Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА МОНА ЛИЗА

(пиеса)

Веселин Стоянов

web

Действащи лица:

  • Мона Лиза
  • Мъжът

Глух коловоз на гара. Стар товарен вагон, разрушена стара беседка, от която е останала само масата и покрива, и буренаци, които издават, че някога тук е имало малка градинка. Влизат Мона Лиза и Мъжът. Тя върви напред и го държи любовно за ръка. Той пристъпва непохватно с очевидно колебание за всичко, което върши.

Мона Лиза: Ето, тук е. Ако искаш можем да отидем в една къща, тук наблизо, ама не те съветвам. Да си останем тук.

Мъжът: Добре де: тук - тук! Аз нося и малко водка в тази чанта, ако искаш, има и кашкавал.

Мона Лиза: Цигари има ли?

Мъжът: Е, как без цигари...

(Мъжът подава кутия цигари на Мона Лиза. Тя пали, той развива кашкавала от вестник и започва да го реже. По едно време се заглежда във вестника.)

Мъжът: Гледай какво пише тук във вестника.

Мона Лиза: Аз не познавам буквите.

Мъжът: Какво? Какво не познаваш?

Мона Лиза: Не мога да чета.

Мъжът: Всички могат да четат.

Мона Лиза: Аз не мога. От вестниците гледам само картинките и си представям по тях.

Мъжът: То може и да е по-добре така... На колко си години?

Мона Лиза: На 28.

Мъжът: Ще ме умориш...

Мона Лиза: Ти какво си мислиш за мен, а?

Мъжът: А ти какво мислиш, че мисля за теб?

Мона Лиза: Айде, пак ми се падна отворко... И сигурно ми се присмиваш.

Мъжът: Да бе... И защо да го правя?

Мона Лиза: Защото съм курва.

Мъжът: Ама хич не си срамежлива.

Мона Лиза: Даже не съм твоята курва, а въобще.

Мъжът: Това пък откъде ти дойде на ума?

Мона Лиза: Така е - всички ме мислят за скапана курва и ми се присмиват. И ти го мислиш. Чакай да ти разкажа една история. Един ме заведе у тях. Ама жена му ни свари. Не знам защо стана така. Просто онази си влезе в къщата и ние там. Сещаш се какво правим, нали...

Мъжът: Гледате снимки от сватбата?!

Мона Лиза: Точно тъй... И онзи като взе да кърши китки. Аз и казвам: “Госпожа, съжалявам, че така се получи, но аз си изкарвам хляба със задника, затова съм тук. Питайте него защо ме е довел.”

Мъжът: А тя?!

Мона Лиза: А тя му казва: “Венци, иди да се разходиш и след един час си ела.” А към мен: “Вие останете...” Леле-е, к’во стана, викам си аз, обаче мадамата ме почерпи коняк и бонбони, поговорихме си. Даже ми подари една пола и чисто нови чорапогащи.

Мъжът: Будалкаш ме...

Мона Лиза: Не те будалкам, сега следва най-сладкото. Накара ме да се изпикая в аквариума. Имаха страхотен аквариум и тя ме накара да се изпикая в него.

Мъжът: Стига бе, това пък защо...

Мона Лиза: Защото рибките били негови. Много ги обичал, разбираш ли. Просто си мрял по тях, храница им купувал, мидички, камъчета мъкнел отвсякъде и не знам още какво...

Мъжът: Как ли са живели в тази къща?

Мона Лиза: Откъде да знам как... Сигурно с отвращение един към друг.

Мъжът: Тъпо е... Това, което казваш, е тъпо.

Мона Лиза (хваща го за ризата): Не e тъпо. Истина е. Истина, само че теб те е страх да го разбереш. Защото си почтен човек. Чистичък. Подреден. В твоя свят лоши думи не се казват. Но лошите мисли вонят от устата ти (блъска го назад). Върви на майната си! И си вземи скапания кашкавал. И скапаната водка. И скапаните цигари.

Мъжът (обиден, обръща гръб и започва да си събира нещата в чантата): Тръгвам.

Мона Лиза (гледа го презрително, а после изведнъж отронва умолително): Недей...

Мъжът: Върви си, недей... Какво ще правим сега?

Мона Лиза: Ама аз откъде да знам? Даже не си ми казал какво ще искаш от мен.

Мъжът: Ами, какво... Нали знаеш какво?!

Мона Лиза (отново се наежва): Ама аз не съм гледачка бе. Един иска отпред, друг отзад, един иска да ближе, друг да го ближат... Аз за теб откъде да знам какъв си. Може и да си някой извратен. Ама само помисли си нещо такова и ще викна на моя човек. Ще плачеш, че си се родил.

Мъжът: Хайде да се разберем за парите, щото...

Мона Лиза: Щото к’во? Пари ли нямаш?!

Мъжът: Имам, само дето не знам как вървят нещата.

Мона Лиза: Ще ти кажа, ама ти кажи какво искаш.

Мъжът: Ами, не знам...

Мона Лиза: Пълната програма е по-евтина.

Мъжът: Ами отделно?

Мона Лиза: По-скъпо е... (гледа го продължително). Чудя се дали ще ми платиш.

Мъжът: Имам пари...

Мона Лиза: Не че нямаш, чудя се дали ще ми платиш...

Мъжът: На какъв ти приличам?

Мона Лиза: Приличаш ми на тия, дето не им вземам пари.

Мъжът: Айде бе...

