Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕКАДЕНТИ И СЕМКОВЩИНА

Стефан Младенов

web | Култура и критика. Ч. I

I.

И в литературата, както и в прозата на живота, младостта, неразделно свързана с любовта, има особено очарование. Младостта, въплътена в безсмъртните образи на Шекспировите Ромео и Юлия, или в по-малко известната, но не по-малко трагична Signorina Gioventu (“Госпожица Младост”) на видния чешки поет и белетрист Сватоплук Чех, е пълнила, пълни и навярно ще пълни човешките сърца с трепети и надежди, докле свят светува. И както у други народи младото поколение обича да се противопоставя на старото (у немците das junge Deutschland “Млада Германия” след Гьоте и Шилер, които сякаш са представлявали “стара” Германия!, у сърбите “млада Србадиjа” и т.н.), така също и у нас преди освобождението по-революционно настроените “млади” се бореха против по-умерените “стари” или “чорбаджии”, та че и след освобождението покойният критик д-р К. Кръстев в една своя книга срещу “стария” Вазов изтъкваше “младия” Пенчо Славейков.

Обаче от научно гледище, от гледището на една по-дълбока психология, едва ли може да издържи критика това противопоставяне на “млади” и “стари” в художествената литература. Ония, които обичат да си служат с тая толкова изтъркана антитеза, забравят или не са способни да прозрат, че у доста представители на “старото” има често много повече психологически елементи (идеи, чувства и т.н.) на “младото”, отколкото у самите така наречени “млади”. Разните хвалители като Божан Ангелов на “младото”, между които напоследък се вреди у нас и г. Ив. Радославов, съставител на антологията “Млада България”, са толкова замаяни от чаровете на младата плът, че и не мислят за творческия човешки дух, който е много стар и брои хиляди и хиляди години. За проявите на тоя тъкмо творчески дух съвсем не прилягат епитетите “млади” и “стари”, имащи известно само ограничено оправдание в биологията, при все че и там дори, както и в антропологията, етнографията и етнологията, термините “млади” и “стари” са относителни и субективни, ако не дори и просто абсурдни.

До каква безмисленост води прилагането на понятията за “младо” и “старо” в областта на духовното творчество показва и следният комичен факт: само петнайсет години след прогласяването на Пенчо Славейков за глава на “младите” български поети в книгата на В. Миролюбов (псевдоним на д-р К. Кръстев) “Млади и стари”, излязла в 1907 година, се появи на свят антологията “Млада България”, в която няма ни думица за Пенчо Славейков, в която, значи, се дава да се разбере, че Пенчо Славейков не спада към дружината на младите български поети!... “Млада България, антология на съвременната българска поезия 1905-1922 под редакцията и с предговор от Иван Радославов” излезе, както се каза, 15 години след “Млади и стари” през 1922 г. с грижите и разноските на прословутото книгоиздателство “Хиперион”, което има за българската книжнина тая голяма заслуга, че поднася на българското общество всички умствени произведения на Тодор Траяновци, Людмил Стояновци и други велики “поети”, не само в списание “Хиперион”, но и в отделни книги.

Не ми е работа да се занимавам с ръководителите на Хиперионската литературна задруга, но не мога да не отбележа, че при нашенските литературни нрави, знания и условия няма да бъде никак чудно, ако наскоро, след срок много по-къс от 15 години, дочакаме някоя антология с наслов “Най-млада България”. Излишно е при това да се казва, че никаква съществена разлика между поезията на “стара” България, поезията на видялата свят “Млада България” и поезията на мътещата се “Най-млада България” няма и не може да има.

Ала сам съставителят на “Млада България”, литературният “критик” г. Иван Радославов от фирмата “Хиперион”, иска да увери света, че поетите от “Млада България” и техните стихотворения били нещо невиждано и нечувано досега в България.

 

II.

