ИЗ "АУТОПСИЯ НА ТЯЛОТО"

Веселин Стоянов

web

В призрачната вечер над Йерусалим във влажния въздух след бурята миришело на кръв, а Тялото бавно изстивало с леки струйки пара над разреза по стернума. Като помощник на великия Ейшу Хайсар Рашид вече бил виждал множество трупове и те винаги го натъжавали с колебливия си вид на неумели самотници, които животът е изненадал със своя край. Този обаче му изглеждал като небесна лодка с отворения гръден кош и изпразнен от вътрешностите, които почивали ненужни в голяма пръстена делва на метър от каменния плот. Докато събирал един след друг белите дробове и сърцето в делвата, а червата отделял в друг съд, Ейшу обяснявал на висок глас, очевидно с намерението да го чуе и Йосиф Ариматейски, как в Египет по времето на фараоните изтегляли вътрешностите на тялото през гениталиите, които най-напред отстранявали варварски, и от направения отвор с куки издърпвали частите на тялото. “Било е страхотна касапница” - казал Ейшу. Но по-интересно било изваждането на мозъка, което правели с изправена кука през ноздрите, като преди това обаче пълнели черепната кухина със смес от силно палмово вино и специална луга. След петнадесет минути мозъчната тъкан била готова за изваждане.

- Нали няма да правите това с Тялото?! - потреперил в прииждащия мрак гласът на Йосиф.

Ейшу го успокоил, че нямат засега такива указания от Прокуратора и че подобни медицински операции се правели само когато едно тяло се подготвяло за балсамиране според рецептите на великите египетски мъдреци.

* * *

В този миг обаче Хайсар си спомнял как само преди няколко часа това тяло се огъвало под тежкия кръст по улиците на Йерусалим. Страните по лицето на младия помощник още горели от обидите на тълпата, през която той самият се провирал, като в джунгла от горещи тела, оглушал от крясъците на полуделите хорица. Освирепялата тълпа имала очи на тигър, който оставял невидимите си белези по кожата на всяко човешко създание. Самото гъмжило, гръд до гръд, буза до буза се е гърчело и стенело в екстаза на едно вселенско сладострастие. За тези хора, които имали души на прилепи, днес било позволено да убиват с висше удоволствие, без да им търсят сметка за това. “Сганта обича да измъчва” - бил си помислил мимоходом Хайсар Рашид, защото не тази мисъл разсичала ускореното туптене на сърцето му.

Следвал, както той си въобразявал, както невидим ловец, стъпващ в дирите на дивеча, онази жена, Мария Магдалена, която се движела сред ослепялото човечество успоредно с носещия кръста. Хайсар Рашид не я изпускал от очи сред тълпата, която още не знаела, че става свидетел на чудо и се отнасяла с пренебрежение или откровена ярост към събитието, както всяка тълпа, разпиляна по света и жадна да види така непонятно и невъзможно тайнство на човешката смърт.

Хайсар Рашид вървял редом с Иешуа Бар Йохосеф, но обърнат с гръб към него, за да вижда Мария, която се борела с мътния поток на множеството, като заобикаляла или се провирала сред крещящите хора, които проклинали нещастника, когото до онзи ден не познавали. Иешуа Бар Йохосеф влачел кръста, без да обръща внимание на гъмжилото, потънал сякаш в особена глухота за света наоколо. Но когато залитал, дървото удряло Хайсар Рашид в гърба и тогава, без да сваля очи от другата страна на улицата, младежът помагал на клетника да се изправи и закрепи, преди отново да поеме по пътя. Само за миг забравил всичко и всички наоколо, когато видял Мария да се свива в една пресечка, задавена от зеленикавата тиня на стомашните си сокове. Веднага след това се възхитил на нейната чувствителност, която смятал, че е доловил още преди една година, без да подозира, че лавата стомашни сокове всъщност бе второто доказателство за добре протичаща бременност.

