СЪЛЗА В КЛЕПСИДРАТА^*

Веселин Стоянов

web

Като малко момче можех с часове да наблюдавам как сянката на самотна топола, изтегната сред корени от домати и пипер, бавно се смаляваше, за да се свие съвсем по обяд, до оградата на едноетажната къщица, а след обед отново да пълзи и да се разтяга, този път от паве на паве, по сивкавата улица, която водеше надолу към фабриките и гробищата. Баща ми, доколкото си спомням за него, не ми обръщаше никакво внимание и май въобще не беше въодушевен, че ме има. Освен това често бях потискан от тягостното усещане, че игрите на другите са ми скучни и затова сам си търсех удоволствията. Едно от заниманията ми беше да седя клекнал до сухото стебло на някоя пръчка, пъхната в мравешка пукнатина, и да се опитвам да проумея как сянката се топи или расте, без да подозирам, че повтарям като в ритуал същото движение от преди четири хиляди години, когато дрипав мислител от земите между Тигър и Ефрат или магьосник от древния Вавилон, е седял в същата поза покрай забития в пясъците древен стълб или издигнатата вече каменна колона, наречена “гномон”, за да разбере логиката в метаморфозите на сянката. Мъже от стотици племена са взирали зачервените си от треска очи, чертали са различни стълби, по които се качва и слиза сянката на предизвикателно напрегнатия към небето гномон, за да разберат защо през лятото тази сянка се движи по едни пътища, а през зимата по други. Също както аз сега се опитвам да разбера защо в треската на юношеството и в треската на старостта любовта винаги изглежда различно. Днес си мисля, че с тези гномони, издигани с еротичен фанатизъм, цялата карта на човешките земи е приличала на една игра с малките кулички от “Не се сърди, човече!”. Но тогава бях само едно малко момче и се задоволявах да гледам местещата се сянка, а когато ми омръзнеше, уверен, че съм изпълнил някакъв дълг пред човечеството, се запилявах да си търся други занимания, омаян от сладката радост, че нищо не разбирам...

Сега се грижа за една колекция от часовници, сигурен съм, че е най-уникалната в страната. Започнала съществуването си като каприз на влиятелен банкер, който очевидно е имал душа и въображение на поет, по-късно колекцията добила стойност и от два лични царски подаръка, а накрая, като венец на аристократичната колекционерска страст, сбирката била прибрана в отделна, нарочно построена сграда, в съвсем малък и тих парк. (...наистина разкошен, макар и занемарен днес, но все пак екзотичните магнолии, с бледорозовите им цветове, брезите, сред люляк и акация абрика, дугласката ела, кедърът и кипарисите винаги изглеждат достойно и красиво, но той се дразнеше, докато вървяхме бавно, особено през есента, с крака, заровени в кафява шума, и правехме малки пътечки сред дърветата, и с отвращение ми сочеше кучешките изпражнения, сгърчените латексови презервативи, скъсани бикини и намачкани на топка носни кърпички, въобще всичко онова, плюс бутилките и празните кутии от цигари, което придружава тромавите опити на юношите да се потопят в пенливата вода на желанията - неща с особен знак на печална непотребност в ръждата на есенните листа...)

Влажността в залите, охраната и грижата за механизмите, температурата и още някои неща, това е моят делник, освен, разбира се, посещенията на специалните гости, защото Колекцията е една от забележителностите на градчето ни и се радва на особено внимание. Много от механизмите са стари и крехки, затова не си позволявам да ги държа в движение. Понякога се опитвам да възстановя по нещо, защото часовниците са една съвкупност от различни механизми, които в последна сметка имат за задача да съобщят някакво колебателно или постоянно движение на регулатор и чрез специално подбрана предавка да пренесат това движение върху циферблата, където се отчитат вашите часове, минути, секунди...

