Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОСТРОВИТЕ НА ЗАВРЪЩАНЕТО

Веселин Стоянов

web

“Не го казвай... Странно е да
произнасяш на глас онова,
което си мисля, и да обичаш
същите неща, които аз харесвам.”
- реплика, казана преди да стъпим в
калдъръмената уличка.

...чувството, че това вече си го правил някога, deja vu, така го наричат французите, мисли си той, докато върти лениво пластмасовия молив и с тихо пукане методично чупи графитеното му сърце над купчина безполезни човечета, които е нарисувал през последния час, до смърт отегчен от усърдния труд на другите, толкова безсмислен в късния следобед, който се оцежда по стъклата на Агенцията, защото най-много след час вечерта ще започне да набира скорост и да тича неумолимо към светлините и отраженията, които лъскавата геометрия на дъжда създава от мрака на градчето; в същото време в главата ми се върти спомен за някаква жълта материя на черни точки, ами да, нейната пола, защото някоя от неизтребимите нейни приятелки й е казала: с тази коса на гарван ще носиш само черно или пък жълто, дори зелено, но никога нещо пъстро, а тя, разбира се, е впечатлена и веднага се стяга и променя гардероба си, какво друго би могла да направи?, точно така тихо си злобея и чакам тя да ми позвъни, когато си спомням, леко сепнат от миризмата на сапун в ноздрите, за съня и голите рамене на млада жена, дори се усмихвам поласкан, че си спомням и за друга жена, докато нехайно следвам мисълта си, с леко дишане, за да не прогоня мириса на сапун, стигам до тялото, което се вплита в моето и в същото време между нас съществува едно непреодолимо разстояние - сякаш тялото се плаши от близостта ни и дълбокото ми проникване в него - и до жадното усилие да видя чертите на лицето, които се губят в мъглата на съня и аз, разтърсен от тази метаморфоза, се събудих, сега си спомням, че се събудих и лежах така известно време - безнадеждно буден и хладно смутен; точно както се чувствам сега когато изведнъж вече не му се иска да я чува малко преди шест, израз, който трябва да придава артистичност на отношенията им, но нейната педантичност не позволява волности и тя винаги звъни в шест без десет, това означава да се видят към седем, защото тя трябва да се прибере, за да измие хубавото си личице, което е в пълен комплект с две очички, две ушенца, носле и зъбчета, устни, мигли и вежди (хей ръчички, хей ги две), после внимателно да го нарисува (те ме слушкат най-добре), защото от дългия ден изтезания пред компютъра и разточителните испански обяди с шефа хубавата картинка се е развалила... господи, гримът ми се е размазал, защо не ми казваш?!, мълчалив човек излезе Господ, една думичка не сме чули от него до сега, мърмори си той през зъби, вече съвсем злобно, угнетен от предстоящата вечер, доста непривично, защото той обича дъжд; все пак е било четвъртък, защото в неделя се събуждам с ясното усещане, че току-що съм се разделил с някого, а това никак не ми се иска, дори по върховете на пръстите ми се таи определен спомен от докосване, за да го уподобя на нещо, докосвам себе си и всичко закодирано в кожата се разпада, затова затварям очи и се мъча да се върна в съня, като последно спасение, но там съществува мрачното пространство на някаква преграда, сякаш сънят не е бил мой и това тяло е чуждо, същата безпомощност изпитвам след малко, вече под душа, пък и целия ден, докато се мотая из къщи с автобиографията на Бунюел и се питам какво ли значеха сънищата срещу неделя, а после се повличам с облекчение навън, бойно призован от една щура компания, хванал с два пръста крайчеца на една очевидно разумна лъжа... и дните по-нататък приличат на тихо врящ бульон, който е оставен да се сгъстява на огъня, а парата му изпълва с монотонния вкус на живота целия този интериор от вертикални и стеснени пространства, наречени жилища или офиси, с петна от подредено осветление, всичко решено в черно и