Мона Лиза: Ами, погледни се. Целият си готов да изригнеш. Направо се чудя дали вече не си го направил?

Мъжът: Е, не съм...

Мона Лиза: Стискай. Мога да ти покажа как...

Мъжът (изведнъж се засмива): Ама ти си много... екзотичен екземпляр...

Мона Лиза: Какво съм, понеже не разбрах...

Мъжът: Ами бройка, такава единица, интресна.

Мона Лиза: Да, ама съм готина (вдига си блузката). Виж к’во тяло имам, к’ви гърди, коремът ми е стегнат като коприна, макар, че съм раждала два пъти. Не съм като ония - дебелите курви. Виж ме мене - черни поли, кожени, блузки, пак черни, знам, че ми отива. Дезодоранти, парфюми - всичко. На мъжете им изтичат очите да ме гледат. Някои само за това плащат - да ме гледат, ама аз тях не ги харесвам.

Мъжът: Какво не им харесваш ?

Мона Лиза: Това, че са нещастни. Мразя нещастните хора. Страх ме е от тях.

Мъжът: Как се казваш?

Мона Лиза: Мона Лиза.

Мъжът: Това пък откъде го извади?

Мона Лиза: Измисли ми го един... няма сега да ти разправям кой ми го измисли. Наричаше ме сеньора Мона Лиза. Също като във филмите. Аз все едно живея в такъв филм. Всички се обичат, мразят, изневеряват си, плащат си за любов. Даже се убиват все за тези работи.

Мъжът: Ами, то и в живота е така...

Мона Лиза: Вярно... Ама там е по-красиво. Във филмите де... Има много хубави жени. Не е като тук (сочи към невидимо за нас място). Виждаш ли онези двете - дебелите. Мъжете им, като им се наситиха, ги доведоха тук, на братовчеда си. Да ги пуска на мъже. Вярваш ли? Кухи и дебели. Миришат на пушек. Иначе накачени със злато, ама това злато през задника им излиза. Никой не ги иска.

Мъжът: Умрял някой да им бара претритите кълки, увисналите цици и разширените вени.

Мона Лиза: И те са нещастни... Знаеш ли какво нещастие е да си грозна жена?

Мъжът (мисли): Сигурно е отвратително. И без това всички вкъщи те смятат за проста, остава и да си грозна... Е, не...

Мона Лиза: Това е тяхната история. Нещастници... Като не могат да хванат някой, правят свирки. И докато баламата мига, стиска очи и пъшка, те му пребъркват джобовете. Мръсна работа. Направо ги мразя такива долни курви. Не стига, че не става, ами и краде. Аз никога не съм крала. Знаеш ли какво правят. Водят ги по разни къщи и, когато оня се съблече, влизат мъжете им. Удрят му един бой и му взимат парите, часовника, всичко, дето може да влезе в работа. А, върви се оплаквай после...

Мъжът: Сериозно ли стават такива работи?!

Мона Лиза: А, не - на майтап... Виж какво бе, ей... Ти знаеш ли къде си попаднал, бе? Тука е цял копмплекс (пак сочи). Виждаш ли го оня, дето пие бира до РСВ-то. Отвън, на масите. Той ги държи двете. Чака някой да седне и се мести при него. Пита го иска ли да чука. Или свирка. Или каквото там иска... После онзи си харесва една от двете и хайде в къщите зад гарата. Ако има късмет може и да не го бият, а онази да си заработи и да й натрият задника с вазелин.

Мъжът: Знам. Нали съм чел книги, нали ги гледам по телевизията. Навсякъде е едно и също. Проститутката си е проститутка. Има си сутеньор, има си мераклии, ей такива наивници като мен. Да ме пита човек защо ти дадох цигара?

Мона Лиза: Да се заприказваш, затова ми даде цигара. Нали те видях как ме оглеждаше. Тия погледи наизуст ги знам. Сякаш с тях съм се родила, направо лепнат по кожата ми, да знаеш... Аз обаче си имам редовни хора и рядко се пускам на случайни.

Мъжът: А за мен защо се лепна?

Мона Лиза: Аз? За теб? Ти се лепна за мен. Кой ми вика: “Да седнем някъде. Да пийнем по нещо.” Ти, нали, нали ти ми предложи да седнем?

Мъжът: Да де, аз...

Мона Лиза: Ето, че седнахме. И сега какво ще правим?

Мъжът: Трябва да правим нещо. Щом сме дошли до тук, трябва нещо да направим.

Мона Лиза: Двадесет лева.

Мъжът: Колко?!

Мона Лиза: Двадесет лева. Ако искаш свирка - три лева.

Мъжът: Ти съвсем ме качи на шейната. Оная работа двадесет лева, а свирката - три. Свирката е евтина, ама не е същото, ако питаш мене...

Мона Лиза: Що така всички се пазарите, бе. Хем искаш да ръгаш, хем ти свидят парите. Ама аз да не съм ти длъжна на тебе. Да не си ми мъж? Като нямаш пари, ще блъскаш на ръка и това е!

Мъжът: Казах ти, че имам пари. Ще се оправим. Само дето ме смути разликата в цената.

Мона Лиза: Ама ти си бил много чувствителен. Хайде, от мен да мине, ще се сборим за петнадесет. Ще го мина като промоция. Ама да знаеш, че ти е само за този път.

Мъжът: Ти къде живееш?

