Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪЧИНЕНИЕ ЗА ТОЯЖКАТА НА ДЯДО ЙОЦО

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

Едно е сигурно днес, че поне четири века преди Христа по нашите земи е имало могъщи тракийски царе, в чиито държави царели изкуствата на живописта, архитектурата и култа към Орфей. Сигурно е и другото, че при разместването на световните пластове в тези благодарни земи се заселили и славяните, които се радвали на изобилие и благодат. Сигурно е и третото, че като орда богове през Дунав преминали и 10-те хиляди прабългари, за да осигурят със страхотната си оплодителна сила бъдещето на този народ, посочен да бъде най-коравият, най-трудолюбивият и най-духовният на Балканите.

Трудно е да се вярва, че тези корени могат лесно да бъдат изтръгнати. Прочие такива опити не веднъж и не дваж е имало в трагичната ни история. Когато не можеха със сила, убиваха царете ни с византийска отрова под стените на Константинопол. Когато не успяваха да отсекат всички непокорни глави, избождаха очите на иконите в българските черкви. Когато и насилието не помогна и се роди Сан Стефанската мечта за България, дипломати се договориха на конгреса в Берлин и чертаеха по картата на която още не бе попила кръвта от баташкото клане. Така орязваха крилата на България, изстръгваха от ограбените земи българския корен и го запокитваха на възбог с проклятието: ”Убий Българина!”

Да, трудно е да се повярва, че толкова много неща могат да се случат на бедния ни народ, оцелял в мъчителни копнежи цели тринадесет века. Още по-невъзможно е да се повярва, че това, което чужди не успяха нито с ятагана, нито с отровата и международните договори, днес ще успеят шепа “лизачи на сахани”, както ги нарича поетът Иван Динков, готови да разпилеят България за паница леща. И не толкова саханът е важен и дали в него има леща или жълтици, а тази робска готовност тутакси да застанеш на четири крака пред световния мюдюрин, за да може той, стъпил на здравия ти балкански гръб, да яхне белия си кон.

И тези хора са се пръкнали от същия народ, дето е родил Дякона Васил Левски - конспиратор, тръгнал да събаря една от четирите най-страховити империи по онова време - Османската, и другар на бесния поет Христо Ботйов, превзел австрийския параход, собственост на другата империя, Австроунгарската, на път да умре за Отечеството си!

Чини ми се, че когато днес подсмърчаме покрай европейските високи порти, в ръката си трябва да стискаме за опора тояжката на вечния слепец на България - дядо Йоцо и като него да се гордеем с българската мярка в целия объркан свят. Тази тояжка да ни бъде показалката, с която да сочим нашето азбуки, а по пътечката да ни ограждат картините на Майстора, по които и днес дивеят американците, любовта да ни гледа със синьо-зелените очи на Иван Милевата “Ахинора”, поръсени със златния прашец от мечтите на Димитър Бояджиев. Камбани, да не се загубим, да ни бъдат хайдушките копнения на Пею Яворов и безсъниците на европееца-циклоп Гео Милев. От звездите пък да ни пее Валя Балканска, а стиховете на звездичката Петя Дубарова да махат с крило на песента й.

Но, огъната от тежки мисли, потропва ситно тояжката на Дядо Йоцо по сивия калдъръм на световната безсъвестност. Така ситно и нервно потропват сърцата на децата ни пред посолствата и по пероните на шенгенски мечти. Със същия ситен и нервен ритъм се кръстят днешните велможи пред паметниците и иконите български. Така започва разродяването, доброволното еничарство, за което гневно мълви поетът Валери Станков.

Защо да почваме пак с печалните думи на Паисий? Какво като има интернет и кабелна телевизия, които въпреки богатствата си от програми, не могат да избършат сълзите ни? Какво от това, че сателитите могат да различават дали децата ни са измили зъбите си, но не могат да ги нахранят? Какво от това, че някъде в някакъв монетен двор секат вече новите европарици? Колко торби с екюта ще стигнат, за да бъде покрит навеки и забравен безногият, безръкият и безокият Балканджи Йово?

Отговори си на тези въпроси и ще знаеш дали има още корен дървото на българина у тебе, любезни слушателю. Аз лично оставам до побитата в спечената българска твърд тояжка на Дядо Йоцо - белким от нея се хване як български корен...

Такива работи...

 

 

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.