С тая необикновена чест - да бъдат рекламирани от “Хиперион”, са удостоени всичко на всичко четиринайсет съвременни български поети, между които е и 50-годишният г. Иван Грозев (роден в 1872 г. току-речи кръстник на Пенча Славейков!) редом с наистина младите по години. Явно е, че в “Млада България” влизат не само млади, но и стари люде. Ала докато сравнително по-късно родените са турени в известен хронологичен ред (Христо Ясенов, роден в 1889 г. стр. 147-160, Николай Райнов, роден също в 1889 г. стр. 161-174, Ив. х. Христов, роден 1893 г. стр. 175-182, Коста Тодоров, роден в същата година с Хр. Ясенов и Николай Райнов, остая по-назад, с. 183-186, Иван Мирчев, роден 1897, с. 187-192, Йордан Стратиев, роден 1898, с. 193-198 и накрай Йордан Бакалов-Стубел, роден 1897 г., с. 199-202), то по-възрастните стихотворци на “Млада България” се вестяват в шарено безредие, изпремесени по един чудноват начин. На първо място в “Млада България” се мъдри четиридесетгодишният господин Теодор Траянов (роден 1882 г.) с чиито творения са изпълнени тъкмо 48 страници, сиреч близо една четвърт от цялата антология! (Роденият в 1880 година, г. Трифон Кунев се явява на второ място (стр. 49-60), а непосредно подир него следва г. Людмил Стоянов, роден в 1880 г. и запълнил 26 страници (с. 61-86), сетне иде Николай Лилиев, роден 1885 година (с. 87-106), Емануил п. Димитров, роден 1886 г. (с. 107-124), Димчо Дебелянов, роден в 1887 г. (с. 125-136), па изведнъж на стр. 137-146, вървял langsam aber sicher (“бавно, но сигурно”), изпъква най-младият от “Млада България” - господин Иван Грозев, роден в 1872 година, а поставен между родения в 1887 година Димчо Дебелянов и родения в 1889 год. Христо Ясенов...

Обяснение на тоя своеобразен ред ни дава уж една “бележка” на последната страница, дето се чете: “Авторите в тая антология са наредени според времето на първото им появяване в литературата”. А за това “време на първото им появяване в литературата” Хиперионският критик дава и една дивна и дива “библиография”, изработена по най-произволния начин, който може да се намисли. При някои от тия стихотворци на “Млада България” ще намерите в “библиографията както названия на отделни книги, така и названия на списания, в които са печатани съответните стихотворения. Дават се при това и годините, а негде и имената на издателите. Но колко лекомислено и нехайно е работена тая библиография може да се съди от обстоятелството, че за четиримата последни поети на “Млада България”, а именно за Иван х. Христов, Иван Мирчев, Йордан Стратиев и Йордан Бакалов Стубел, сиреч за близо 1/2 от застъпените автори, няма никакво книгописно посочване! Който е следил българската поезия през последните години ще се досеща, разбира се, че творенията на Стратиев и Стубел ще да са взети от “Златорог”, а ония на Иван х. Христов и Иван Мирчев негли от “Везни”, ала на широкото общество трябваше да се каже кои са изданията, отгдето са взети стихотворенията. Съставителят не може да оправдае това опущение по никакъв начин. Най-малко би било уместно извинението с думите, че въпросните списания “се знаят”. Ако е тъй, защо същият “Златорог” е именуван при Николай Лилиев заради “Лунни петна”? Та и това се знае от мнозина, както се знаят по-добре и всички пропуснати от г. Ив. Радославов подробности.

Ето още любопитности (“куриози”) от “библиографията” на г. Ив. Радославов. Начело на поетите от “Млада България” е поставен Теодор Траянов, наречен в предговора “родоначалник и учител” на българския символизъм, ала в “библиографията” не се дават датите на първите Траянови стихотворни сбирки, ами се обажда, че II-то преработено издание на “Regina mortua” (само толкоз) било от 1922 година, откогато било и второто издание на “Химни и балади”! А пък при Трифон Кунев се бележи, че първото издание на “Хризантеми” е от 1907 година. Какво е пречило тогава да се посочат годините на първите издания и в случая с Траянов, ако не ленивото нехайство на съставителя?