Мона Лиза: А-а, у нас няма да стане. Оня ще те смели от бой. Че после и мене. Давай тук, в този вагон. Има си дюшек и одеала.

Мъжът: Ти ли го оборудва?

Мона Лиза: Не съм аз. Моят човек. Одеалата ги пера редовно.

Мъжът (рови по джобовете си и се оглежда неловко): Сега я втасахме...

Мона Лиза: Какво стана?

Мъжът: Няма ми парите... Бяха тука, една двайсетачка. И сега ги няма.

Мона Лиза: Знаех си аз... Все така става.

Мъжът: Не си ги взела ти, нали?

Мона Лиза: (отегчено) - Не съм ги взела аз... Защо мислиш, че съм крадла. Казах ти - не обичам да крада, не искам да крада, не мога да крада.

Мъжът: Да бе, ама парите ги няма... Сигурно съм ги изгубил... Сега какво ще правим?

Мона Лиза: Нищо няма да правим. Като си такъв загубен... Ще пием водка. Аз без пари не работя. Щото като се върна вечерта и преброим парите, ако на моя човек не му хареса, знаеш ли какво ме чака...

Мъжът: Сигурно бой.

Мона Лиза: Позна. Освен бой той отива до махалата и се връща с трима-четирима яки цигани. Пияни. Те ми се изреждат, а той им събира парите. После ме кара да му готвя. Той яде, а аз стоя права и го гледам. Изяжда всичко. После си ляга. Лягам и аз. Гладна и бита.

Мъжът: Добре си живеете...

Мона Лиза: Много... Аз дори и не го зная този град. Все съм тук, на гарата. Сутрин идваме с такси, вечер се прибираме с такси... Ама вечер ми е по-интересно. Гледам през прозореца на колата - целият град свети. И зад всяка лампичка има и душичка. Сигурно има и по две, а сигурно има и малки душички. Дечица. Тогава се сещам за моите деца. Ти имаш ли деца?

Мъжът: Моите деца отлетяха отдавна. Още когато се разведохме с жена ми. Отидоха да живеят в друг град. Като бяха малки, ми пишеха писма. Започваха със “Здравей, мили татко!” и завършваха с нарисувани ръчички. Аз им пращах мартеници. И пари.

Мона Лиза: Издръжката трябва да се плаща...

Мъжът: После ръчичките им пораснаха и вече не стигаше белият лист. А аз изпращах вече само пари. До някое светло прозорче в някакъв далечен град. Твоите деца къде са?

Мона Лиза: В Южна България. В едно село. При майка ми. Ама тя ми е втора майка. Иначе е много добра. Две момиченца са - на три и на пет. Не съм ги виждала, откакто родих малката.

Мъжът: Понякога се чувствам самотен без децата си. Страх ме e, че ще умра сам, в апартамента си, и никой, ама никой няма да разбере.

Мона Лиза: Айде сега... И на мен ми е мъчно за децата, ама не мога да се отскубна оттук. Не зная как...

Мъжът: И аз не зная как да ги намеря. Как да пристъпя към тях. Те сигурно вече са други хора и нямат нищо общо с малките човечета, които помня.

Мона Лиза: Ти какво работиш?

Мъжът: Учител съм по биология.

Мона Лиза: Даскал? Супер! Само с даскали не съм спала.

Мъжът: Недей да чакаш кой знае какво.

Мона Лиза: Е-е, друго си е... Имаше един в университета...

Мъжът: Ти си била в университет?

Мона Лиза: Чистачка. За малко. Имаше там един господин, който ме возеше на колата си. Зелена кола. Отивахме някъде извън града и той ме оправяше. Даваше ми по тридесет лева. Да си купя нещо. Всеки път така. Само че бързо ме смениха, защото нямах компютърна грамотност.

Мъжът: Че за какво им е на чистачките да разбират от компютри?

Мона Лиза: Нали ги бършат. Трябва да знаят какво пипат. Та онзи господин ме наричаше синьора Мона Лиза. Въобще не знам какво значи, но ми харесваше. И още ми харесва.

Мъжът: Твоите номера нямат край... Слушай да ти разкажа. Много обичах да разказвам на децата си за динозаврите.

Мона Лиза: За какво?

Мъжът: За динозаврите. Това са едни огромни животни, по-големи от този вагон тук и много по-тежки. Те владеели цялата планета, а за хората още дори не било помислено.

Мона Лиза: Как така?

Мъжът: Така. Хората не са съществували.

Мона Лиза: Ама нали Бог ги е създал хората...

Мъжът: Не ги е създал Бог хората. Слушай ме сега...

Мона Лиза: Аз пък винаги съм си мислила, че Бог е създал хората.

Мъжът: Слушай ме. Динозаврите са владели всичко. Живели са на земята поне десет хиляди години. И техният свят изглеждал вечен. Разбираш ли каква разкошна приказка е това. Светът не се променял в продължение на 10 хиляди години. Десет хиляди години, ден след ден слънцето изгрявало и огрявало една и съща, непроменена, девствена и чиста природа. А в нея са господари динозаврите. Грозни, страшни и единствени.

Мона Лиза: Много е скучна тая приказка. И дълга. Десет хиляди години. Аз не мога дори да си го представя. Заради това са избягали децата ти - не са искали да слушат толкова дълга приказка.

Мъжът: Май много се разприказва, а? Затваряй си устата и не се бъркай, където не ти е работа.

