Хугенхайм. - Какво сторихте с всичките тези хора? Защо сте ги превърнали в убийци и... - тук той се покашлял намръщено - ...хомосексуалисти?

“Защо сте стъпили на Луната, когато всички вие сте затънали до гуша в... как го казахте? Екскременти!? Екскременти от един век халюцинации!” - въздъхнал тежко капитан Смит, след което добавил: - Ще трябва да Ви помоля да напуснете моя кораб, защото Вашето присъствие тук оскърбява всички мои пътници. Ако Вие настина сте от времето, за което ни разказахте, ние нямаме работа в този свят, където се гордеете с дрипите на едно излишно самодоволство. Това беше...

Доктор О’Лафин поклатил библейската си глава и повторил: “Хм, халюцинации... Вече не съм сигурен кой кого сънува...”.

Всички станали на крака и погледнали сурово Уолас, който мълчал в диво изумление. Чудел се на абсурда в поведението на тези призраци, дошли дявол знае откъде, без дори да разбират, че само един негов знак и всичко наоколо можело да хвръкне във въздуха, както преди 88 години било потеглило към дъното на Атлантика.

После станал и напуснал салона, предвождан от надмения и студен главен стюард в едно безкрайно слизане и качване по стълби и трапове, докато стигне най-сетне онази проклета палуба, на която го чакал хеликоптерът, зъзнещ от внезапен страх. Качил се на машината и блъснал силно прозрачната врата след себе си, а сетне отправил един дълъг и празен поглед към мостика, на който стоели капитан Смит и цялата изискана компания от джентълмени, като се питал какво, в края на краищата, се е случило... После кимнал към пилота и машината неуверено се отлепила от палубата, зависнала за миг в някакво колебание и после решително вдигнала опашка и поела курс към брега с вида на човек, отърсил се от лоши кошмари.

Уолас дълго гледал през дясното си рамо как силуетът на “Титаник” се смалявал и макар димоотводите все още да бълвали живописни облаци от черен пушек, нещо тъжно отеквало в патетичните черни кълбета, които бавно закривали парахода. Последния път го видял, миг преди да го повикат на радиовръзката. Следващия път, когато се обърнал, на мястото на “Титаник” се стелела мръсна, отчаяна мъгла.

Късно вечерта, след като вече беше написал онзи свой доклад, специален агент Уолас с наслада пушел кафявата си цигара в обаянието на самотата, което винаги го обземало, преди да се приберял вкъщи, когато внезапно изпитал космическа тъга, защото се сетил, че не успял да види безценното издание на “Рубаят” на Омар Хаям в подвързия от злато и емайл. После съвсем се разкиснал и заплакал по отдавнашната си детска мечта да хвърли някога малка медна монета във водите на Атлантическия океан и да намери човек, с когото да сподели тайната, че и той е оставил на дъното на света едно малко съкровище.

И тогава разбрал, че Господ нямал никакво чувство за хумор...

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2004, № 8 (57)