ЛЮБОВТА СИ ТРЪГВА ПРЕЗ НОЕМВРИ

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

На Поля,
тръгнала си през ноември...

Любовта си тръгва винаги през ноември, мокрият, но и потресаващ с цветовете си ноември, предпоследния месец от времето на моята и твоята душа. Сякаш разсечен от сабя е този свят на мъгливия ноември и зад прозирната млечнота на мъглата изведнъж избухват последните взривове на зеленото и то се превръща в червено, оранжево, жълто или кафяво, преди да изчезне под сухия сняг на своята смърт.

Навярно на Любовта вече й е станало студено и тя си тръгва от нас, от тези, които сме се запътили към зимата, защото нейни са пролетните дъждове и летните мълнии. Любовта е животоспасяваща, но тя също иска да бъде спасена. И когато без време сте избрали умората на есента, не плачете, че любовта си тръгва. Плачете за себе си, плачете за другия, защото никога вече няма да кичите косите си с цветове от вишни, да боядисвате устните си с кори от орехи, и най-вече, защото никога вече няма да пиете сладост от телата си сред дъхавите поляни от дива мента.

Заради този именно горчив плач душата ни не бърза, защото в очите винаги ще се намерят сълзи, но в гърдите дъхът за смях ще свърши. Душата ни не тича към своя ноември. С простимата детска хитрост се задържа в пролетта, помайва се в знойния август, със сетни сили брани и своето циганско лято, защото е последно. Да, душата ни не тича към своя ноември и защо ние трябва да го правим, отнасяйки я към реката на Хадес със себе си?

Понякога любовта избира сама своя ноември още през април или в средата на горещото лято. Тогава душата ни къса тишината, както се къса брачен договор, тогава душата ни на един дъх допива недопитите чаши и незапетите обредни песни дълго тревожат съня на нощта. Роптае душата ни срещу безвременния ноември, срещу ранната слана, но тези болки са измамни, посечените любовни рани бързо зарастват, защото пролетта и лятото на нашия живот имат билки и за тях.

Любовта е най-неуморимият сърдечен мускул на човешката душа. Тя е първата рисунка с въглен, която Бог прави по девствената още наша памет. Тази рисунка остава завинаги, тя е и последното наше видение, което дирим да разчетем в йероглифите от мокри клони на ноември, преди да ни затрупа снегът на зимата.

Любовта - този гъвкав и безжалостен тореадор, който омайва кипналата, черна и влюбена като митичен бик наша душа. Трептящият плащ на нашите копнежи е всъщност халюцинацията, която ни води към раздялата, защото Любовта все пак един ден напуска и самите нас.

Дърветата - огромни рижи ангели, са спрели завинаги между хората и от клоните, крехки костици на крилете им, се откъсват каещите се пера на листата с цвят на угасващ огън. Това може да бъде сюжетът на картина, в която всичко е застинало, и само през мъглата на разплаканите си очи ще видим как си отива любовта.

Тогава вече наистина страдайте сред великолепните взривове на последния ноември.

Такива работи...

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.