Мона Лиза: Много бързо палиш бе, човек. Да не ти кажат нещо. Аз съм милозлива, да знаеш... Не казвам нещо за лошо. Самата ми душа е такава - добра. Моят човек, дето ме бие, не мога да му откажа, когато си поиска.

Мъжът: Има си хас... И сигурно си мислиш, че когато жената изпълнява всички прищевки на мъжа, може да бъде щастлива.

Мона Лиза: Истина бе! Даже ми е хубаво, като на жена. Някак ми е свито отвътре, сигурно от страх, но като усетя топлата му кожа до мен и се отпускам. Става ми хубаво, чак не мога да повярвам, че може да е толкова хубаво.

Мъжът: Винаги е хубаво... Само че като си млад не го разбираш. Дори не съзнаваш, че любиш млада жена. Приемаш го толкова естествено, че истинската му същност разбираш едва когато младите жени станат минало.

Мона Лиза: Мъжете могат до много години...

Мъжът: Не е това, за което ти говоря. Говоря ти за времето, когато започваш с изненада да се взираш в гладката им кожа и светлите им зеници. Тогава усещаш, че сърцето ти спира, когато млада газела прекосява пътя ти, а ти напускаш територията на страстта.

Мона Лиза: Същото е. Мъжете много ги е страх, че няма да могат. Аз ли не го знам. Имам един редовен дядо. Пие едни бели хапчета. Идва веднъж в месеца, ама ме води у тях и ме държи от седем до седем. И той ми дава по тридесет лева. Ти, пенсиите не ги подценявай.

Мъжът: Голямо успокоение, няма що.

Мона Лиза: Какво се тюхкаш бе, ти още ставаш за работа.

Мъжът: Благодаря, че ме пожали. Аз ти говоря за друго...

Мона Лиза: Какво е то - другото. Все си е страх, че един ден няма да можеш. Ама хората си помагат с хапчета. Нали ти казах - от седем до седем.

Мъжът: Никога няма да разбереш мъжката сълза по отминалото време. Нищо, че си спала с толокова мъже.

Мона Лиза: Че мъжкото тяло помни ли? По мъжкото тяло не остават следи.

Мъжът: Винаги остават следи. При мъжете те са в душите.

Мона Лиза: О-о, женското тяло помни всичко. И ласката, и болката. И душата ги помни. Като книга, на която си написал нещо.

Мъжът: Като твоята кожа, на която са се разписали всички, които познаваш. Какво разбираш ти от мъжете...

Мона Лиза: Да ти кажа - наистина нищо не разбирам от мъжете. Особено от младите. Тук всяка нощ идват войници. Целите кипят.

Мъжът: Е, какво се чудиш?

Мона Лиза: Чудя се, че налитат на педераси. Това се чудя.

Мъжът: Войниците налитат на педераси?

Мона Лиза: Да. Налитат на педераси. Крият се с тях по вагоните и... сещаш се нали?

Мъжът: Звучи ми тъпо.

Мона Лиза: На теб всичко ти звучи тъпо. Къде живееш бе? Бог ми е свидетел. Даже веднъж заварих двама войници тук, в моя вагон. Бяха го грабнали отпред и отзад. Като се разфучах, не могат да сварят да си закопчаят коланите.

Мъжът: Ти нали си все спасител... направо се гордея с теб!

Мона Лиза: Момчето беше едно такова нежно и май беше пияно. Повръща, повръща, после два часа мих вагона. Домиля ми много за него. Избърсах му устата и лицето. Беше се гримирал, няма да повярваш, имаше изкуствена бенка и руж по страните. Очите му блестяха. Разбрах, че е жена в душата си. Беше се рисувал по лицето с цялата истинска радост на жена. Завих го да спи, а аз отидох да мия.

Мъжът: За какво ще го завиваш тоя педал, майната му. Той ходи да се чука, ти ще го завиваш, моля ти се...

Мона Лиза: Не знам. Дожаля ми. Сигурно е много трудно да си такъв. Уж мъж, пък жена. Когато се събуди, направо примря. Беше го много срам. А такъв един - красив и нежен.

Мъжът: Да бе, направо ме разплака. Горкото педалче, то си има мама и няма как да й каже, че вече се чука с войниците.

Мона Лиза: Не бъди лош. Душата ти не е такава.

Мъжът: Откъде знаеш каква е душата ми.

Мона Лиза: Навикнах да познавам душите на хората. От малка съм по домовете за изоставени деца. Там, щеш не щеш, се учиш. Виж, от инат не се научих да чета, ама другото... Много помага да познаваш душите на хората. Бях станала на 14 години, когато баща ми дойде да ме вземе от третия дом, в който растях, вече с големите. Той е циганин, а майка ми беше българка. Още като видях очите му и разбрах, че има нещо да става. Оглеждаше ме и ме опипваше, а очите му грееха. Купи ми сладолед на гарата, нова рокля ми избра в един магазин, после се качихме на влака. Нещо ме човъркаше отвътре и му казах, че отивам до тоалетната. Беше електричка. Стоях на стълбите, до оная тоалетна и гледах надолу, а нищо не виждах. В главата ми беше пусто, нищо не си мислех, а само ме давеше миризмата на кенефа. Повдигаше ми се. И само миг преди вратата да се затвори, скочих на перона. Не знам защо, но скочих. Усещах, че се отделям от нещо страшно. Влакът тръгна, засили и изчезна...

Мъжът: И какво стана? Баща ти замина сам, а ти избяга. Само ядове с тебе...

