ДОМАШНО СЪЧИНЕНИЕ ЗА МОЯ ПРИЯТЕЛ

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

На Валери Станков!
Прочут аргонавт,
стигнал пръв
Соления връх на Бога!

Напоследък не ме оставя на мира едно тягостно съмнение, че ние с Бог сигурно сме имали някаква уговорка, а аз съм я забравил. Уверен съм, че Него също го мъчи подобно съмнение... Иначе защо ще ме оставя всеки ден да се изпълвам с хладна ярост срещу живота. Горчиво е това Божие условие, но съм длъжен да го спазвам като “Отче, наш...” И така ще бъде, докато един ден си спомня нашата уговорка с Бога.

Евангелските пръсти ме давят с по-отчаяно усърдие, отколкото генетичната хватка на млад вълкодав. И аз се чувствам толкова оплетен в тази своя несръчност - цял живот да се страхувам от Смъртта.

Но понякога се питам: и какво като плача за мъртвите дни? Те вече не са при нас. Също като мъртвите думи. Какво означава словото: “Обичах те!” Стари думи няма! Вече знам коя Любов ще ме убие. И съм спокоен от това познание. Знам и другата истина, че старостта пълзи по лицето ми и ще умра именно в това тяло.

Но не е така...

Бог все пак се смили и ми даде приятели, от чиито стихове очите ми често преливат. Само сълзите и спермата не могат да бъдат постигнати по химичен път, твърдеше един от тях, и тези слова на Месия ме изпълват с гордост. Дари ми Бог и дълги вечери, в които мракът имаше дрезгавите гласове на мъжките стихове. В очите на мнозина от тези приятели съм виждал умореното съмнение на стара кобра, но съм сигурен, че всички истински мъже се раждат с този поглед. Защото те знаят, че Смъртта не е заслуга.

Ще ми се да приседна до поета, съвсем в крайчеца на дългата главна улица в този град на мъртвите. Може пък да се вмъкнем в бръснарница “България” и да погледаме как разтопеното слънце ще тече в шепите на бръснаря, който дори не крие своя делириум тременс, придобит в центрофугата на моя и твоя тъжен народ. Ако няма какво точно да правим, бихме могли да се забавляваме като зяпаме как подхвръчат и кудкудякат във въздуха социални и културни теории, пъстри като електронни сюжети, а после се разбиват с писък на паважа до кашона на сетния градски клошар. Или пък да пием коняк без бандерол, да слушаме мадригали и да пафкаме контрабандни цигари на безсловесния перон в странна гара, където трябваше отдавна да е дотътрал конските си вагони митичният влак към зимата.

Този измислен Град на мъртвите... Защо все не искам да повярвам, че всички са мъртви. Безсмислени като останки в гробище за автомобили. Дали пък няма да вземе да ни навести самият Господ Бог. Ей така, да побеседваме, да си поговорим, ако му хареса, за жената на поета, чиито гърди се люшкат като пияни кораби... Най-сетне ще можем и да го попитаме за буцата сол и за нейната лъжовна наслада.

Харесва ми, когато поетите откровено си бъбрят с Бога, защото не ми се вярва само врабчетата да имат човешкия кураж да живеят. И май вече ми се привижда, че някой идва от края на дългата улица...

От другия край...

И се питам кой е? Дали пък не е същият този Бог, с когото сме имали някаква уговорка и аз съм я забравил. Дали не идва да ми напомни същият този Бог, Отец и Син, че тази всеизпълваща хладна ярост към живота, която все не ми дава мира напоследък, е всъщност яростта да оцелееш.

Същата, която е водила аргонавтите, в търсене на Златното руно...

Което, вероятно крият именно там, на Соления връх на Бога.

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.