Често изпитвам неприязън към посетителите и понякога другите се питат защо, тъй като това ми е работата - да посрещам гостите на музея и учтиво да гледам как се дивят на човешкото умение. (...на мен ми се струва, че това е ревност към здрача на трите малки зали, в които е разположена колекцията, насичан от методичното цъкане на механизмите, ревност към цялата причудливост на нещата, които върши, към съвършенството, от което е заобиколен, и, ако разбирате от душите на часовниците, ще се сетите за какво говоря...) И да слушам възклицания от различни жени, които придружават тези мъже с широки костюми, тютюневи лица, рояци секретарки и телохранители. Мъже, дошли на поклонение, с тайната надежда да се докоснат до дяволския късмет на този някогашен собственик, да видят с очите си онова, което е радвало покойника, защото там някъде трябваше да има разковниче за богатството. Мъжете гледаха внимателно, без да мигат, без да изразяват какво мислят, навици, добити от дълги разговори за лихви, проценти, петрол, граници и политика. Жените около тях, отегчени от държавни тайни и планове за милиони, гледаха на моята работа като на нещо загадъчно, поне дотолкова, за да раздвижат наркотизираните от безделие мозъци и да започнат да ме стрелкат скришом с разширените си от възбуда и грим зеници, през които сякаш можеше да нахлуе самото Време. (...като че ли и аз участвах в мюзикъл, поне така ми се струва в този измислен свят от циферблати, които приличат на декори, рисувани от Салвадор Дали, а стрелките им напомняха за изящните крака на балерини, които с палците си местят луната сред звезди, звънчета и музика, която ме Кара да мисля, че имам звукови халюцинации...) Затова бързам да изпратя мъжете с техните секретари, ченгета и жени. Веднага искам да забравя лицата на жените, защото съм сигурен, че не бива да се заплитам в авантюри с тези опитни и преситени хищници, изтъкани от алчност, егоизъм и страх пред старостта... (...намирам, че тук той малко прекалява с тази своя мнителност, дори на моменти тя приема рисков характер, но аз съм бил там и знам, че жените се впечатляваха много, а особено ги радваха ключетата, работени с търпение и изящност, задължителни условия, ако искате да отключите душата на часовника, и аз виждах как ноздрите им се уголемяват, устните им стават влажни, дори ми се струваше, че дъхът им става на кристали зад седефените зъби, когато ключето потъваше в сърцето на часовника и вътре невидими механизми бавно оживяваха с тихо пукане и звън, особено ги влудяваха лукаво прикритите ключалки, изкуство, в което древните са ненадминати - кой знае дали всъщност жените не са колекционери на тайни и изящност, самото женско тяло е знойна тайна и мъчителна изящност и когато го откриваме, ние не сме много сигурни дали отключваме или заключваме една тайна между нас...)

Понякога се спускам в детството си като сред развалините на Византия. Обхождам дребни термални извори и сред облаци от топяща се пара облягам рамо в крепостни стени и църковни зидове, върху които времето е построило нещо друго и свое. Лутам се в лабиринтите, без да знам дали те ме приближават или ме отдалечават от другите хора. Събирам трошливите и сухи къшейчета на спомените, дребни останки от топлата и дъхава детска надежда, че Бог отвръща на молитвите. Мъча се да намеря началото, когато за първи път срещнах Русия и Черния ангел, пак така, както се мъча да се сетя кога съм видял за пръв път и много други хора. Често се ядосвам, че не съм запомнил важни неща, сякаш на седем или осем години можеш да прецениш кое е важно и кое не е...

Днес, объркан от митичната представа за себе си и за онези времена, вече не се питам какво ме привличаше в двете сестри - едната на петнадесет, а другата на осем години. За втори или трети път те идваха от столицата на гости при баба си, но това лято аз бях безнадеждно влюбен и в двете и ревнувах дори от очите на Бога. Харесвах тъмните им очила, сламените шапки и пъстрите кърпи около шията. Свободни от сложната плетеница на приятелства и вражди в нашата екзотична махала, те изглеждаха съвсем различни от другите момичета. Сякаш дълго обучавани в тържеството на насладите, двете сестри кокетничеха със самочувствието на съблазнителки.

Черния ангел имаше тъмни очила и кожа с потъващия цвят на орех, а тялото й миришеше на див магданоз. Две педи по-висока от мен, с малки гърди, но истински - като на жена, тя ми изглеждаше тревожно греховна, докато Русия ангел беше съвсем като хубава играчка с тия бездънни сини очи, гъстите платинени мигли и мекото, гърлено “р”, заради което всички говореха, че трябва да учи френски, а това я правеше горда. На девет години не можех да се ориентирам, но винаги ми беше хубаво с двете момичета, макар че, когато ходехме на плажа, аз почти не слушах Русия ангел - тя винаги ми разказваше нещо, а гледах тъмночервения бански на сестра й, в онази по-светла ивица от кожата, която предизвикателно мамеше погледа ми. Докато попивах с ноздри миризмата на мокрото тяло, си мислех, че долавям бавния ритъм на сърцето й, но днес се сетих, че това по-скоро е бил насеченият ритъм на мислите, които шарят из главата на едно легнало върху плажната си хавлия петнадесетгодишно момиче.