Особено любопитна е историята с г. Иван Грозев. Тоя стихотворец на “Млада България” пише още от 90-те години на миналия век, обаче всички тези негови писания не се признават от Хиперионския критик, та времето на първото Грозево появяване в литературата е според “библиографията” 1920 година, понеже тогава излезли “Видения и прозрения” у Гужгулов и Котев. Тука значи, обнародваното в разни списания не се брои, а при други “поети” се брои! По този именно начин роденият в 1872 година Иван Грозев става ученик, приемник и духовен син на родения в 1880 година “родоначалник” на българските декаденти...

 

III.

Но ако се решите да кажете на г. Радославов, че той е работил произволно и по ориенталски кеф, както прави и Божан Ангелов, той ще запротестира и ще ви накара да четете неговия предговор, за да се уверите, че вие грешите, а не той. “Според някои” Радославовската антология нямало да бъде пълна, тези “някои” щели да намерят, че в антологията са направени известни опущения, че са отминати имена, които все пак биха могли да влязат в един сборник, представящ българската лирика от последното десетилетие. Г. Радославов бърза да признае, че и той е “донейде” съгласен с това, ала веднага се мъчи да замаскира делото си с няколко хитроумства и магически думи, с които хвърля доста прах в очите на лековерните.

Ония, които биха посмели да обвинят г. Радославов, че е пропуснал някои поети от “Млада България” не били прави. ”Защото”, казва, “това, което дава мястото на един поет в една антология, която претендира да бъде истинска такава, а не един случаен сборник от стихове, то не е само качеството да бъдеш поет - да притежаваш таланта на такъв”. И нататък авторът повтаря всеизвестни, изтрити истини за индивидуалния отпечатък на всяко художествено творчество. “Заедно с това трябва да си съумял да изразиш тази (!) индивидуалност оригинално, различно от другите, които са работили с тебе. С една дума да си една сама за себе си целна и определена художествена индивидуалност. В противен случай делото на един поет не може да бъде трайно” и “съдбата на едно такова дело е фатално (!) предрешена. То няма никога да стане достояние на историята, която в своята сляпа (!) жестокост справедливо го е отрекла”.

Тъй говори Хиперионският критик и тъй оправдава той своя пристрастен избор и своето безмислено предпочитане на едни вместо други.

И тъй, трябва да повярваме, че Теодор Траянов и Людмил Стоянов, Иван х. Христов, Иван Мирчев и Коста Тодоров са големи величини, които ще станат достояние на историята: а непоместените в антологията Ник. Вас. Ракитин, Дора Габе и др. са незначителни индивидуалности, чието дело не може да бъде трайно и “съдбата на едно такова дело е фатално предрешена” в полза на стихоплетствуващите психопати начело с “родоначалника и учителя” на българските символисти.

И не вижда заслепеният хиперионец, че стихотворенията на прехвалените от него поети са препълнени с толкова езикови и стилни невъзможности, с толкова семковщини, че наистина в цялата новобългарска поезия има само една книга, с която могат да се мерят творенията на Теодор Траянов и епигоните му - и тая книга е “Въздушната природа”. Хиперионецът е до такава степен заслепен и запиянен от “поезията” на Ив. х. Христов, Иван Мирчев и tutti quanti, че става дързък и нахален, че обявява тия злочести римоковачи за големи индивидуалности, на които делото щяло да стане достояние на историята, а един Ракитин напр. не е споменат по име поне в предговора, камо ли пък да бъде турен наред с такива великани като Людмил Стоянов, Коста Тодоров, Иван х. Христов или Иван Мирчев!

Господи! Какво падение! Каква нечувана и невиждана безсъвестност! Авторите едва на две-три десетки стихотворения, които имат само значение като психопатологични документи и които трябва да търсиш в разни графомански дрипели а la “Везни”, тия автори - Иван х. Христов, Иван Мирчев, Людмил Стоянов, Теодор Траянов и т.н. се провъзгласяват за представители на “Млада България”, а даровити поетически индивидуалности, дали несъмнено ценни произведения, се премълчават като че не съществуват!

