САНТИМЕНТАЛНА КАТО ПУМА

Веселин Стоянов

web

“...ако небето имаше чувства,
също би остаряло...” -
написано на гърба на снимка.

Така и не разбрах защо останах тук. Почнах работа само за едно лято, а никога повече не се върнах към онази безкрайна филология и днес мнозина ми се чудят, намират ме за ексцентрична или глупава, и какво от това... харесва ми това кафене, белите варосани стени и тъмната патина на дървените прозорци и врати, само това, а то дава вкус на истина. Високият зид на двора, пълен с чемшир и лавър, розови храсти и смокиня, допълва чувството за солидност като в музей. То наистина си е музей това кафене на любовниците, дори понякога си мисля, че идват тук като в къщата на мадам Тюсо, за няколко часа стават фигури от друг свят, а после, пробудени от восъчния си сън, се изнизват наркотично замаяни през голямата врата към кошмара вън.

Не винаги съм толкова добра. Понякога ги мразя, особено яркия руж и кукленското отсъствие, ухажвано от неприлично кокетни мъже. Тогава, когато нося поръчките или прибирам сметките, си слагам различни перуки и мисля, че дава резултат, особено ако похваля грима на дамата... Рядко се връщат. Струва ми се, че се опитвам да колекционирам двойки за кафенето. Допадат ми жените със светлобежова пудра, която придава на лицата им тиха светлина, така подходяща за съчетанието на неизказаност, съчетание на пръсти, погледи и думи... Тогава пускам касетата на Енио Мориконе. Това го правя винаги за една двойка, която харесвам, защото се появиха през онзи октомври, когато вече бях решила да променя всичко, не зная дори дали не останах само заради тях, защото разбрах, че винаги ще ми липсва техния тих водовъртеж, в който те потъваха като две щастливи риби, които любовно се гонят...

“Гледам това момиче, което се усмихва, докато поръчваме водка, без да разбира, че това е питието на меланхолията, малък джин и кафе, после го изпращам с поглед и, както слушам той да ми говори, усещам малка сребърна игла да пронизва сърцето ми с копнеж по нейната независимост. Подчертана независимост, обута в черни джинси, по-нагоре черен пуловер и бежово елече с канадски ресни, завиждам на дългата ръка, на белите пръсти, които гонят клавишите на автомата за игри, а другата ръка, изящно счупена в китката, държи цигара между леко разтворените бедра, едва кацнала на пубиса, тогава желая да вляза в кожата на това равно, методично и красиво удоволствие от играта, в която резултатът няма значение, важна е самата игра - без страсти и копнеж, без смисъл и кошмар.

Колко неща искам да забравя, за да мога да бъда тук само с него, с този мъж, без да усещам прилива на тревожно угризение, че утре отново ще се събудя от призрачното звънче на млекаря, залутан между ленивите, обвити в мъгла търбуси на огромни панелни жилища, в които още топли от съня жени, също като мен, се будят до раменете на съпрузите си с усещането, че са пленници, оковани завинаги в недоверчивост към собствения си живот. Недоверчивост, подхранвана от осъзнатото изстиване към този мъж до тебе, от гузната мисъл, че снощи отново бързах да заспя преди да си е легнал, че вече отдавна залоствах вратата на банята, когато се къпех, разсейвах се за закуската и дори правенето на кафе почваше да ме изпълва с утринна ярост... Вече не искам да гледаме заедно дори филмите по телевизията и все по-често го оставям сам пред видеото с различни сладострастници и, ако в началото се шегувах, вече съм залята от ненавист, виждайки пред очите си бавен процес на мозъчна вазектомия^*.