Сега си спомням, че някога в махалата имаше един грънчар и срещу пет стотинки ни даваше по една топка глина, мека и увита в мокри вестници или парцали. Днес, с пръстите си, се опитвам да извая две човечета, съкрушен от несъвършенството на собствената си идея, а после ще ги оставя да съхнат и ще трябва да ги наглеждам, защото от силното слънце по сипеите на забравата, някой ден може да открия само две купчинки пепел. (...налага се да разберете удоволствието, с което очаквах гости в залата на колекцията, защото понякога беше изумително преживяване да наблюдаваш този иначе мълчалив човек, обхванат от внезапното вдъхновение да демонстрира китайските спирали, изготвени от редки благоуханни дървесини, които тлеели с тънката светлина на душата и следвайки кръговете на спиралата, огънят пълнел стаята с неземни ухания, докато накрая спиралата ставала на пепел, за едно и също време всяка нощ; или да показва скиците на китайските кули-часовници, в които земният глобус се въртял за дванадесет часа, тъй като китайският час “Ке” е равен на два европейски часа - тези хора винаги са превръщали света в нещо друго, казвам ви, и това е познато още от времето на Марко Поло...)

Таваните на четириетажните жилищни блокове бяха винаги отворени, защото жените ползваха огромните помещения за сушилни. Проснатите чаршафи озаряваха с призрачна светлина средата на помещението, но в дъното се таеше мрак, който криеше в приказната си утроба десетки вехтории, създавали някога уюта на човешките жилища. Обичах да се ровя из тях и да връщам към живот в игрите си стара шапка или изтърбушено радио.

Този ден стоях замаян и обърнал поглед към капандурата, в която парчето небе беше нажежено до сиво. Дебелите греди и камъшит под керемидите пукаха от горещината, но стените от чаршафи се полюшваха и от тях полъхваше на строга и важна миризма на сапун. Аз се чувствах храбро спокоен да гледам право във врящото небе през правоъгълника на капандурата, когато приглушени гласове, нервен смях, а после шепот, полазиха по гърба ми, но, слава богу, не идваха към мен, а се отдалечиха към тъмния ъгъл, но все пак рицарският ми подвиг в лабиринта ставаше вече безсмислен.

В следващия миг първоначалният ми порив да изплаша неизвестните смутители на моя таен свят, внезапно се отдръпна пред подличкото ми желание да видя какво ще се случи, защото детската ми опитност подсказваше, че винаги е по-добре да знаеш тайните на другите. По пъшкането на пружините разбрах, че седнаха на стария диван, който често ползвах за убежище при игрите си на тавана. Настана тишина, после чух няколко тихи въздишки и леко пристъпих напред, когато тихо стенание ме вцепени - оттатък чаршафите се целуваха. Спомням си, че пак извих глава към капандурата и ми се стори, че светлината там е бяла - такава сигурно я виждат хората, преди да ослепеят. Напрегнат, долавях тихи шумове от две тела, които се огъваха едно до друго и докато се чудех какво да правя, чух Черния ангел да поема дълбоко въздух и след това да го изпуска в една отсечена въздишка, която помете всичко от тавана и душата ми като ехо остана да повтаря тихия звук, който смени въздишката на момичето, тънък като плач и ликуващ като песен, огъван от нечии тласъци...

Небето в капандурата беше станало оловно, мракът, избелен от синката и сапуна, отново се сгъсти и аз стоях като в килия на осъден, отпуснал рамене пред непоносимото бреме на живота, съвсем като голям мъж... Докато се опитвах да разчета с инстинкта си защо се преплитаха плач и ликуване в гърлото на Черния ангел, новите любовници се измъкнаха сред облак от неясен шепот, целувки и препъвания. Тръгнах през стените от чаршафи към тъмния ъгъл и опрях колене в дивана, взрян в неговата стара дамаска, измокрена от нещо тъмно, което миришеше на мускус, желязо и прах.