Но продължението на предговора е още по-интересно: в него са изредени толкова и такива похвали за 14-те поети на “Млада България”, че почваш да се питаш дали е същестувала българска поезия преди да се пръкне тоя пусти български символизъм. И възмущението става безгранично, когато видиш, че десетилетието на “Млада България” се брои от смъртта на Пенчо Славейков в 1912 година, а за самия Пенчо и за Яворов като непосредни предходници на “Млада България” пак няма ни думица. И като знае човек, че Яворов обнародва в “Мисъл” доста свои творения със символистически характер и че тези и другите Яворови творения излязоха в отделна книга (“Безсъници”) още преди да подозира някой за съществуването на някакъв си Теодор Траянов; като знае човек Яворовата кошмарна “Нощ”, излязла в сбирката “Стихотворения” с предговор от Пенчо Славейков и като чете сега у г. Радославов, че родоначалник и учител на българските символисти бил Т. Траянов; като знае всичко това и като чете лъжливите твърдения на Радославов, човек е готов да захвърли “Млада България” с погнуса и да не говори повече ни за предговора, ни за съдържанието на тая небивала гавра с истината. Още по-малко пък може да има човек желание да посочва отделните неверни твърдения в предговора и да ги оборва. Та целият този предговор не е нищо друго освен низ от недоразумения и неистини, просто казани, а недоказани. Па и как ще докаже хиперионецът истинността на своите твърдения, когато са от край до край лъжливи?

Но има една опасност: много от младите български читатели, които не са имали възможност да се запознаят основно с новобългарската литература след освобождението, ще вземат казаното в Радославовия предговор на вяра и ще бъдат, значи, заблудени и измамени. За осветление на тия по-млади българи е необходимо да се каже, че тъкмо противното на онова, що твърди г. Радославов, е истината.

Г-н Радославов говори за непосредността, искреността и топлотата на преживявания, настроения и идеи у стихотворците на “Млада България”, а истината е, че това днес не важи за повечето от тия стихотворци. Нека веднъж завинаги да кажем, че отрицателните съждения, които ще бъдат изнесени тук, се отнасят до “родоначалника и учителя” на българските символисти и до неговите най-достойни “ученици” - Людмил Стоянов, Иван х. Христов, Иван Мирчев, Коста Тодоров и др. Но Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Николай Райнов не са ученици на Траянов. У тях няма най-съществения белег на Траяновската “поезия” - семковщините. При това Николай Райнов и отчасти Емануил П. Димитров са грижливи майстори на българското слово, които вървят по пътя на Вазов и Пенчо Славейков и които никога речи не си позволяват да се гаврят с българската реч, както вършат това Тодор Траяновци и Людмил Стояновци.

Ако г. Радославов говори за непосредност, искреност и топлота на преживяванията, настроенията и идеите у всички “поети” на “Млада България”, ние ще трябва да заявим, че всъщност поезията на Теодор Траянов, на Людмил Стоянов, на двамата Ивановци (х. Христов и Мирчев) и на повечето други с казаните изключения е тъкмо “поезия” без искрено и топло чувство, “поезия”, престорена, лъжлива, книжна и неискрена във висша степен. Тоя лъжлив патос бие в очи на всяка речи страница от “Млада България”. Това показват и безбройните О-та, неуместни и безсмислени, в разните творения на “родоначалника” и неговите достойни ученици. Така, психопатската “Песен без думи” на г. Траянов не е нищо друго, освен безмислен наниз от думи, наслагани в 5 шестостишия и всеки шести стих гласи неизменно: “О, сън без пробуда!” Ето ви пример (3-а строфа):

"Не срещнах аз брата нероден, (!)
Протегната спуснах ръка,
И чезна из лес неизброден,
В раздрумна заблуда
Минаващ през черна река, -
О, сън без пробуда!"

Тук е всичко чудесно; остава само да се тури към “раздрумна заблуда” още “хиперионска полуда”, за да бъде автохарактеристиката пълна.

И вместо да каже на Траянов, че раздрумната му заблуда е стигнала до чиста полуда, хиперионският “конгениален” критик привежда тая безумна “Песен без думи” като образец на символична поезия.