* * *

Хайсар Рашид познавал първото доказателство за бременност още от дете, когато по-големите му братя говорели за мръсната жена, от която течала кръв. Не можел да си представи как става това и се мъчел да гадае, но благодарение на богатата си фантазия стигнал само до страшни предположения, които дълго време не давали мира на арабските му нощи. Тривиалната истина научил чак при лечителя Ейшу, който бе го запознал с тайните на женското тяло, когато сметна, че е дошло времето за това. Преди този урок младият помощник трябвало да опознае по-скоро мъжките рани, защото и без това работата в лазарета идвала в повече на сириеца. Така преди да погали женската кожа, Хайсар вече с вещина шиел разпрани бедра, хълбоци и бузи по телата на римските легионери.

Хайсар обаче не чакал да научи всичко за света от Ейшу, макар да го боготворял. Един от по-големите помощници, и вече достатъчно отракан младеж, една сряда го помъкнал към дома на Мария, като пламенно го уверявал, че ще получи своята дарба от боговете. Хлътнали в сенчест двор, където тихо протичала зелена вадичка, а сред нарязаните листа на смокинята бръмчали едри мухи. Две възрастни жени им поднесли някакъв сок, а другият помощник им прошепнал нещо с усмивка. Жените кимнали и се оттеглили. След малко едната се върнала и повела за ръка Хайсар Рашид в лабиринт от тъмни коридори, а после отметнала една завивка пред куполна врата и го побутнала вътре.

Момчето стояло в началото на стаята и се опитвало да свикне с мрака, който сменил светлината на деня. Накрая видял една млада жена в ъгъла на стаята, полуизлегната на нисък нар. Тя го повикала с ръка и, когато се приближил до нея, той изведнъж потънал в зелените й очи - поръсени сякаш с прашец от изумруди. Чудният блясък на тоя поглед го накарал да онемее и през грохотния тътен на сърцето си Хайсар с ужас разбрал, че не чувствал нито краката, нито ръцете си.

Мария, която познавала твърдата самота на хиляди мъже, техния безкраен нагон за блъскане и детския им плач, когато изливали семето си на рогозката под нея, също била замаяна от детската непоквареност на това момче и решила да го опитоми, като изпие вече бликащата от него сперма и оставила сърцето му да се успокои. След това го положила с меките си ръце на леглото и повече от четвърт час подреждала кичурите от черната му сплъстена коса, докато той гледал с неподвижен поглед към тавана. После тя се пресегнала с ръка и го погалила по стегнатия корем, а през душата й преминала сладостна радост от неговото невинно потръпване. После се навела над него и го целунала, като облизала с език здравите му зъби, макар че никога в занаята си не позволявала това. Разсъблякла го бавно и обходила солената му кожа с език, с любовта и усърдието на коза, която облизва малкото си. Размачкала втвърдените му от страх рамене, отпуснала мускулите на краката и ръцете му, а после го покрила с тялото си, доволна да усеща как решителността му се втвърдявала, а ръцете му почвали да шарят по непознатите хълмове на жените. Тогава с тих писък се надянала върху него, а малко по-късно усетила как момчето я вдига във въздуха и с ловкостта на стар ловец я подлага под себе си само завладяно от страстта на мощните си тласъци.

Тогава в главата на Хайсар бясно се отприщили, кодирани от векове, спомени от нощната пустиня, когато ловците дебнели лъвовете, които покривали женските, отдадени с енергична ритмичност до самия край, когато тържествуващият рев на мъжкаря известявал възторга, копнежа и победата над света и живота.

А на Мария Магдалена й се струвало, че самите й бедра пищят, и онова, което било като песен в мислите й, излизало изпод слабините, за да се слее в мокрите й коси и гръб.