Тогава за пръв път чух Смъртта да пее... Не зная как долових, че е тя, нямаше никакъв видим знак, а само едно спокойно усещане, че това е Смъртта. Чух я да пее някъде там, зад стените, с тихо ръмжене и неясно припяване, така я чувах и по-късно, дали понякога съм я чувал да плаче и съм си мислил - ето, тя стои там, в съседната стая, наведена над купчинка ориз, и плаче с почти безмълвни хлипове или пък протяжно вие, ритъм като напев, който изпълва самите тухли с тържествена демоничност, също като звън на строшени съдове и затръшнати врати. Тогава се плашех, защото мислех, че Смъртта е полудяла, но днес вече съм сигурен, че просто е уморена, защото и тя отмерва времето...

(...почвам да разбирам защо клепсидрите го очароваха, тези водни часовници с магнетично име и още по-магнетичен начин на живот, сякаш идват от друг свят, също като човешкият плод в утробата на своята майка, който живее във водата на живота, така и в тези механизми, поплавъци, резервоари и тръбички се движеше вода, която даваше живот на поразяващи въображението клепсидри, като например тези, приписвани на Архимед, високи по четири метра и украсени с разточителност, която древните са влагали само още по отношение на парфюмите, вижте най-високите части, където човешкото лице мени на всеки час цвета на очите си, или дванадесетте пленника във вериги и плача, който обезглавявал на всеки час по един - главата му падала в метален тас и известявала отронването на времето, а по средата на клепсидрата имало дърво и след отмерения звън от хралупата изпълзявали две змии, при появата им птиците по клоните започвали да цвърчат, а когато отминавала първата половина на деня, в подножието на дървото започвала да свири флейта...)

Знаех тайна, от която ми се плачеше, а малкото ми сърце още не познаваше границите за любов и омраза. По-късно, същия следобед, аз се взирах в лицето на Черния ангел, оглеждах скришом тялото й, примрял от любопитство и страх, очаквах да открия белега на някаква неизвестна промяна, за която знаех, че се е случила, но нямах думи, с които да я назова, докато тя си висеше като огромен цепелин във въздуха над градчето ни, а аз се чудех, че никой не я усеща. В същото време тя режеше разточително тънки лентички от червеното сърце на динята, те се топяха на върха на езика й, близнати от сладкия й дъх, и ме гледаше, потънала в тайни, присмехулна над моята враждебност и дори към топлия сок, който течеше по заоблената брадичка. В агресивна закачка тя оставяше сока да се стича по шията, да се събира във вкусна розова вадичка между малките й гърди, като се усмихваше вече машинално, вторачена повече в очите ми, с едно нарастващо подозрение или просветление, леко извила глава настрани, а тъмната права коса милваше в забавен ритъм рамото с цвят на орех. Този следобед тя още не знаеше, че вече мразя и нея, и онзи неизвестен, нея с готовност за великодушно опрощение, а него вече си го представях да лежи под пръстта, с лице затрупано от зелени чимове трева, дори понякога се виждах как вдигам един чим трева и под нея стърчи острия му нос, с ноздри пълни с пръст, дори лицето му е покрито с трошички пръст, без да зная, разбира се, на кого е това лице. По-късно, понякога в сънищата си, виждах себе си да надничам иззад един ъгъл, спомням си, че съм обут в три четвърти чорапи, после сигурно виждам нещо страшно, защото се отдръпвам и залепям рамене на стената, а покрай мен, от улицата на съня, тържествено се изнизва величествена катафалка, теглена от два коня, покрити с черни мантии и украсена със скръбни херувими. Всички, които вървят след катафалката, извръщат лица, за да ме погледнат, и аз, с гърмящо сърце стискам очите си, за да не виждам как носят в ръцете си бели купички с варено жито и на тях с канела върху пудра захар е нарисуван кръст. Оттогава мразя канела. Днес почти не ме спохожда тоя сън и добре, защото безвремието на сънищата и без това е пълно с проклятия. Онзи следобед все пак беше безкраен и не знаех докога ще се гледаме в очите, когато някой ме дръпна за ръкава, беше малката й сестричка, Русия ангел, който ме поведе нанякъде, за да ми разказва неща без значение, но винаги съпроводени с френското “р”, което остава в спомена ти като натрапчив мотив от песен, а аз все се обръщах, за да видя как Черния ангел вече тъжно и ядосано гледа след нас.