А трябва да бъде човек видиотен, за да не вижда кухостта на маниашките тиради. Ето ги:

“Звучи мойта пламенна лира
Далеко из лунния мир,
Прокудени сънища сбира
Пред майското блюдо
На белия ангелски пир, -
О сън без пробуда!
“Кому ли душа ще пришепне

Прощални слова: Лека нощ!
Когато в умора се сепне
Из черна прокуда
Пред прага на вечний разкош? -
О, сън без пробуда?”

(Млада България, с.17-18).

Че поетическата психопатия на г. Траянов се усилва, личи от следната небезинтересна подробност: в първото издание на “Химни и балади” от 1912 г. (с. 153) “Песен без думи” се състои само от 3 строфи, сегашните 1, 2 и 5. Най-лудешките словоизлияния за нестаналата среща с неродния брат, за пламенната лира, която звучи далеко из лунния мир, за раздрумната съзната заблуда и - за несъзнатата поетическа полуда, тия тъкмо словоизлияния г. Траянов е съчинил в по-ново време, след 1912 година. И с тези болезнени словоизлияния г. Радославов е побързал да украси “Млада България”.

Не бива да отричаме, че сегиз-тогиз преживяванията на г. Траянов са сякаш малко по-искрени и без прекалени, лъжливи хиперболи. Ала в такива случаи се пак оказва, че имаме работа с осезателни, слухови и зрителни халюцинации, изобщо с усещания, характерни за известни видове душевни болести. Четете:

“Медуза”:

“Аз чувствувам милувки,
Ръце заледени,
Дочувам из жадни
Ридания глас,
Аз чувствам целувки
На страшно видение
По-жарки и хладни
От смъртния час.”

(Млада България, 30).

За тия своеобразни съчетания на несъчетаемото у Траянов ще стане дума и по-долу, а тук можем да излезем срещу лъжливите твърдения на хиперионския критик с необоримото вярно твърдение, че ако има нещо, което да липсва всецяло на Траяновската “поезия” и въобще на “поезията” на повечето от стихоплетите около “Млада България”, то е тъкмо непосредността и искреността. Липсата на искреност тъй грозно изпъква комай във всички стихотворения на “Млада България”, че противното твърдение в предговора на същата антология звучи като плоска подигравка с читателя. Ала хиперионецът се е подиграл най-напред със себе си...

 

IV.

Г-н Радославов хвали “своеобразния начин на изразяване” у 14-те избраници от “Млада България”, па ни уверява, че всяка от тези творчески индивидуалности оставала запечатана в паметта ни с оригиналността на образите, на техниката, на формата, на стиха. Затова, казва, “не можете до края да се уморите, шествувайки из тази великолепна градина на поезията, защото е изключено всяко повторение, всяка имитация” (с. II). В действителност обаче, не е така. В паметта на читателя остава запечатана не оригиналността на образите, а липсата на художествени образи у повечето от “поетите” на “Млада България”. Теодор Траянов и неговите верни последователи и ученици, всички тия Людмил Стояновци, Иван Мирчовци, Иван х. Христовци и подобните, не притежават достатъчно художествени дарби и художествен усет, за да създадат същински образ. Те имат способността да фразьорстват, да трупат и трупат само думи без всякаква вътрешна връзка и по тоя начин дават лишни доказателства в полза на Пушкиновото мнение, че безмислиците произлизат от изобилието на думи, които уж запълнят недостатъка на мисли и чувства. Както простакът в известната народна приказка се показал умен с “големи” и “дълбоки” думи (“бивол - кладенец...”), така и Теодор Траянов и неговите другари си мислят, че ще бъдат признати вече от българското общество за поети заради многото “големи” и “дълбоки” думи. За всички речи творения на тия господа важи напълно Хамлетовият отговор на Полоний: “Думи, думи, думи”, може би с притурката “кухи и празни”. Прехвалената от г. Радославов “оригиналност на образите” се изчерпва с надути и безсъдържателни думи, които, взети заедно, не дават нищо цялостно, а най-малко някакъв художествен образ.