бяло, ако ви харесва черно и бяло, и светлините, които придават релефност на лицата и полуздрач на цялата обстановка, без, разбира се, той да проумява какво се крие зад всичките тези лица - опустошение, изчезнала самоличност или немлъкващ екот на непростима вина, докато една сутрин отваря очи, уверен както никога, че не е бил сам в съня си - там имаше една млада жена и те бяха се любили с копнеж отвъд всички познати граници, и сега той, празен и разсеяно щастлив, подобно на дете, открило скривалище, реши да го насели със свои желания, без да си дава сметка, че попада в капана на безсъницата; тръгвайки на лов за сънища, той приличаше на ловец, който преследва тигър, а долавя само дивия му мирис по вятъра, така и сънят се криеше сред телефонните обаждания в нощния блок на “Хоризонт”, динамиката на бингото, безкрайното повтаряне на “добър вечер” и числа от едно до деветдесет, пукания и статично електричество, които правят гласа на Елла Фитцджералд още по-неземен, и пак сънят се размиваше в гибелното усещане за празнота, подкожушило стените, превърнало пода в каша, просмукало се в завивките и направило от тях тягостен пашкул около винаги напрегнатото тяло, със свити стави и мрак зад стиснатите клепачи, когато сутрин се размърдваше, той, изтръпнал като новородено, се измъкваше от утробата на безпаметни сънища, сурови като бетонна стена или отхвърляше завивките сякаш трошеше черупката на кошмари и единственото усещане беше това - за безполезността на собственото си тяло, което вече безнадеждно мразеше, докато в началото на октомври, в една нощ на мистика, скован и парализиран пред могъщата неизвестност, най-после изтощен, заспа и я сънува с ясното съзнание, че това е условието на играта, защото съпротивата му обещаваше само безкрайното и мълчаливо търпение да усеща как се разпада и, атом по атом, се превръща в дим, след тази нощ той се остави на съня, макар че му трябваше много време, за да свикне с условностите, довери се и беше доволен да я вижда до себе си или пък трескав, когато въздухът се пълнеше с мириса на нейния сапун, а тя все още не се появяваше от нищото, той просто искаше да може да протегне ръце и да обвие тялото й - живо и гъвкаво, готово да посрещне или да се изплъзне, защото не бива да се прави това, в този двор с високи зидове, полазени от бръшлян и рози, тук, до червеното петно на масата, самотна под високия кестен, който някой е посадил, за да могат те, след столетие, да сядат на двата стола под слънцето, в късния следобед през последните дни на септември, заобиколени от паяжини, които летяха из въздуха като конци, останали без кукли сред тоя грандиозен декор, но те не мислеха за това; аз бях зает да гледам очите й на пленен ангел, иззад които надничаше плахата й душа на послушница, скъсала страници в молитвеника си, взирах се, жаден да открия как синьо-зеленият гледец, поръсен със златни късчета, приемаше цвета на топъл изумруд, когато се любехме... и какво зареждаше това тяло с енергия, това тяло, което ме караше да балансирам между остриетата на страстта и хладната, изпълнена с мирис на босилек, почтеност, тялото, което държеше в плен изострените ми сетива, виждах цветовете по-ярко, връщаха се забравени миризми, пред очите ми димът от цигарите падаше на пластове ниско над тревата, а една черно-бяла котка го пресичаше невъзмутима като крайцер, котките са животни от сънищата, защото там второстепенните персонажи са невъзмутими към всеобщата сантименталност, дори си спомням как веднъж по улицата мина огромен туристически лайнер, целият в бяло, даже вкаменелостите под ватерлинията, прилични на ракови тумори, лепнати по незнайните морета, и те бяха боядисани в бяло, а палубите - обсипани с пътници, които разсеяно си вееха с шапки и вестници, пушеха или разговаряха, леко отегчени от тромавото развитие на един флирт, обещавал нещо по-пикантно в началото, и никой, освен нас двамата, не