ПЪТЯТ КЪМ МОСУЛ

Веселин Стоянов

web

Когато и последната ленива птица размахала отегчени криле и се отделила от нагретия купол на Шах-и-Зинда, Сирин вече бил забравил за странната заплаха, която прозвучала в съня му като плач на дете зад невидима стена. Било последният ден на юли 814 година по хиджра* и същата нощ той отворил очи и се почувствал осветен отвътре като пещера, в която са нахлули варвари. Дори сърцето му за миг се свило в дрезгав хрип, но от джамиите вече били литнали в мрака гласовете на музеините, които призовавали за утринна молитва, и той се отпуснал, защото се почувствал закрилян от Аллах.

Слънцето се протягало бавно към зенита си, но в улиците и площадите на самия Самарканд било още прохладно. Тази именно прохлада, която идвала от градините и лозята, от каналите, които пресичали града с изумрудената си вода, бързали да използват иранци, турци, маври, араби, индуси, арменци, гърци и евреи, за да изпълнят с кресливи викове Регистан, Пясъчното място, както наричали пазара за платове в древния град.

Сирин отдавна бил раздиплил малиновия бархет, с който се славел Самарканд, коприната от Китай и броката от Индия, и вече се наслаждавал на зърната от прочутото грозде "сахиби", когато на площада нахлули на шумни тумби факири, гълтачи на саби, духачи на огън, алхимици и продавачи на вълшебни лампи, върху чиито рамене се почесвали щастливи маймунки, не по-едри от мъжки юмрук и сякаш правени от абанос. Цялата тази пъстра тълпа вдигала невъобразима врява, която поглъщала в себе си дори и вавилонския епос на търговците, дошли с кервани от всички познати краища на света.

След първия унес Сирин скочил чевръсто и започнал да прибира платовете на близко до себе си, защото така го беше учил неговият господар, знаменитият медик Мавлоно Нефис, който всъщност притежавал и роби, които тъчели малиновия бархет в работилници, недалеч от крепостната стена. Бъди нащрек, казвал му господарят, защото хитрите измамници винаги искат да ти отнемат очите. Пази стоката ми и ще видиш, че един ден ще те възнаградя.

Още от времето, когато бил отвлечен от Сирия и продаден в робство, едва на четири години, Сирин виждал в своя господар волята на Аллах и си казвал, че Той е милостив, защото бил видял как половината от децата, които караха в кошове на робския керван, били изоставяни нощем, за да умрат на пясъка, след като вече нямали сили, а оттам и стойност на роби. И наистина, господарят Мевлоно Нефис се оказал милостив, защото видял в младия мъж добрина и покорство и му обещал договор за освобождаване още щом Сирин се поклонил пред него и му поискал разрешение да се ожени.

Младият сириец никога не могъл да надникне зад високите стени на двора, в който живеели жените, защото това било наказвано със смърт, но винаги тайно заглеждал гънките на дрехите, под които гъвкавите тела на жените стъпвали ситно, както повелявала свещената книга, за да не се чува звънът на накитите, постлани като килим по невидимите тежки гърди. Зад стените на двореца владееше сластолюбието, което тревожеше тайните на неговите сънища. Знаеше, че нощем зад високите стени на харема, облечени в кахлени зелени плочки, се разигравали битки между наложниците, за които евнусите говореха с уморени гласове. Жените се мразели и не губели нито минута, за да воюват помежду си. Най-често се дебнели в банята или нощем в леглото, когато няколко се нахвърляли срещу нарочената жена и скубели къносаните й коси, разранявали устните или дерели до кръв бръснатия пубис на жертвата.

Жената се казвала Юн Лиен и по някакво чудо се озовала като наложница в харема на неговия господар. Само веднъж успял Сирин да зърне очите й, събрани в неподвижна точка, докато тънките й пръсти и китки се въртели във въздуха пред лицето му, за да изпишат движението на думите, които устните й чуруликали на сладки пресекулки. Той стоял пред издълбаната в мрамора прозоречна решетка, удивен от тайнственото чудо, с което жените привличали мъжете, без да го разбира и без да смее да му се възхити. Така Сирин потънал в света на една любов, която сгъстила като отрова сирийската му кръв.

Китайката сигурно владеела някакви, дори непомислени от боговете, тайни в любовното изкуство, защото господарят силно се привързал към нея и вече тя, само тя, услаждала нощите му. Все по-често другите жени чували от устата на господаря: "Ти за мен си като майчиният ми гръб!" и тези думи ги карали да побледняват повече от смъртници, защото означавали, че пред тях завинаги е затворена вратата към мъжкото ложе.

Така съдбата на наложница изправила Юн Лиен в средата на гигантска буря. Освен битките в банята, които се разигравали в пълно мълчание нощем, и били съпроводени единствено от яростният крясък на папагалите, на два пъти се опитвали да я отровят, като поръсвали обедните пъпеши със сок от листа, които само жените познавали. Младото й тяло се тресяло в страшни гърчове, а от устата й се изливала лигава зелена маса, за която другите наложници се надявали да бъде покварената й душа. Но Аллах очевидно закрилял жената и господарят на Сирин решил да я освободи и да й даде шанса да се омъжи за неговия роб, защото и без това в харема зреел страшен бунт.