Жалко впечатление правят в това отношение всички речи късове, съчинени от стихоплетците на “Млада България”. Подложете на един най-прост анализ напр. Грозевия сонет “Аз есм” (с. 143):

“Аз - Слънце - се възмогнах над снега
Планински и изпълних всички бездни
Със блясък и съзвучия съзвездни -
И моят огнен лик не ще залезне
За верните ще свети и в нощта:
Аз съм живот - победа над смъртта,
Аз хвърлям копия (!) у всички бездни (!!)
Пламтя, звуча - разпънат над Всемира
Сърце над Всичко и пламтяща лира,
Навсъде пръскам огън и лъчи.
Съграждам аз Вселената изново,
Аз - Второ битие, Аз - Огън Слово,
Хармония предвечна в Мен звучи”.

Тази “поезия” може да импонира на разни слабоумни и безкултурни “теософи”, но едва ли може да възбуди друго освен съжалителна усмивка у всеки по-събуден гимназист. Явно е, че г. Грозев се е наел да възпее не слънцето на нашата планетна система, но Христа, Бога на Слово или Огън-Слово, както Го величае поетът. Обаче какви са тия “съзвучия съзвездни”, с които Възпяваният е изпълнил всички бездни? И дали може да се признае за поетично твърдението, че Той е убил вампирокрилата тъга? И какви са тия лудешки копия, които хвърля Той пак във всичките бездни?... И това Огън-Слово пръска навсъде огън, а не може да разтопи най-обикновения планински сняг!... Отделни места (“Хармония предвечна в Мен звучи”), въпреки уверенията на г. Радославова, са “имитация” или кражба и затова тъкмо не са лоши, но да се мисли, че отделни хубави стихове, размесени с безмислици могат да минат за истинска поезия, е също тъй погрешно, както ако някой би рекъл, че шарените кръпки на едно шутовско облекло могат да се броят за царска багреница...

 

V.

Но поезията на г. Грозев има все пак едно голямо достойнство, което напразно бихме търсили у Теодор Траяновци и Людмил Стояновци. То е - искреността. Г. Грозев е по природа наклонен към религиозни блянове и мистицизъм. Той, значи, не се преструва, когато пее за “Храма на Соломон”, когато в “Псалом” заявява:

“Усещам Твоята ръка, о Боже,
Досягането ти е смърт - тежи;
Безсилен падам в Твоето подноже,
В праха пред Тебе моя труп лежи...”

или когато мечтае за тихия храм на всепрощаващата любов и т.н.

И затова тъкмо е чудно, дето г. Грозев се е сдружил с люде, у които няма нито искрица религиозност или мистичност като Траянов или Л. Стоянов. А още по-чудно е това, че г. Грозев се е увлякъл от калпавия маниеризъм на тия “поети” и по тоя начин разваля художествения ефект на някои от по-сполучливите си работи. Време е да разбере г. Грозев, че влиянието на българския “символизъм” върху неговата поетическа дейност е само отрицателно и пакостно. Ако би ценил своето достойнство като писател и религиозен човек, г. Грозев би се отказал от честта да бъде между онези писачи, на които г. Теодор Траянов е “родоначалник и учител”. Общото дело с Траяновци и Людмил Стояновци ще даде основание да се мисли, че г. Грозев също не е искрен и че стихотворенията му не са нищо друго освен религиозни фанфаронади...

Ала изглежда, че понятията за искреност на чувствата са се преобърнали наопаки и работата стигна дотам, че един наш божем предпазлив литературен критик, г. Божан Ангелов, откри - за чудо и приказ - религиозни елементи в поезията на г. Теодор Траянов. Дори думите “религиозни елементи” не са точни: г. Ангелов откри, че Траянов изживявал някаква своя “универсална” любов, “пориви на пламенен религиозен екстаз!” Това чудновато откритие г. Ангелов обнародва в последната годишнина на “Демократически преглед” (г. ХVI, кн. 3 от март 1923, с. 162), и в “Листопад” се каза вече навремето, че пориви на никакъв, а най-малко пламенен религиозен екстаз у г. Т. Траянов няма и че тая, както и другите измислици на г. Ангелов, не е особено остроумна.