Когато напуснал стаята, Хайсар бил изгубил представа за времето. Другият приятел не го чакал, а както се оказало после, той задоволил страстите си с друго момиче и бил платил за двамата, разбира се, от кесията на Хайсар, предвидливо измъкната от пояса му. Късно през нощта отново Хайсар подирил ленената си туника, която душел, за да открие потта на Мария. Задавен от острия мирис, изведнъж проникнал в спомените си и усетил дъха на всички мъже, към които изпитал ревност. Жлъчна ревност, която го пронизала с болката на остарели мъже, чиито хернии висели безпомощно до старческите им колене, които вече трудно се сгъвали. Срам го било от прахосването на парите им, защото вече знаел как се кръстосват телата и как от кълбото се носели само тихи писъци.

* * *

Ейшу веднага забелязал необичайната отпуснатост у помощника си, отнесения му поглед и внезапните усмивки, които оголвали кучешките му зъби. Седмица по-късно му приготвил отвара от листа на маруля, за да укроти нагона му. Гърците я наричали “растението на евнусите” и Ейшу също я намирал за добро лекарство против внезапни прищявки. Хайсар изпил отварата с решителност, за която се разкайвал през нощта, когато повръщал, но на другата сутрин се явил в лечебницата с бистър ум и ясен поглед, което накарало Ейшу да се усмихне.

Но само за седмица, както се видяло по-късно, защото в очите му отново се появило трескаво безпокойство, в което Ейшу познал безхитростната влюбеност. Хайсар търсел отново и отново онази Мария Магдалена, в чиято утроба бил потънал за първи път преди седмица. Било като омагьосано връщане в делтата между краката й, където потънал безнадежно - тържествуващ и възхитен. Оттогава пресичал пътя под праг и над праг и, макар жената да излизала съвсем малко, сърцето му на млад вълк го карало да търси тъмния дим от кожата й навсякъде, заслепен от възторга на твърдата си плът и се оглеждал за знак от небето.

Знакът обаче не идвал.

Вече бил свикнал, заедно с другите ученици на Ейшу, да се усамотяват вечер и да пълнят глинените си лули с малки перли кехлибарено масло, което добивали, като варели листата на специални треви, които на арабски наричали хашиш. Почти не говорели помежду си, защото скоро всеки потъвал в радостите на тялото си, в ярките проблясъци над тъмнината на клепачите, които възниквали и се преобразували в сложни геометрични фигури, за да се превърнат малко по-късно в деформирани човешки лица, тела и невероятни картини, в които се преплитали жадните корени на пламтящата му и неизчерпаема арабска сексуалност.

На сутринта се събуждал с отпуснато и доволно тяло, за разлика от римляните и иудеите, които търсели радости в алкохола и физическите последствия за телата и духовете им били видни отвсякъде. Те ходели подпухнали и с кървясали очи, докато Хайсар Рашид се отмествал учтиво от пътя им, доволен в себе си, че никога не бил посягал към скотското удоволствие на алкохола.

Сега обаче бил захвърлил глинената луличка, защото искал да има още по-бистър ум и поглед за насладите в ложето на Мария. Не успявал кой знае колко, защото от ума му не излизал споменът за гъвкавото й тяло и топлите хълбоци, от които ръцете му сякаш не можели да се отлепят, както самият той не успявал да се отлепи от приведената напред топла и гола жена, задъхана не по-малко от него в страстта да догони и покори разюзданата си съблазън. Била първата жена в живота му и той не искал да я загуби, защото все още не познавал измамното многообразие на женската плът и с детинската си наивност очаквал чудото да се превърне във вечност. Но вместо тържествуващия рев на мъжкаря все по-често чувал в ушите си зловещия и продължителен кикот на хиените, сякаш огромни чудовища на страха се присмивали на всички.