Ахмед вече си мислел с благодарност за своята съдба, когато вдигнал глава и срещнал очите на Смъртта.

Тя се разхождала по пазара в Самарканд с унил вид, защото очевидно шумната тълпа я отегчавала. Гълтачите на саби не я впечатлявали, а когато една от миниатюрните маймунки се опитала да я побара по червения тюрбан, Смъртта гнусливо се отдръпнала. В този миг тя погледнала в очите клетия Сирин и мълчаливо му се заканила с пръст. Сетне се загубила сред танцуващите духачи на огън.

Тогава Сирин отново си спомнил протяжния детски плач от съня си и изпитал пустотата на обречен. Здравата ръка на отчаянието стиснала гърлото му и той дори не искал да плаче, уверен, че съдбата е вдигнала ръце от него.

В същия миг откъм голямата порта на Шир-Дор, красивата сграда с лъвовете, както се наричало духовното училище в Самарканд, се появил Мевлоно Нефис. Той бавно слязъл по всичките дванадесет стъпала и тръгнал през пазара, а гордата му осанка плувала като кораб сред врявата на тълпата. Когато приближил своя роб, той се взрял в сгърченото му лице и попитал с какво Аллах е вгорчил дните на бедния му служител.

"Видях Смъртта, господарю..." - горещо се разридал Сирин и паднал на колене пред богато обшитата роба на Мевлоно Нефис.

"Стани момче! - повдигнал раменете му господарят. - Всеки ден всички ние виждаме Смъртта и от това не ни става нито по-леко, нито по-трудно. Тя само ни спомня, че имаме дългове към Живота."

"Не, господарю, не беше точно така..." - проплакал Сирин. - Тя се спря пред мен и ми се закани с пръст. После се обърна и изчезна."

Мевлоно Нефис се взрял в тъмните очи на своя роб и там прочел безнадеждното писмо на липсващия разум, тогава погледнал към слънцето, което вече било стигнало зенита си, и въздъхнал:

"Какво мога да направя за теб, момче?"

"Дай ми кон, господарю, изведнъж се оживил Сирин, и аз ще избягам в Мосул."

"Мосул е далеч..." - отвърнал Мевлоно Нефис, докато гледал как ручейчетата пот вече браздяли тъмната кожа на младия сириец. После усетил в сърцето си безнадеждна тъга и като прехвърлил броеницата си в другата ръка, благословил бедния си роб и му казал: "Върви, и дано намериш пътя, който те зове..."

Сирин изтичал в конюшнята на своя господар и оседлал най-добрия жребец, хвърлил нажален поглед към стените, които отделяли женския свят от останалите покои на къщата и си помислил за Юн Лиен, за жълтата й кожа и обещаните ласки. Ще се върна, заклел се пред себе си Сирин, защото бил сигурен, че именно ласката на Юн Лиен ще го държи винаги на билото на живота, а и защо да не бъдело така. Днес трябвало само да избяга от Смъртта и той препуснал с всички сили към Мосул.

Копитата на коня хвърляли искри по калдъръма на Самарканд и тяхното чаткане смущавало вековния сън на мавзолеите, които всъщност били хладните каменни покои на победилата смърт. И когато приближил последната порта, хората, които се били приготвили за обедна молитва в лятната джамия, с удивление се пръснали под чардака, изплашени от жаркия ездач. В галоп той преминал лозята, градините и каналите около благословения град и не след малко пред него бил само белият и прашен, безлюден по обедното време, път към Мосул.

Сирин препускал и си мислел за Юн Лиен. Той знаел, той бил сигурен, че Мевлоно Нефис ще го дари със своята робиня, която ще го осветлява с ласките на жената, които обричат мъжа на сила и вкус за живот. Представял си нежните й гърди, изваяни в кожата й на млада маслина и чувал в ушите си как гласът й звънял с къси думи, сякаш лети от пиринчено звънче. Мислел за бъдещето си семейство, което виждал в самотните си нощи, когато той ще има двама сина, силни и здрави като камък, с тъмна кожа и жарки очи и това ще бъде неговото семейство, също като онова, което той много смътно си спомнял от детството, преди да го отвлекат търговците на роби. Гривата на жребеца се веела, а сърцето му биело в такт със сърцето на Сирин, който дори не спирал за миг отдих в смокиновите горички, които рядко се мяркали по пътя.

Слънцето вече отивало към своя заник, прекрасният арабски жребец все повече се задъхвал, а мундщукът яростно тропал между едрите му зъби. Очите на Сирин изгаряли от солта на неговата пот, а може би и от сълзите по Юн Лиен, но той не ги притварял нито за миг, защото се надявал вече да види в далечината кулите на Мосул.

По същото време, пред стълбите на училището Шир-Дор, Мевлоно Нефис се изправил лице в лице със Смъртта, която продължавала да обикаля отегчено пазара, и я попитал:

"Какво си сторила с моя роб? Защо си го уплашила толкова много, че той дори изпроси кон от мен и препусна към Мосул?"

Смъртта, която безизразно наблюдавала посинелите от въздуха и влагата медни кули на мавзолеите, отвърнала, без да отмести поглед:

"Нищо не съм му сторила, само му припомних, че тази вечер имаме среща в Мосул..."

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Разказът е отличен в конкурса "Пристигна човек...", организиран от LiterNet, 2003.