Всякак с усилената си производителност Л. Стоянов и Т. Траянов обърнаха върху себе си вниманието на мнозина и мнозина взеха да броят тия двама стихотворци не само за големи поети, но дори за родоначалници и протомайстори на българския символизъм. А това е всъщност невярно и от друга страна несправедливо, защото с толкова сносни произведения, колкото има у г. Траянов и Стоянов, биха могли да се похвалят и други някои наши поети, които г. Божан Ангелов в своите бележки за новата българска литература сякаш тенденциозно премълчава тъкмо тъй, както Л. Стоянов премълчава “Кървава песен”. Дали, като премълчава или отрича съвсем К. Христов, А. Т. Страшимиров, Д. Бабев, Хр. Борина, Йор. Стубел, Д. Подвързачов и други, г. Б. Ангелов иска да каже, че тези автори не са създали нищо достойно за внимание? Та между удостоените със споменаване има връстници на тия нарочно непоменати или охулени писатели, а има и такива, които не могат да се похвалят с особено качество или количество на произведенията си. Де е тогава мерилото, имало ли е изобщо мерило някакво?

По лош и опасен път върви не само българската поезия, но и българската критика! Не е ли време да се скъса веднъж завинаги с недостойното минало? И не е ли необходима по-голяма умереност и безпристрастие в оценките на разните домогвания и постижения, повечко признание, а не премълчаване на истината?

Сега можем да приведем из “Млада България” достатъчно Траяновски стихотворения, от които всеки искрен и добросъвестен ценител напълно ще се убеди, че онова, което г. Ангелов по недоразумение е взел за пориви на пламенен религиозен екстаз, не е нищо друго, освен надути фрази, зад които се крие една в религиозно отношение суха и много бедна душа. Преди да напишеше своите знаменити вече думи за поривите на религиозния екстаз у Траянов, г. Ангелов беше длъжен да прочете по-внимателно поне ония Траяновски “химни” и “балади”, които са напечатани в “Млада България”. И тогава щеше да види, че зад лъвската кожа на Траяновския “символизъм” се крият дългите уши на полукултурна и най-просташка ирелигиозност.

В тоя случай ние няма защо да бием самара, за да се сеща магарето. Тази българска народна мъдрост не може да се приложи към особеното отношение, което сега съществува между г. Т. В. Траянов и г. Б. Ангелов. Под г. Ангеловия критически самар стои г. Траяновият дългоух Пегас и всички български общественици и критици, които милеят за нашето бъдеще, са длъжни най-безмилостно да шибат тоя мним Пегас, за да влезе той в правия път или пък да престане да тори със зловонната си смет българската книжовна нива...

Българинът по природа е студен рационалист в религиозно отношение, както туй поличава отчасти дори у един голям художник и човек с широка умствена култура като Пенчо Славейков. Ако у г. Траянов имаше наистина пориви на пламенен религиозен екстаз, ние всички, съвременните българи, щяхме да се възрадваме и щяхме да очакваме благотворното въздействие на Траяновата поезия върху хладната българска душа. Аз бих прогласил г. Траянов за велик пророк на българското племе, бих възхвалил до небеса поетическите произведения на г. Траянов, бих от все сърце благодарил Богу, че между 6 милиона българи Той е удостоил едного с великия дар на творчество в религиозен дух, бих искал от всички съвременни образовани българи да се вслушат в гласа на г. Траянов, сам аз бих се поклонил дълбоко на редкия пророк-поет между българите.

Ала в действителност какво имаме? - Не един истински поет с душа, способна към дълбоки религиозни преживявания, а един обикновен човек, който се отнася твърде леко и дори лекомислено към религията. Но това е още нищо: в наше време всеки полуобразован субект си мисли, че религията е отживяла своето време и че науката е “оборила” религията.

