ГАЛЬОТАТА НА ВРЕМЕТО

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

Тази мечта за Машина на времето сигурно се е родила още в древната Месопотамия, когато хората са започнали да издигат тесни вертикални стълбове, наречени “гномони”. Чрез сянката, която хвърляли тези стълбове, древните хора се опитвали да разгадаят тайните на времето и пространството.

И, естествено, открили с непоносимата тъга, че във времето има минало, настояще и бъдеще. И пак тогава, някой си човек, със зачервени от взиране в Слънцето очи, навел глава към пясъка и започнал нещо да рисува...

Мисля си, че това е бил първият чертеж на Машината на времето.

Днес аз съм много далеч от този човек. Месопотамия не съществува, а човечеството отдавна крачи по един изровен от дъжда път на изкуплението. Днес аз имам компютър, в чиято кристална памет са кодирани няколко програми за рисуване, но сега се сещам, че никога не съм започвал да рисувам Машината на времето.

Моята Машина на времето...

Защото съм убеден, че всеки човек си има своя Машина на времето, както си има и свой вертикален стълб, по трепетите на чиято сянка да гадае тайните на своето битие.

Ще ми се, понеже съм старомоден, да си стегна една Машина на времето, която навярно ще прилича на старата гальота, с която разкарваха млякото някога, в квартала до гробищата на Казанлък, където живеех като дете. С нея няма да изглеждам странно, защото, ще ви призная, че времето, което искам да посетя, е времето на моите детски години. Страната е същата - страната на моето детство. Как се е запечатала в паметта ми една висока топола, израсла в тесен двор, обагрен с уюта на ниски къщи. Години по-късно, когато разлиствах албум с акварели на Чудомир, видях тази топола и ниските къщи, боядисани в охра и с тъмни керемиди. Сякаш чух звънеца на гальотата и птичата врява на децата...

Тогава още не знаех, че нещата съществуват винаги и навсякъде, защото времето е вечно, както е безкраен пръстенът на годините. А овалът, очертан от този пръстен, е Вратата на Бога. Искам да се върна там, където всичко предхожда греха и Принцеси с тюркоазени очи, поръсени със златен прах, да се возят щастливи до мен на двуколесната ми гальота. Искам житото, изпечено от Слънцето и с цвят на прясно изкована мед, да превземе телената ограда на гробището и отново тази земя да стане нива, а мъртвите да се върнат неловко усмихнати, бледи и уморени, както се връщат болните от дългото лечение.

Не знам дали ще успея... с моята гальота да обходя детството си, цялата негова сладостна протяжност... Как ме е страх, че може да съм забравил някои места, някои целувки, нечии очи и допир, мирисът на нечии коси и топлото докосване на ръце в тъмното...

Всъщност “гальота” на френски означава “лек кораб”, а това сигурно е напомняне от Съдбата, че е време да започна да чертая силуета на моята Машина на времето.

Такива работи...

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.