Мона Лиза: То си е за яд. Изпусна сто марки. Беше решил да ме продаде за сто марки на един циганин.

Мъжът: Е, това заприлича вече на сериал... Направо ме размаза.

Мона Лиза: Нея вечер спах за пръв път на гара. И оттогава все съм с циганите. А на влак не бях се возила. Ама не го мразя. Да знаеш, че понякога ми е мъчно за него. Тогава събираше хартия от контейнерите. Като го гледам - приличаше ми на Исус.

Мъжът: Умря ли?

Мона Лиза: Не знам. Преди пет години се сбиха с един друг мъж. Татко ми го наръга и оня пукна.

Мъжът: Уби го? С нож?

Мона Лиза: Не. С една пила. Ама адвокатът каза, че ако призная, че аз съм го наръгала, баща ми ще оттърве пандиза. И така стана.

Мъжът: И сега тебе те водят убиец, няма що... Много изискана компания си намерих - страшно благородни души.

Мона Лиза: Да не съм те вързала... Онзи адвокат ми взе 300 лева. Аз пък влязох в Сливенския затвор.

Мъжът: Това за затвора, ще ме довърши. Ти си направо роден разказвач. Що не пробваш да пишеш книги?

Мона Лиза: Защото съм неграмотна. Ама знаеш ли колко неща мога да ти разкажа?

Мъжът: Виждам. Страшно измисляш.

Мона Лиза: Какво, не вярваш ли? А тези белези (показва лявото си рамо) от какво са. Знаеш ли как са ме били.

Мъжът: Полицаите винаги налитат на бой. Това изглежда им е в кръвта - да пребиват другите.

Мона Лиза: Не ме биха полицаи, макар още да се стряскам насън от госпожа Петрова. Биха ме другите затворнички във Втори отряд. И пак добре, защото най-печените лезбийки бяха в Седми и Осми отряд.

Мъжът: Чувал съм, че в женския затвор вкарвали краставиците нарязани на салата.

Мона Лиза: Не съм работила в кухнята. Аз работех в цеха, където правехме кухненски телчета. За пръв път имах работа. Да ти кажа, справях се много добре. Хранеха ни по три пъти на ден и задължително се къпехме. Лошото беше другото...

Мъжът: Знам - свирепите лесбийки.

Мона Лиза: Нищо не знаеш, ако не си бил там.

Мъжът: Няма да бъда в женски затвор.

Мона Лиза: Ти да не мислиш, че в мъжкия е по-различно. Още първият ден ми предложиха да стана приятелка с една от старите. Отказах, защото ми беше гнусно само да си го помисля, че трябва да ближа някоя петдесетгодишна жена. А те ме биха. В банята. Щавиха ме с гореща вода, после ме поливаха със студена. Биха ме с юмруци. На следваща вечер, пак в банята, една се опита да ме изнасили. С лъжица. Дървена.

Мъжът: Боже мили...

Мона Лиза: Издебна ме отзад и ме прегърна. Направо ме стегна с ръцете си. После усетих нещо кораво между краката си. Тя се опитваше да ме наведе напред, но аз се изплъзнах. Бих се като тигър. Изкъртих й зъб и счупих носа й.

Мъжът: Ти си готов боец. Нали ти казах, че се гордея с теб.

Мона Лиза: Смей се ти... Едва ни разтърваха. На другия ден ме резнаха по задника, после тук, по раменете. В цеха, докато работехме. Всички се кълняха, че сама съм се ударила, защото съм била непохватна.

Мъжът (мълчи известно време): Извинявай, че се шегувах преди малко. Някак си не на място излезе. И какво после...

Мона Лиза: Не ми се говори за пандиза. Много ми стана тогава. Добре, че скоро онзи адвокат ме измъкна оттам.

Мъжът: Пуснаха те след като си съдена за убийство?

Мона Лиза: Не ме съдиха за убийство.

Мъжът: Нали така ми каза.

Мона Лиза: Казала съм ти, ама онзи не умря. Тъй че ме измъкнаха от пандиза. И добре, че стана, защото вече нямах сили да се съпротивлявам.

Мъжът: Да-а. Понякога жените са много жестоки, направо им се чудя откъде я събират тази жестокост.

Мона Лиза: Ти откъде ги разбираш толкова много тези жени?

Мъжът: Знам ли и аз... Сигурно, защото ги обичам.

Мона Лиза: И колко жени си обичал?

Мъжът: Тринадесет.

Мона Лиза: И все се ги обичал?!

Мъжът: Е, поне съм спал с тях.

Мона Лиза (подигравателно): Много бе! Моят човек по толкова търкаля на седмица.

Мъжът: Това се вика мъжага... Кой съм аз, да се меря с него...

Мона Лиза: Подигравай се ти... Ама теб защо толкова жени са те изоставили?

Мъжът: Мен жените лесно ме изоставят. Направо им се чудя на лекотата, с която ме напущат. Има друго - разбрах, че когато раздялата не те наранява, значи всичко е потънало в нищото. Откъдето е дошло.

Мона Лиза: И всичките ли си ги обичал?!

Мъжът: Всяка по различен начин. Но една най-много. Тя също ме изостави. Тръгна си, без дори да ми каже, че ме напуща. Уж бяхме едно цяло, но в този миг тя е знаела повече от мен. Знаела е, че се виждаме за последно.

Мона Лиза: Ама не става жената да прави любов като жертва. Сякаш е труп и я ръфат псета.