обърна внимание на това събитие, сякаш беше нещо съвсем естествено и редовно по централната улица на градчето ни да мине презокеански туристически лайнер, но ние му се възхищавахме безгрижно, с истинско удивление и радост, по същия начин се възторгвахме от особената светлина, която излъчваше водата в каменното корито, пресичащо целия град, сред почетен караул от огромни тополи, чиито вече жълтеещи листа пълнеха водата и всичко наоколо изглеждаше резедаво; в детството му имаше малка полусфера, пълна с вода, в която с пасторална кротост си живееше зимна картинка и, ако разклатиш играчката, над света започваше да вали безшумен сняг; докато си мислеше за тия неща, той се питаше дали не трябва да поговори с някого за сънищата си, и гледаше малко гузно хората около себе си, никога не беше се замислял дали другите разказват съкровените си сънища или го намираха за глупаво - не ми се слуша, моля ти се, или се страхуваха да говорят, повярвай ми, не мога да го кажа на никого, после тези угризения съвсем набързо се изпариха, когато един ден си каза, че все пак нищо не би могло да се сравни с удоволствието да живееш в сънувани градове и да вървиш по сънувани улици, където архитектурата се определяше от паметта за любими места, а тя ги събираше противно на житейската логика и по този начин калдъръмената уличка в стария град внезапно свършваше пред една бреза, която сякаш ни гледа, виждаш ли, а това вече е съвсем друго - обичахме да събираме улуци от различни градове, да ги населяваме с плочници, дървета и къщи, да откриваме там любимите си кафенета и да ги показваме един на друг, аз обичах да гледам как тя се храни, да опитвам от онова, което тя намира за вкусно - виж това сирене!, или пък - виното е много хубаво, тогава затварях очи и задържах глътката в устата си, за да отделя всеки цвят от букета аромати, които и харесваха; може би в точно такъв сън тя взе ръката му в своята и каза съвсем просто: харесвам ръцете ти, а той се почувства неловко, защото не беше свикнал да го харесват или поне да му го казват, но смущението в съня, ако не е кошмар, е само тиха сянка и след миг тя обърна дланта му нагоре и се взря в плетениците на съдбата, като ги следваше с изгризания си нокът на показалеца, спирайки се тук или там, с колебанието на слепец, който разчита писмо по Брайловата азбука, тогава той се наведе към нея и видя, че очите й наистина бяха затворени и остана доволен да гледа лицето й, да гадае мислите, които потайни усмивки и капризни мръщения рисуваха по това лице, и когато в един миг забеляза леко безпокойство и объркване, които на пръсти преминаха по гладката кожа на скулите и изчезнаха някъде около бенката до лявото око, тогава разбра, че тя, както и той, вече безнадеждно се бяха изгубили в лабиринта на взаимното си опознаване; да, сигурно в този миг, докато гледаше вече отворените очи и последвалото мигновено разширяване на зеницата, той се запита - коя е тя?; нещо за което никога не бях се питал дотогава, уверен, че всичко е просто сън, който продължава малко повече от приетото, но със сюжет и ненатрапчивост, по-скоро с приятна настойчивост и не, не че не съм имал и други еротични сънища или пьк не съм срещал непознати жени в нощните неспокойни видения, но винаги съм ги забравял, преди още да се събудя, а сега вече исках да зная коя е тя и започнах да се взирам в младите жени по улицата... нещо, което в първите дни му донесе няколко презрително-насмешливи погледа, две изненадващи покани и един опит за скандал, но той се научи да го прави дискретно и от пръв поглед да оценява овала на лицето, цвета на косата и линията на очите, дори почна да класифицира женските лица, докато реши, че просто бълнува с отворени очи и се зачете в популярната литература, откъдето научи, че непознатите, които срещаме в сънищата, все пак някога сме ги виждали и макар това да не беше отговор, той просто се разрови из