БЕЗДНАТА НА ПРЕЗРЯНИТЕ

Веселин Стоянов

web | Белите полета на спомена

На Иван Динков -
моето несръчно посвещение!

Една от най-силните сцени в българската литература е финалът на разказа “Шибил”, писан от мъдрия човек Йордан Йовков. От долу иде Рада, цялата грее в хубост, а от горе пристъпва Мустафата. Зад гърба му синеят планините, където той е бил горският цар. В ръката си носи броеницата на Величко кехая и цветето за Рада. Огненочервеният знак на парче плат разсича властно въздуха и по-нататък всичко безвъзвратно се променя...

Както виждате, предателството винаги живее в своя собствена драматургия. Това обстоятелство го нарежда, наред със смъртта, любовта и раждането, сред най-ярките човешки действия. Предателството винаги е кръвно свързано с вярност. Но докато вярността, любовта, смъртта и раждането са повече инстинкт на живота, то предателството е личен избор. Всяко предателство е предизвестено и има своята хроника. В началото винаги е любов, вяра, раждане, а към смъртта по-сетне водят амбиции, озлобление, отмъщение. Няма наивни предателства, няма невинни предателства. Дори клетият Павлик Морозов предаде съвсем “идейно” своя отец.

И все пак предателството е първият грях. Първият дори пред убийството, защото, преди да убие брата си Авел, Каин вече го беше предал в душата си на Смъртта. Всъщност самата дума “предавам” има мистично-символно значение. Предаваш онова, което е част от твоето цяло на някой чужд, на някой враг... Най-често това става с подличкото намерение да го умилостивиш, да го спечелиш или... да станеш негов роб завинаги.

Като правило никой не обича предателите. Който е предал веднъж, ще предаде и втори път, също като наемникът, който, веднъж служил на една власт, е готов да служи на всяка власт.

Най-страшното обвинение във всяка завера е предателството. То е като проклятие. Могат да ти простят страха, но не и предателството. Именно заради предателството заклеват къде с кръв, къде с мистични ритуали, къде с кама, пищов и евангелие, както си е по български обичай. Ножът, куршумът и словото трябва здраво да те обрекат на верността, да те приковат към нея, защото, ако се откъснеш, ще полетиш в страшната бездна на презряните...

Вероятно сте забелязали, че сред поканените, тоест сред избраните!, винаги има предател... Така е и на Тайната вечеря, така е и в комитетските завери, така е и сред сериозните мафиотски среди. Драматургията винаги изисква неочаквани обрати и трагични събития, сякаш едно дело ако успее да премине съвсем гладко, без предателства и сътресения, неговата святост няма да бъде истинска и ще се постави под съмнение. И така: сред избраните винаги има един, който не е на висотата на събитието, и който къде с целувка, кърпичка или с “оттърчаване при мидюрина”, ще даде друг ход на събитията. Най-често трагичен ход, при който ще загинат любовта, мечтата или хиляди хора. Все едно - злото е непоправимо.

Каква е съдбата на предателите?

Малцина знаят, че Юда връща сребърниците и после се обесва, изпреварил в смъртта дори предадения от него Божи син. Поп Кръстьо цял живот раздира душата си сред хорската омраза, а гарибалдиецът Димитър Общи сам надява въжето на шията си и изрича печално към турците, преди, отново сам, да ритне бурето под краката си: ”Измамихте вие бача си Димитра...” След години дядо Вълю ще целува праха по ботушите на Захарий Стоянов и ще моли за прошка. Така ще запомним предателя на Бенковски и другарите му - да тича след файтона, с който Захарий и приятелите му се отдалечават, омерзени от човешкото подобие, а то, това подобие, ще тича и ще вика през сълзи: “Милост, прости ми, войводо...” Повече няма да чуем за него, но струва ми се, че той винаги ще тича сред мекия прах на звездния път, спъвайки се в коловозите на звезден файтон, който отнася душите на предадените от него и ще реве с пълно гърло в космически мрак:

”Прости ми...”

Какво да добавим за предателството - днес то е всекидневно, ежечасно, защото народът е разделен на жертви и предатели. Шепа самопомазали се, до вчера никому неизвестни люде, шепа самопоканили се на народната сватба, днес продават нас и държавата за дребни грошове, а ние, като роби на средиземноморско пристанище търпеливо чакаме сетната си участ, загънали в дрипите на душите си надеждата да ни купи някой по-добър господар.

Впрочем и на предателя има цяр. Най-добре го е казал българския поет Иван Динков. Чуйте: “Всеки Христос си има Юда, но не всеки Юда си има Христос.” Да, предателите си имат своите страхове. Дребните им душици треперят при мисълта, за колко ли ще оценят техния Христос. Страшни кахъри раздират убогите им мераци. И вероятно угризения, защото разказът “Шибил” има и втори край - някой отчаяно размахва бяла кърпа...

Та така: Шибил и Рада пристъпват не по калдаръма, а по сивите плочки на нашите мозъци, които се мъчат да проумеят онази страшна сила, по-голяма от имането, която ги привлича и свързва в едно цяло. Те бавно, но неизменно приближават един към друг, докато в дулата вече кълни оловното зърно на смъртта, и в това опасно кратко време ние трябва да изберем към коя кърпа да посегнем - бялата или червената...

© Веселин Стоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Белите полета на спомена", С., 2000.