Мъжът: Добре де, ти какво правиш. Не те ли ръфат мъжете на гарата?

Мона Лиза: Съвсем друго е. Аз работя. Не влагам нищо. Даже понякога си мисля, че аз ръфам от чуждите мъже. Ама - това е... Аз работя. Ти сърдиш ли се на жените, които са те напуснали?

Мъжът: Харесвах ги. Сега, като стар глупак, се чудя само на това - как жените си тръгват толкова лесно.

Мона Лиза: Знаеш ли защо?!

Мъжът: Не.

Мона Лиза: И аз не знам. Първото ми дете стана от един циганин-кошничар. Беше много красив, черен с големи бели зъби, а пръстите му бяха много пъргави. Обичаше да се смее. Ама аз си тръгнах. Не ме питай защо. Бащата на второто ми дете е в затвора. За кражба. Той е най-добрият в живота ми. Обаче усещам, че ми е по-лесно да си тръгна, отколкото да остана.

Мъжът: Така, така... Защо ти е да чакаш.

Мона Лиза: Ти не се меси там.

Мъжът: Какво, ти да не си се омъжила за Господ?

Мона Лиза: Не е Господ, ама не е и нещастник като тебе. И потта му ми беше сладка. Заровя се в гърдите му и го дишам. Така беше и като го отвеждаха. Полицаят стои отстрани и го държи за ръката, аз съм се свряла в него, пък той ми шепне: ”Трябва само да си жива. Каквото и да става, дръж се жива. От тебе само това искам. Остани жива, а после ще видиш как ще бъдем заедно.” Друг не ме е обичал толкова. Има още три години.

Мъжът: Дрънкаш глупости. Ще отидете някъде... Къде някъде? Нали пак ще те продава.

(Мона Лиза скача и го хваща за топките)

Мона Лиза: Ти какво искаш, бе копеле мръсно? Той никога не ми е посягал. Никога не ме е предлагал на друг мъж бе! Ти какъв си, а?! Да не е да си по-добър от сводниците, а? Въртиш се покрай гарата, стиснал си пет лева в джоба си и търсиш да го навреш в устата на някоя нещастница. Подъл мръсник си ти, аз може да съм курва, ама ти си по-голяма курва, защото си готов да се изпразниш в жената, без да те е грижа после как ще се оправя. Искаш ли сега да извикам моя човек с неговите цигани. Ще ти разпорят задника от чукане и ще плачеш да те пуснат.

(Мъжът се превива от болка.)

Мъжът: Чакай, пусни ме. Какво ти стана, не знаеш колко боли...

Мона Лиза: Боли. За това те мачкам - за да те боли. Писна ми все мен да боли. Сега искам тебе да боли. Искам всички да ги боли. Искам всички да усетят моята болка (пуска го). Хайде, махай се...

Мъжът: Не мога да се махна... (поема дълбоко въздух). Не мога да стана.

Мона Лиза: Тогава се махам аз. И без това нищо не можеш да свършиш тази вечер. Даже нямаш пари да си платиш.

Излиза. Мъжът остава да ръмжи и се превива на сцената. После леко се изправя и сяда с гръб към нас. Продължава да скимти и гледа нагоре към звездите. Раменете му почват да се тресат и когато вече очакваме да заплаче, се чува смях. Неговият смях.

Мъжът: Боже мили, не мога да повярвам. Изви ми топките, а накрая ме изхвърли, защото нищо не съм можел да свърша тая вечер. С мен ли се случва всичко това или просто съм в пиянски кошмар... Нищо не разбирам - ама тя направо щеше да ме скопи с тези железни ръце, откъде ги извади тия клещи, бе жена?!

Мона Лиза се връща и за известно време наблюдава Мъжа с подозрение.

Мона Лиза: Какво се хилиш...

Мъжът: Много ми е смешно.

Мона Лиза: Ами, смей се тогава. Само не мисли да ми се подиграваш. Защото това най го мразя.

Мъжът: Къде са ти биячите?

Мона Лиза: Отпратих ги. Дожаля ми за теб.

Мъжът: И защо ти домилях толкова.

Мона Лиза: Не знам. Сигурно защото имаш лимон вместо сърце.

Мъжът: А ти ми приличаш на гълъб в камбанария. Малко да полюшне вятърът и литваш нанякъде.

Мона Лиза: Гълъб в камбанария... Много е хубаво. Толкова много, че не е за мен. Аз съм изгубено мънисто. Виждал ли си паднало мънисто от гердан? Колко е самичко, а? А както е в гердана, наред с другите, грее...

Мъжът: Не разбирам защо си заедно с тоя... (прави неопределен жест към невидимия сутеньор) абе, тоя твоя човек?

Мона Лиза: И аз не разбирам. Много неща не разбирам. И никой не иска да ми помогне. Знаеш ли, че полицаите ме карат да им търся момичета.

Мъжът: Поне намираш ли?

Мона Лиза: Ей, пак ще те пипна за топките! За каква ме имаш? Да не мислиш, че като са ми свили паспорта, могат да ме карат на всичко.

Мъжът: Щом те пращат за момичета...

Мона Лиза: Полицаите ги е страх от мен бе, мой човек. Нали на всеки един поне по една свирка съм направила. Половината са ме чукали, отпред, отзад, чекии съм им правила. Ти не знаеш какво става нощем на гарата бе, ей... Те са в комбина с моя човек. Още като ме докара тука, най-напред се пуснаха полицаите.