детските си албуми, в страниците от масленозелен картон, предпазени от оризова хартия, ефирна като отминалото време, където сред мирис от дюли и ъгълчета за снимки, от фотографска хартия с различно качество, се усмихваше той - сред деца, които не си спомняше, места и къщи, които бе забравил, лица, които не му говореха нищо, и все пак той търсеше, взираше се в извивката на очи, в зеници, а когато затвори и третия албум, просто стана и домъкна сред стаята няколко кутии от обувки и заля цялата стая с черно-бели копия на неговия живот; потънал до кръста в снимки, аз прекарах целия следобед глупаво да се взирам във физиономията си, обрасла с дълги бакенбарди, заобиколена сред двуредни костюми, ризи с огромни яки, клош-панталони, цигари и китари, също като художник по костюмите, който търси модел за подходящо сако от минала епоха, а едничката ми грижа беше да улучвам пепелника, докато газех от ъгъл в ъгъл, без да знам къде съм, вперил поглед във всички момичешки лица едновременно, ужасен, че не мога да си спомня нито едно, а после затрупах всичко със списания и стаята преля от английски думи и букви, от Клаудия Шифър и Босна; докато той мачкаше последната си цигара в пепелника, вдъхновението му съвсем изчезна и дори забрави да я попита за това два дни по-късно, когато тя отново се появи в съня му, щеше да си спомни по-нататък, няколко седмици след това, но днес заживя в сомнамбулното си ежедневие, където оная пола с точките съвсем изчезна от хоризонта му, какво облекчение и за двамата, беше си помислил, докато вършеше работата си с рутина, но това правеха всички в Агенцията и то със същия сомнамбулен унес, после предпочиташе да се прибере, за да вечеря сам, нещо полуготово и да следва церемонията по лягане, вече доста опростена, защото в самото начало той се опитваше да запомни мислите си преди заспиване, книгите, които четеше, те и филмите по телевизията имаха ли някакво значение?, не, нямаха, той скоро го разбра, както нямаха значение одеалото, дните от седмицата или това, дали беше се прибрал с такси, или бе вървял под дъжда, дори да го оплитаха тревожни мисли, сънят пълзеше под клепачите му и той потъваше в сините води на този сън, печален като удавник, който капризните водни течения никога няма да изхвърлят на нечий бряг, и това потъване траеше, докато усети познатия мирис в ноздрите си, който го изпълваше с могъществото на онова, което бе открил за себе си - неговото тяло имаше само един бог и това беше нейното тяло, в което той или нежно се приютяваше или изтръгваше от него копнежи, докато самата му душа се превръщаше в пясък, сух и бял пясък, който безшумно се пилееше по вятъра... а самият аз се събуждах мокър от любов и душех жадно завивките, за да потвърдят ноздрите ми нейното присъствие, защото исках вече да докажа на себе си, че това не е сън, че това трябва да стане истина и когато се опитвах да я убедя, още там, в съня си, тя ме целуваше още по-жадно и не ми даваше да говоря, или... тя не искаше да говори; а може би е говорила, но той е притискал лице към гърдите й, без да желае да слуша за аргонавтите, които винаги се завръщали и все по някакви острови, какво общо има това, питаше се той, мъртвите също ли са аргонавти?, а устните й шепнеха за Островите на завръщането, красиво и изпълнено с печал име, каквото си е в самата си същност всяко едно завръщане, то е само епизод от съдбата на осъдените на вечно скитане, щастлив си ти, защото душата ти не пищи самичка в Космоса, защото си тук и сега, а аз вече не съм и само понякога мога да идвам тук , на островите на съня ти, а той, още вкаменен от догадката за Смъртта, държеше ръцете си на голите й рамене и се взираше в акварелите, които сълзите рисуваха по лицето й, вече решен да остане завинаги в този сън или на този остров...

 

 

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Веселин Стоянов. Сантиментална като пума. София, 1999.