Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЗИРАНЕ В ПРИСТАНИЩАТА

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

Нещо повече - аз се изкушавам да приема позата на латински мъдрец и да кажа, че самият Живот е едно пристанище на сиротните ни души, само че не знам дали това пристанище е за добро или за самите ни души е по-вярно да скитат сред звездите или очите на влюбени хора.

И все пак миговете на страдание или щастие сигурно се приютяват в едно пристанище, което им дава живот и си мисля, че това пристанище е нашата памет. Което пък ме кара да се надявам, че именно нашата памет ще дава живота на всички мигове, които сме преживели или ще преживеем. Защото отдавна не вярвам, че можеш да обичаш искрено новата си любов, само ако си забравил старата. Това е капан за наивници, защото вече трябва да знаем и това - който забрави една любов, ще забрави и всички останали.

Всъщност миговете имат и друг знак - те са памет за нашите намерения. Спомни си, любезни читателю, колко много и важни неща имаше да казваш и да правиш за човечеството. Е, ако не за цялото, то поне за близките около тебе хора? Днес се оказва, че всичките намерения са разпилени по пътищата, баровете или незнайните квартири на тайните любовни срещи. Все едно, че сме пущали писма по глухарчета към приказната светлина, а суровият дъжд на делника ги е сплесквал по паважа. Всичко е било само взиране в светлината.

И ето, че този миг на взиране в светлината, на отчаяно мечтание за преодоляване на гравитацията ще остане нашият знак. От това ще зависи и една останала част от живота ни, която Че Гевара нарече спомени. Така е - една част от Живота е пристанище на спомени и който го забравя, сам покрива с подводни рифове пътя към това пристанище. Мисля си, че всеки трябва да живее именно своя живот, за да е сигурен после в спомените, които ще сънува. Защото, когато живеем с чужди надежди, с чужди илюзии, плачем с чужди сълзи, естествено е да ни сполети съдбата на загубените в океана и ще преглъщаме горчилките на чужди кошмари. Щастливи са ония, които строят своя кораб, връзват му за платна своите мечти и знаят накъде пътуват. Дори и никога да не достигнат брега на своето спасение, те ще имат цяло пристанище със спомените за мигове на надежда, вдъхновение и покруса, но все пак техни, лични мигове.

Сигурно заради това Живота е пристанище на мигове. Изкушавам се да го обходя, но то си е скрито в душата на всеки и в него отдавна са останали на сух док големите и блестящи лайнери на нашите най-помпозни мечти. Днес невидими работници стържат ръждата по тях и шият пробойните му макар да знаят всички много добре, че тези лайнери никога няма да излязат отново в морето на Живота. Там са и брилянтните бригантини, изящни и много, също като влюбванията, които са ни отнасяли далеч по краищата на света, но техните платна вече са натежали от солената влага на неискрените сълзи и едва ли някога ще може отново да ги изпъне вятърът.

Там някъде, сред величествените останки на нашите копнежи все още на вода се поклаща малката и скромна лодка на единствената любов, която толкова бързо и мимолетно сме изгубили, та дори и не подозираме, че някъде там тя още съществува и още ни обича, единствена от всички съхранила целостта на корпуса и пъргавината на греблата си, готова саможертвено да ни качи и пренесе през най-рисковите рифове и течения...

И тогава душата на човек е готова да си поплаче и с невидима въздишка да благодари на самия Живот, че в него все още има пристанища на мигове...

Такива работи...

 

 

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.