Мъжът: И сигурно си плащаха, а?!

Мона Лиза: Да. Като ме мразят. С това си плащат - с омраза. Те заради това ми свиха и паспорта, да не мога да мърдам.

Мъжът: Това имат - с това си плащат. Хората, които разполагат само с омраза, са дефектни, това от мен да го знаеш... Слушай, ама те могат и да те убият така.

Мона Лиза: Могат. Всеки може. Нали ти казвах за затвора. Само аз не мога да се убия. Жал ми е за живота. Страх ме е от смъртта. Ти виждал ли си човек да умира? Сигурно боли.

Мъжът: Не знам. Смъртта е тайна.

(двамата потъват в мълчание - всеки в себе си мисли за смъртта)

Мона Лиза: Слушай, що не ми помогнеш да избягам. Можеш ли да ме измъкнеш? Измъкни ме оттук. Моля те...

Мъжът: Как да стане?

Мона Лиза: Намери ми паспорт. Аз ще се махна. Само ми намери паспорт.

Мъжът: Вече не е паспорт, а лична карта. И за да ти я издаде, полицията ще иска акт за раждане и още ред други документи. Виж, пари мога да ти намеря...

Мона Лиза: Ти ми намери паспорт и веднага ще се махна. Дори пари не ми трябват. Ще заработя два-три дена някъде и ще си изкарам. После ще се чупя оттам.

Мъжът: После къде ще идеш?!

Мона Лиза: Където и да е, само да съм далече оттук. В друг град. Там ще работя само за себе си и пак ще избягам в друг град. После ще се скрия някъде. И ще чакам моя човек.

Мъжът: Много ти е лесно това “после”. Редиш го като домино - после до после... Ама после няма. В тоя живот никога няма после. Всичко е сега и веднага. Момичетата на късмета са само в телевизията.

Мона Лиза: Аз нямам късмет. Затуй съм тук, защото нямам късмет. И докога? Не зная.

Мъжът: В живота всяко нещо отнема толкова време, колкото Бог му е отредил да ти отнеме. Така казваше баба ми. Затова никога няма да бързаш.

Мона Лиза: Ти защо преди малко ми каза, че няма Бог?

Мъжът: Щото няма Бог!

Мона Лиза: Има. И аз съм го виждала.

Мъжът: И си приказвахте...

Мона Лиза: Не. Но той ме помилва по челото. Бяхме на екскурзия в полето. От детския дом. И аз се скарах с децата. Тогава учителката ме остави на полето. Каза ми, че няма да ме вземе, защото съм дразнела другите деца. Аз понякога съм ужасна, да знаеш. Сигурно затова нямам приятелки.

Мъжът: На мен ли го казваш.

Мона Лиза: Аз обаче стиснах зъби, седнах на една трева и гледах след тях как се отдалечават. После вече не ги виждах. Легнах по гръб и затворих очи. Великденчетата миришеха, а на мен ми стана самотно и някак празно. Оттогава все я мъкна тази празнина в себе си и когато разцъфтят великденчетата, ми напомнят колко съм пуста отвътре.

Мъжът: Знам как мирише самотата...

Мона Лиза: Не помня дали съм спала. Но изведнъж се стреснах и седнах. Прегърнах коленете си и тогава го видях. Той идваше отдалече, вървеше бавно. Беше с бяло расо. Приближи се до мен, наведе се и ме помилва по челото. И сега помня ръката му - суха и топла. Никога повече не пипнах такава ръка. Очите му бяха тъмни, като на моя циганин, но искряха. Имаше бръчици около тях, ситни, ситни, като паяжина, и се сливаха с брадата му. Извади една коронка, малка, и ми я подаде...

Мъжът (гледа я замислено): После...

Мона Лиза: Не знам. Събудих се в детския дом. Казаха, че директорката пратила двама санитари да ме приберат. Сигурно те са ми откраднали коронката. Оттогава мразя крадците.

Мъжът: Ти сигурно си припаднала от глад. Може и от това да си имала халюцинации.

Мона Лиза: Какво да съм имала?

Мъжът: Ами... да ти се е привиждало.

Мона Лиза: Да, да - на тебе ти се привиждат, само че когато прехвърлиш повече с водка. Не е вярно. Бог има и той дойде при мен. И ме помилва по челото.

Мъжът: Добре де, повярвах. Мир да има.

Мона Лиза: Искам да бъда другаде.

Мъжът: Не сме ли там, където сме.

Мона Лиза: Вечно ли ще продължава така?

Мъжът: Кой знае...

Мона Лиза: На друго място ще бъда такава, каквато искам да съм.

Мъжът: Сама се лъжеш. Крайният резултат от всяко бягство от себе си винаги е, че си оставаш същият.

Мона Лиза: Аз обаче се навих. Ще се чупя. И ти ще ми помогнеш.

Мъжът: Да бе, ще те скрия у нас... Да дойде после твоят човек и да ми отреже главата.

Мона Лиза: Не си прави майтап със сериозни неща. Наистина реших да се чупя. Трябват ми няколко часа. Ще му кажа, че тръгвам с клиент до дома му и после се чупя. Той няма да ме търси поне два часа, че и повече, ако му кажа, че ще остана цяла нощ.

Мъжът: Мене къде ме слагаш в тая картинка.

Мона Лиза: Ами ти ще ме измъкнеш. Откарай ме някъде. Нямаш ли някъде хора, при които да ме скриеш?

