УТРЕ Е ПРЕДАТЕЛ

Веселин Стоянов

web | Белите полета на спомена

На Милена Нейкова -
магьосница!

Да напишеш сюжет за бъдещето е все едно да разкажеш историята на парахода “Титаник”, който щастливо се разминава с огромния айсберг и спечелва “Синята лента” за най-скоростно прекосяване на Атлантическия океан. На пристана в Ню Йорк свирят духови оркестри, капитан Смит усмихнато се сбогува с повидните пътници, а хората от ІІ и ІІІ - та класа с удивление гледат към Статуята на Свободата, която ги посреща още в първия залив на Америка.

Струва ми се, че така разказана, историята не съществува...

Само че моята длъжност е да разказвам и затова ще ви представя една друга история, която чух от моята приятелка Милена веднъж в едно кафене, докато двамата с непонятна добросъвестност се опитвахме да разгадаем сложните лабиринти на човешкото съществуване. Не помня дали съм ви казвал, но Милена притежава изключителните способности на добра магьосница, дори очите и са такива, и разбира от тези неща. Така че аз поставих въпроса за предопределеността в живота, до колко може тя да бъде необятна, и въобще трябва ли да вярваме в това?

Да, отвърна ми Милена и ми разказа една притча:

Има Река. Като всяка река тя си има Начало и Край. Ляв и Десен бряг. В началото е поточе, после скоклива и наивна малка рекичка, сетне все по-мощна, пресичана от водоскоци, после от праговете на водопади; силна и могъща в средата, разлята и спокойна, с тъмен блясък от наноси, преди да се влее в морето на Вечното.

Това според Милена трябваше да бъде времето, моят отрязък от времето, в което живея.

В реката има Риба и вече се досещате, че тази риба съм аз или пък вие, ако говорим за вашата река и вашият живот. Рибата, ще не ще, трябва да измине този път от сълзливото изворче до помътнялата делта на Реката от Време. Тя ще може да се движи само там, ограничена от бреговете в ляво и дясно, от каменното корито и въздуха над водата.

Тук някъде, разочарован от цялата тази разумност и практичност на предвидения за мен, или за вас, отрязък от време, за който вече мислех като за пансион, аз прекъснах Милена с въпроса: Не е ли посегателство върху самото многообразие и фантазия на живота - този луксозно умерен зандан. Не, отвърна ми Милена, тук става дума за Времето, а фантазията, цветовете и любовта на твоя живот си избираш ти, докато плуваш във водите на Времето. Можеш да се спреш на бързея и дълго да не напускаш динамичното му движение, или пък да се потопиш рано в спокойните води на долното течение, можеш, разбира се, че можеш, да се криеш под камъни и в подмоли от коренища на надвиснали брястове, можеш и да пориш водите самоуверено, а сребристият ти блясък да пали въображението на природата.

Добре, не спирах да упорствам аз, значи и книгите, които искам да напиша, са написани, там във Времето, и любовите, които ще преживея, са програмирани, в комплект с разделите, естествено... Така е, потвърди тихо Милена, загледана в нещо свое, просто трябва да стигнеш до тези неща и те ще ти се случат. Само трябва да се пазиш от левия и десния бряг, които са смъртоносни за тебе, от хищниците и ловките капани на рибарите-болести... Също като в живота, нали...

Ей такива неща ми разказваше тогава моята приятелка Милена, филмът на Емир Костурица беше още мечта, Аризонска, но все пак мечта, и когато години по-късно, една друга моя прияте-лка ми преведе текста на знаменитата песен от филма “Аризонска мечта”, където се казва, че кравите говорят, хората говорят, всички говорят, а само Рибата мълчи, защото Рибата знае всичко...мисля, че започнах да разбирам нещата.

Такива работи...

Може би писателите трябва също да мълчим и да си отваряме устата, само когато разказваме притчи. И в тия притчи, например, да се знае, че параходът “Титаник” не е могъл да не се срещне с ледената планина, защото, замаяни от силата на своите открития - електричество, моторни машини и жажда да побеждават всичко и на всяка цена, хората често напущат своя поток от време и изведнъж се намират на левия или десния бряг, където ги чака Смъртта с ледения си дъх, разбира се...

Иначе - живейте пълноценно в своя поток от време, опознайте всички негови сладостни тайни и горчиви уроци, но живейте в него и сега, когато следващ къс от време ще ви приближава до она-зи любов, която чакате вече сто години или до онази книга, която винаги сте искали да прочетете, ако, разбира се, на мен ми е писано да я напиша...

Кой знае, както обичам да казвам, защото една стара сицилианска мъдрост гласи:

“Утре е един предател, когото никой от нас не познава!”

Повярвайте, защото сицилианците разбират от предатели, и то не по-малко от нас самите.

© Веселин Стоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Белите полета на спомена", С., 2000.