Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

URBI ET ORBI *

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

Когато ме спохождат пловдивските ми спомени, най-често сънувам това: всички сме се скупчили пред желязната врата към двора на Университета. Пушим яростно цигари между абсурдните планини от черни въглища и бригадирските бараки на Инспектората. Виждам как, в едно с дима от цигарите, чертаем в пропития от влага въздух звукови графити, които са нашият първи код, съвсем несръчно адресиран към света. Харесва ми, защото дори в съня си знам, че сиглите, които години по-късно ще наслагваме върху белия лист, платното, опънато на рамката, сред декорите на сцени или просто в пространството между Началото и Края са все още само намерение.

Днес, в каданса на този черно-бял сън, натрапчиво ме преследва жълтият цвят на каещите се листа, който би трябвало да олицетворява последната мъдрост преди зимата. И не го разбирам това, защото жълтият цвят носи чаровната тайна на усмивка, подарена насаме.

Всекиму своето!

Лекциите на Огнян Сапарев в началото на 80-те биваха насрочвани “по първи петли” и още в 7 часа аудиторията се пълнеше, нещо непостижимо в други дни. Вечно недоспали, откривахме Фройд и сънищата, а ироничните забежки на Сапарев направо ни зареждаха с еретични мисли. Клео Протохристова свободно ни водеше в лабиринтите на античната и западноевропейска литература, а после ни оставяше сами да си правим контролни упражнения. Върху претенциозните ни, преписани естествено!, съчинения, тя старателно поправяше правописните ни грешки и не поставяше никакви оценки. От което ние се изчервявахме също като листовете контролните. Юлия Николова, винаги много внимателна, със синьо-зелени очи, които се опитват да надникнат зад формалното ни познание върху възрожденските писатели, струващи ни се в ония години толкова древни. Признавам: вече разгадах, че древното и днешното са двете страни на една и съща монета, която децата ни стискат в шепата си.

Със Сашо Божанов от нашата група киснахме веднъж цяла неделя в бракоразводните зали, защото той щеше да играе адвоката Стоянов в пиесата “Развод по български” на Недялко Йорданов. В театъра го наричат “влизане в ролята”. Мечтата на Сашо бе сцената и няколко години по-късно той стъпи на нея в неразгадания за мен Разград. Съби Събев също нахлу в театъра, но вече режисьор на изумително щастливи, като усмивката му, детски спектакли. Петьо Джельов ухажваше упорито Антоанета, днес Джельова!, и гледаше по македонски ревниво всички наоколо, но ние още не подозирахме тайната, че повече от словото го влече рисунката. Днес имам негови картини и те са ми много скъпи. На стадиона, до някогашния вертолетен полк, Живко Иванов неистово страдаше от пропуснатите голове в часовете за футбол, без да подозира, че след години сам той ще чете лекции за “среднощният размирник” Димчо Дебелянов. Атанас Спасов, съпътстван от Томи Белчевски, се разхождаше гордо в коридорите на Университета и предупреждаваше новите студенти да не му се бъркат в “коридорите” на белетристиката и дори още не бе сънувал “Новинар” и “Марица”. Стефан Стоев пишеше критически статии за романите на Богомил Райнов и печелеше с тях конкурси, а в далечината вече се виждаше в. “Пулс” и “Ефир 2” на БНТ. Фехим Хюсеинов, облечен в дънков костюм, с широки като лицето му турски мустаци, ходеше сред нас и бащински раздаваше съвети, придружени от вечното обръщение “майна”. Беше издал книгата “Времето по часовник” и наистина изглеждаше недостижим. Там някъде виждам и Емил Стоянов, който припява с китара песничките на брат си Петър Стоянов и жъне овации сред колежките. Президентството още не съществува като институция, а телевизия “Европа” пък съвсем.

Дори направихме едно “самиздат списание”. Естествено, нарекохме го “Десета аудитория”. Влязоха стихове на Румен Денев, Атанас Капралов, Ефим Ушев и други. Преписахме го на машини в десетина екземпляра, а Коцето Райчевски се жертва и дълго ухажва една девойка от полиграфията, та накрая осигури картон за корица. Странно, но сега се сещам, че беше жълта... Жоржета Чолакова бе превела от френски един разказ, но на мен ми се видя нещо неправилен слогът на французина и го “поправих”. Жоржи едва не ми одра кожата. Наложи се да преписвам тези страници отново.

Въртяхме се в поетически кръг, където срещнахме Красимир Обретенов, току-що завършил някакъв кошмарен учителски стаж в Родопите, без да очаква, че след години животът ще го отвее вдън гори политически. В кафенето “Кристал” Тодор Чонов обезглавяваше съвсем по якобински поредната бутилка “Кралица Елизабет”, защото също бе издал стихосбирка. Като едноръка сянка преминаваше и Добромир Тонев, за когото светът беше още “Белег от подкова”, а поетическата му душа вече е набирала буквите на прословутата си прокламация “Теза”. По онова време на никого не се струваше възможно този изключителен поет да напусне толкова скоро Кораба на светлината...

Корабът на светлината... Вече не съм от славните му герои, нито пък от робите му, приковани към греблата. Сбогуването и отдалечаването от приятели ми напомня грубо, че неговата плътна сянка над главата ми, същата, която се плъзга леко по повърхността на съня, полека си отива от мен. Полегнал като удавник в каданса на подводното царство, сред планини от изгорели мечти, днес учудено гледам жълтите листа на светлината, с които ме обсипва миналото, и шепна в душата си моето: “Urbi et Orbi”.

Великден, 15 април 2001 г.


* URBI ET ORBI - На Града и на Света.

 

 

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.