Мъжът: Имам едни приятели, които живеят на село, но не знам дали ще се съгласят да те приемат. Все пак те са семейство.

Мона Лиза: Какво има? Само за два дни, моля ти се... И ти ще избягаш с мен.

Мъжът: Аз откъде да бягам? Пък и много дълго съм в тази махала, за да избягам. После аз какво ще обясня. Откъде те познавам? Защо изведнъж се застъпвам за теб. И изобщо как ще обясня, че се познавам дотолкова с една проститутка, че чак искам да й помогна.

Мона Лиза: Всички сте такива лайнари. Жената ви трябва само да я чукате и като ви омекнат коленете - да ви няма. Изтръскваш го, прибираш го и хич не ти пука за жената... (съкрушена, тя се разплаква). Аз също съм човек, не го ли разбираш?! Също съм човек...

Мъжът (объркан): Чакай сега... Недей плака. Чуваш ли, недей да плачеш, че хич не мога да трая женски сълзи. Значи веднага ще измислим нещо (мъжът става внезапно решителен и почва да крачи напред-назад, дори запокитва нанякъде бутилката и решително помита хартиите и кашкавала). Стига с глупости. Ще те заведа у дома. Тази нощ ще спиш там, пък утре ще видим. Ще ти направим снимки, ще подадем молба за лична карта. Изобщо ще наредим нещата...

Мона Лиза мълчи, дори не го слуша, замислена в сълзите си за нещо свое. Мъжът е запален от идеята и я обсъжда горещо със себе си, сякаш трябва сам да си повярва, когато се чува все по-нарастващ шум от идващ влак, сцената внезапно става тъмна, връхлита ни грохота от идващ влак, писъци... Чува се глас: “Майка ти курвенска... Ще бягаш, а?! От кого ще бягаш ма, курво смотана? Къде ще си замъкнеш шибания задника, а? Ще те убия, ще те убия мръсна курво!” Сенки, светлини, блясъци от преминаващия влак. Страшният взрив, който се стоварва върху залата, бавно отшумява, докато в него тихо, но все по-мощно се надига човешки вой и светлина...

Мъжът: Не-е-е-е-е-е-е-е... Господи, не-е-е-е-е-е...

Захлупва се по очи.

В единия край на сцената се фижда безформена купчина. Нещо, което наподобява човешко тяло.

Мъжът се надига и се отпуска на колене. Смазан от това, което се случва, той отпуска ръце.

Мъжът: Защо бе? Защо бе, мамка ви... Защо...

Зад гърба му се появява Мона Лиза. Гола, с малка коронка в ръце, тя пристъпва бавно към него. Спира се и гледа безформената купчина.

Мона Лиза: Това ли е моето тяло. Колко е жалко и грозно така.

Мъжът (не вярва на очите си): Ти?!

Мона Лиза (усмихва се и повтаря като ехо): Аз...

Мъжът: Не си ли мъртва?

Мона Лиза (като ехо): Мъртва...

Мъжът: Да. Мъртва...

Мона Лиза: Мъртво е само тялото ми. Виж колко е самотно и ненужно.

Мъжът (като ехо): Ненужно...

Мона Лиза: Да. Даже на мен ми е чуждо. Празно, вече наистина празно. Кой ще изтрие сега празнината?

Мъжът: Сигурно тези, които ни мразят.

Мона Лиза: Знаеш ли от какво са умрели онези, твоите, големите гущери.

Мъжът: Никой не знае. Сигурно от някакъв метеорит.

Мона Лиза: Телата им са станали чужди на техните души. Станали са много големи. Само месо и кръв. И зъби. А душата им останала малка. Непосилно малка, за да побере дори едничка сълза от любов. Затова са умрели. Защото за любовта е нямало място в затлъстялото тяло.

Мъжът (като ехо): Тялото и душата са си чужди...

Мона Лиза: Да, чужди. Знам го, защото и моето тяло ми стана чуждо. Чуждо ми беше, когато мъжете влизаха в мен, чуждо ми беше дори, когато раждах. Няма да повярваш, но аз отдавна го мразя, защото всеки искаше само тялото ми. Дори децата ми, за да се родят, за да се хранят, искаха само тялото ми. Никой не пожела душата ми.

Мъжът: Аз я поисках.

Мона Лиза: Поиска я, но те беше страх.

Мъжът: Всички ги е страх.

Мона Лиза: Защо всички. Имаше един, който не го беше страх. И заради това влезе в затвора.

Мъжът: Циганинът?!

Мона Лиза: Той искаше едно - само да съм жива. Ето, че не успях.

Мъжът: Истина ли е това?

Мона Лиза: Не. Убиха го. В пандиза. Беше ми обещал да остане жив, но хората се променят.

Мъжът: Ти промени ли се?

Мона Лиза: Само малко. Поисках да остана жива (подава му коронката). Вземи я. За спомен...

Мъжът: Не мога. Тя е твоя, най-сетне я намери.

Мона Лиза: В смъртта няма принцеси. Мислех си, че като остана жива, нещата ще се променят, но се оказа, че никой не ме иска в живота.

Мъжът: Никой не може да те догони и в смъртта.

Мона Лиза: Да. Защото аз съм там, а ти си тук...

Мъжът: Не те целунах. Мога ли сега?

Мона Лиза: Не. Вече сме в различни коловози.

ФИНАЛ

 

Казанлък 2004 година

 

 

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2004, № 9 (58)