* * *

Мария продавала тялото си по силата на стар закон от Мойсеево време, когато всеки баща имал най-официалното право да продаде дъщеря си за наложница. Тогава, баща й, който много-много не бръснел Моисея, освен ако това не го засягало пряко, бил сключил договор с дъртата вещица Рут за три години престой във вертепа. Когато я довел, казал, че е на дванадесет, но Мария тъкмо била изпълнила единадесетата си година. При това всичките пари, които оставали, след като вещицата си вземела пая, получавал бащата, а Мария получавала храна и правото на стая. Така започнало всичко, но после баща й се затрил някъде по света или може би бил умрял в някоя сватбарска свада, но на втората година той не дошъл да я потърси, нито да потърси парите си и Магдалена останала там, защото нямало къде да отиде, пък и не знаела какво друго да прави освен да утолява жаждата на мъжете.

Слаба и черна, тя дори не давала вид на жена, но просяците на Йерусалим не подбирали много, за да изхвърлят семето си някъде. За това не било даже нужно да са пили много от гъстото червено вино, което в долнопробните бардаци също разреждали с вода по гръцкия обичай. На четиринадесет години тя вече била изкусна в занаята, със закръглени бедра и топла тежка пазва, благодарение на вещицата Рут, която прозряла в нея бъдещата мръсница, способна да услажда ложето на по-първите мъже с изкусни ласки. Прозряла го, когато един никаквец в пристъп на садизъм бе опитал да нареже кожата й, но успял само до нанесе тънък разрез на левия хълбок, когато Мария скочила и започнала да се брани като тигрица. Старата Рут гледала в захлас този темперамент, тези очи, белите зъби, които хвърляли гневни светкавици, плоския корем, който се свивал и отпущал в резките пристъпи на бясната от унижение утроба, и решила, че Яхве, в чиято добронамереност твърде се съмнявала, най-после й е изпратил своя божи дар.

За малко да го загуби, защото, докато гледала с невярващи очи, онзи мерзавец извадил острия си нож и вероятно щял да пререже главата на Мария, когато римски десетник, който се забавлявал с две матрони в съседната стая, излязъл на двора и с един отсечен удар пробил с късия си меч тялото на нещастника и, за да завърши убийството, сякаш бил на бойното поле, вдигнал тялото нагоре и разпрал открай до край ребрата в лявата част на гърба му. После се прибрал при двете матрони, защото бил сигурен, пък и не му пукало след изпитото вино, че никой няма да научи за това произшествие. Така и станало - Рут повикала дебелия негър-евнух, който пазел на входната врата, и никой повече не видял тялото на онзи скандалджия.

Старата веднага прибрала момичето в друга стая, навътре в двора, където в мрака светели лампи от зехтин и наровете били постлани с килими от далечна Персия. От този ден започнала да я храни с месо, за да заякне, и с плодове, за да изчисти зеницата на окото й; всяка вечер разтривала кожата, като прибавяла към водата отвара от коприва, бръшлян и мента, смесена с три-четири лъжици оцет, в който разтваряла мед, и накрая я мажела със зехтин, от което кожата й придобивала лек зелен отблясък, който карал ареолите около зърната й да блестят с кадифена тъмнина. Веднъж седмично я карала да си търка зъбите с една лъжица от същия меден оцет, смесен с фина сол. Накрая тялото на Мария станало плътно и топло, с високи гърди и силни крака. А сутрин и вечер младата жена правела специални упражнения за коремната мускулатура, с които да управлява любовните мускули на влагалището си, а старата Рут държала показалеца и средния си пръст в утробата й, докато клатела одобрително с глава, защото виждала как вае своето съкровище.

* * *

В Йерусалим вече говорели с упорита злоба, че Мария Магдалена била отказвала да приема мъжете в стаята си. Мълвата се тресяла по калдъръмите на стохилядния град не само сред любителите на бардаците, но и сред по-първите семейства, за които подобни разговори били невъзможни, макар сърцата на всички да преливали от сплетни за убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства и хули. За Мария от град Мангала, който се намирал на брега на Галилейското езеро, вече знаели дори и малките момчета, които, стиснали зъби в тъмните ъгли на стаите, споменавали името й и в смъртен страх и божествена отмала плискали семето си по земята.