Сама разбирам, че е неприлично да зяпам клиентите, но нищо не ми пречи да си измислям истории за тях, нали... например си представях как всяка жена си има средновековна кула, приличаща на самата нея и скътана някъде в мислите й, а в кулата са заключени спомените за нейните любовници. Виждах ги да стоят приклекнали печално по ъглите, без да се познават, без да си говорят, обречени завинаги на неприязън, изпълваща общия мрак. Или пък, опивайки се докрай от възможностите на безсрамната ми игра, си представях кули, натъпкани като войнишка баня с потни и мърморещи мъже, или кули - аквариум, с една самотна риба...

Това е, когато съм самообожаваща се кобра.

Друг път, докато машинално редя пасиансите върху зеления екран на играта, защото в дъното на кафенето си имаме и електронна игра, си представям как дрехите им се прегръщат, сложени една до друга на закачалките и се питах, какво ли могат да си шепнат две връхни дрехи, сигурно си разказват за другия си живот, за тъмните и душни гардероби. Виждах как поизтритият ръкав на неговия черен шлифер търпеливо разсейва дима от цигарите около яката на нейното дълго палто, а то грижливо се е свило под другия ръкав, сякаш е изтъкано не от плат, а от копнеж за закрила.

Веднъж, докато оставях чашите с водка, джин и кафе, чух и това: “...ние, любовници на други, които не обичаме...” Каза го той, като глухо ехо от лош спомен, а аз с кожата си усетих как тя се напрегна, но предпочете да замълчи, защото жените често използват силите си, за да разколебаят мъжете, вместо да ги окуражат... В това мълчание видях как тя се изчервява от ненавистния грях, че се колебае, не знае какво да направи и се предава на космическия страх, че е жена, подчинена на Луната, страхът, че може да бъде изоставена и всичко наоколо ще се промени, ще остарее и ще погрознее сама и затова вече е готова да се преструва, че се съблазнява от един съпруг, когото не знае дали обича... Видях как в салона и по двора заваля дъжд от перуники, които някога в Гърция са били цветята на отхвърлената любов.

Сигурно тогава си измислих, че те обичат една сянка без причина, един дух, заченат в сиянието на октомврийски следобед сред листата на една смокиня или в мириса на дъжд: създаваха нещо капризно, красиво и невъзможно, нещо, миришещо на тревога, мокро от ласки, романтично и пикантно, но несъществуващо за света; една тайна, на която те са вдъхнали живот с “обичам те”, а после думата вече е станала тясна, но една плътна тайна, за да могат да й нарисуват очи, представих си нейните!, за да могат да й подаряват малки неща, да й купуват пуканки по улиците, ухаещи на ванилия, да й вдъхват глас на люляк, да я водят на кино, да й подаряват дърво в парка, да я слагат между тях на масата в това кафене, да й показват книги и да пишат безумни любовни писма, да оставят любовни следи по невидимата й кожа и да пият тримата червено вино, защото, когато беше тъжна, сълзите превръщаха смарагдовите й очи в акварели от разсъмване...

Виждах наведената й глава, сякаш караха грешница към гилотината, а косата беше покрила лицето й, сякаш да я пази от погледите на всички наоколо й, докато гледах как той рисува чертите й, като отмята кичур по кичур, си представях как Бог меси глината за човешката си направа, а сълзите капят и се омесват между пръстите му... Плащат и си тръгват, като разделят палтата, а аз си мисля за копнежите, които са жарава, за душата ни, която ситни по жаравата, облечена в бялата риза на нестинарка, докато самата тя стане пепел и покрие въглените. Искам да съм въглени душа, повтарям ритмично, а ти - душа и въглен, само в нашето огнище, докато се стопим и смесим праха си, в който ще се къпят и посивяват врабчета. Искам да съм въглен и душа, а ти душа и въглен, повтарях, следвайки някаква древна митична ритмика, без да зная на кого го казвам, и гледах как затварят вратата и малко неловко тръгват донякъде заедно, но не... още малко заедно и тогава, в студения ден, видях между него и нея с тайнството на гъвкаво очарование, невидима за всички други, да притичва сянката на една сантиментална пума...

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Веселин Стоянов. Сантиментална като пума. София, 1999.