(...с не по-малко изящество и търпение от самите създатели той рисуваше водни часовници, правеше скици, вече в плен на едно желание да овладее вътрешния дух на тези механизми, в които митове и истини стават едно цяло, също толкова правдиво, какъвто е и самият живот, погледни клепсидрите в газа, разгръщаше той нови схеми, ето, правени са по описание на Прокопий, хартията послушно лягаше на масата и той насочваше подвижната лампа, винаги са на оживени места, приютени в абсиди от мраморни колони и решетки, през нощта се отваряли дванадесетте вратички и с изтичането на всеки час блясвал светлик, но чудото там било през деня, когато покрай корниза на вратите минавал Богът на Слънцето, Хелиос, който при свършека на определен час заставал пред съответната врата и посочвал към нея, от вратата излизал Херакьл и повалял с боздугана си чудовищния Немейски лъв, на следващия час умъртвявал една след друга деветте глави на Лернейската хидра, после изпращал с лъка си смъртоносни стрели по Стималските птици, носил на раменете си Керинейската кошута, биел се с Кентаврите и заловил Жив страховития Ерементски глиган, събирал Водите на двете реки Алфей и Пеней, за да изчисти оборите на цар Авгий, укорявал Критския бик и преплувал с него морето, хващал конете на Диомед, които се хранели с човешко месо, сражавал се с амазонките за колана на тяхната царица Хиполита, убивал с един удар двуглавото куче Орфо и отвличал кравите на Герион, слизал в подземното царство на Хадес и пленявал триглавото куче Цербер, побеждавал великана Антей и хитроумно подвеждал Атлас, за да върне трите златни ябълки на Хесперидите - виждаш ли каква игра?!, който е знаел дванадесетте подвига на Херакьл, е можел да познае колко е часът - после орелът, що кръжал над героя, увенчавал челото му със златен венец, а Херакьл се покланял и влизал в своята камерка, представи си само съвършенството на механизми, невидими поплавъци и предавателни лостове, кобилици, всичко това изчислено до съвършенство и движено от вода, която обикаля в кръг с постоянството на лунния цикъл, в която капка повече или капка по-малко биха променили времето...)

Не помня къде ме заведе тогава Русия ангел - и без това детството е куп неосъществени намерения... Срещнахме се по-късно, в един университет, вече големи и нехайни, и тя се забавляваше да идва на моя таван в една кооперация, за да слушаме плочи, да пушим и да приказваме. Понякога, в часове на ангели и молитви, тя надвесваше лице над моето и леко ме целуваше, колкото да разпали страстта помежду ни, а после се отдръпваше, оставяйки ме да я догонвам и ние се любехме като в двора на църква, сред люляци и любовен екстаз, равен на копнежната вяра на пустинника в неговия Бог, но нашият олтар бяха само телата ни и ние самите, голи като ангели, избягали от хор, витаехме във висините на тихия шепот на тайната любовна служба, за да свърши всичко накрая с леки докосвания, колкото да се уверим, че сме там, където са двете огънчета на цигарите ни в тъмното...

Онази вечер, докато лежахме голи и си говорехме, че е странно да пушиш в абсолютна тъмнина, когато не виждаш дима от цигарите, и аз се канех да кажа, че точно поради тази причина сред слепите хора почти не се срещат пушачи, тя потърка брадичката си в голото ми рамо и ми прошепна: ти беше влюбен в сестра ми, нали... Замълчах, а после кимнах, защото не виждах какво мога да кажа, сякаш отново се намирах в лабиринта от чаршаф на онзи, другия таван. Беше безнадеждно, промърморих по едно време, тя беше много по-голяма от мен. И влюбена в друг, допълни Русия ангел, друг, който стана първият мъж в живота й... Така ли, не особено убедително се опитах да се учудя аз. Не се занасяй, ти знаеш много добре, защото беше там, на тавана... А ти откъде знаеш, че съм бил на тавана? И аз бях там, проследих ги, а тебе видях между чаршафите, но се скрих от всички... После тя се отдръпна като подгонено зверче към ъгъла на леглото, приседна на краката си и, стиснала малки юмручета пред голите си гърди, гледайки ме тревожно в очите, каза: исках да видя какво правят с баща ти...

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Веселин Стоянов. Сантиментална като пума. София, 1999.