Никой не искал да повярва, че причината Мария, която наричали Магдалена, заради родния й град, да затвори вратите си за мъжките желания бил точно този човек, който лежал мъртъв на гърба на големия плот и приличал на лодка. Поне така, като корпус на лодка, от която рибарите хвърляли мрежите си в Тивериадското езеро, били изглеждали ребрата му, които се белеели сред кръвта на Тялото. Ръцете били отпуснати като уморени гребла, но стояли естествено, защото войниците не ги били прекършили, както сторили това с другите двама разбойници, които имали злощастието да бъдат разпънати в същия ден.

В тези дни Хайсар напразно обикалял къщата, чиито врати вече били затворени сякаш да прекъснат пътя на самотата и страховете, които будела в сърцето му тази жена. Срещал и други мъже, които стояли пред заключените порти със същия вид на мъртъвци, но скоро и те се загубили, очевидно потърсили дребната си радост в другите бардаци на града. Вещицата Рут, която веднъж на ден отивала до пазара за зеленчуци, отначало тихо, а по-сетне с викове ги разгонвала от улицата, защото треперещите ръце на тези мъже отново я сещали за умопомрачаващото тяло, което бе създала, а сега, вместо да прави пари с чувствените си целувки и безсрамните си ръце, онази курва беше се измъкнала, за да скита с един пилигрим, по-нещастен и от самата нея.

Останал само Хайсар Рашид, без да се срамува от тихите одумки на съседите, които не разбирали тази упоритост. Дори не се опитал да се върне към топчетата хашиш, защото разбирал, че няма да открие и диря от жената в онези халюцинации. Накрая, ревнив до полуда, той страховито се вглеждал във всеки парцалив иудей, който бродел из Йерусалим, защото точно така си представял пилигримите, но никога не видял Иешуа бар Йохосеф.

Съзрял го един-единствен и последен път в деня, когато войниците го извеждали през вратата Имбролова, наречена Андонини. Видял му се много слаб, но това можело да бъде и от многото рани, нанесени в караулното. Хрумването на някои от мъчителите му нещастникът да си носи кръста, очевидно не било много удачно. Той вече два пъти бил падал и губел още повече сили, а трябвало да стигне до хълма Голгота навреме, защото днес било Пасха и иудеите бързали да се приберат в домовете си, преди да мръкне. Така зрелището се проваляло. Когато паднал трети път, войниците погледнали зло в тълпата, която и без друго виела жадно. Ръката на Лонгин минала на сантиметри от Хайсар, дори по-късно той бил готов да се закълне, че щяла да се спре на неговото рамо, когато във възпалените очи на стотника нещо пробляснало и тогава той попитал:

- Ти не си ли помощник на Ейшу?

Хайсар се затресъл в угоднически кимания, а Лонгин изръмжал в лицето му:

- Тогава какво правиш тук?

Ръката на стотника продължила да броди из другите мазни муцуни и се спряла на някакъв мъж, който изтървал торбата си още преди да бъде блъснат до Иешуа бар Йохосеф. По-късно разправяха за него, че се наричал Симон Киринеец и се връщал от нивата си. С ритници и ругатни войниците му наредили да поеме мъчителния товар.

За какво го е избрала, питал се сега Хайсар Рашид, и поглеждал скрито към отпуснатия пенис на Иешуа бар Йохосеф, който въпреки завидния си размер сега лежал абсолютно безполезен, както и платното, с което го покрил Ейшу, преди да започне да отваря тялото. Хайсар си вярвал, че с един удар на острието би могъл да отнеме това мъжество, но знаел, че никога няма да го стори, защото Ейшу изисквал строго приличие към труповете по време на аутопсия. “Те са нашето познание!” -обичал да казва сириецът.

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Веселин Стоянов. Аутопсия на Тялото. София: ИК "Захарий Стоянов", 2007.