Не е значи, никак чудно, ако и един останал с полуобразование човек от рода на г. Траянов бъде с неясни и криви понятия за ролята на религията в човешкия живот и в художеството. Но лошото и осъдителното е, че г. Траянов не само не мълчи по тия въпроси, но излиза да печата като “поетически” творения всякакви стихове, които поразяват с едно само жалко богохулство, ако не са досадни с безмислената употреба на думи, отнасящи се до външната обредност. В разните Траяновски стихотворения като “Молитва”, “Желязна Молитва”, “Обручение”, “Черноризец”, “Себеотрицател”, “Адамитска песен”, “Погребение”, “Светъл славослов”, “Анахорет”, “Кръстоносци” и подобни няма ни следа от религиозни чувства и преживявания. Между тия заглавия, взети от религиозния живот и съдържанието на съответните стихове няма никаква връзка. Тъй, “Молитва” започва със следното осмостишие:

“Заспивай, бедна роза (зват. падеж!)
Тъй близка и далечна,
Сложи на мойто чело
Невидими ръце,

Заспивай, вечен образ
На болката сърдечна
Заспи живот неземен
На моето сърце”

И нататък все продължава в тоя дух, като постоянно се повтаря “Заспивай” и “Заспивай безпробудно” или “заспивай и сънувай” или:

“Заспи, сестра печална, (зват. пад.!)
В съня ти ще догоня
Пламтящата отсенка
На твоята зора,
Надмогнал земна орис,
Изкупена мадона
С безпаметно страдание
От теб ще сътворя

- или:

Заспивай безпробудно,
В съня ти е доловя
Молби (!) за изкупления,

Скръбта на моя химн, -
Сърцата ще се сливат
В ликуващи огньове

И тих ще се възнася
Свещен молитвен дим”

и т.н.

Силните “пориви” на Траяновския “религиозен екстаз” се изразяват все в такива маниашки тиради, или пък:

“Низвергнати, но мощни,
Нов мир ще сътворим ний,
На падналия ангел
Най-верните чада!

Ликувай, земна дево,
С нечути черни химни
Ще сваляме от Бога
Звезда подир звезда"

(“Адамитска песен”).

И преди да дойде до това словоизлияние, “поетът” реве:

“Душите да опием
С чутовни богохули! -
Грехът - свещено право
На мощния живот!"...

И тия халюцинации на един сексуален психопат се дават като поезия! И се говори за религиозен екстаз у техния съчинител! Но нито в “Черноризец”, нито в “Анахорет”, нито в “Себеотрицател”, нито в никой друг от двойниците на “поета” Траянов не е изрисувал истинския си образ, тъй както в прословутия, два пъти обработван “пилигрим в черно”. Четете:

“Аз ида из мирове чужди
Залюбен от вилите жрец,
Самотник, що Бога събужда,
Гадател и звезден ловец. (!)

Напуснах аз трона спокоен,
Но - с черната лира в ръце,
С презрение в погледа зноен
И с хлад в разгоряло сърце.

Вървя след съдбата и дебна,
Всеведущ
, всегрешен, всевещ;
На демона химна хвалебна
Подйел из световната пещ.

В кръвта си изгарям на пепел,
      С упорство прераждам се пак,

Напътник в безброя на слепи
И властник над техния мрак.

Безсмъртен в безсмъртната мисъл,
Звездите превърнал в мечта,
Аз горди слова съм написал
По черния лист на смъртта.

Аз страдам, но присмеха злъчен
И Бога дълбоко язви!
Върви с мен, о сън неразлъчен,
Проклех те, но с мене върви!

Че погледа всичко прозира
Той молеше, сетне прокле,
И често в градините спира,
Де първите сълзи проле.”

В първото издание на “Химни и балади” тоя бисер на Траяновската поезия се състои от четири строфи, само че в друг ред: започва се с третата строфа от приведените по-горе, после иде първата от горните (с разлика: първият стих гласи “Певец съм на скърби и нужди”), а предпоследната и последната строфа са еднакви и в двете преработки. Има и други дребни различия: в първата редакция: “Отдавна съдбата аз дебна” вместо “вървя след съдбата и дебна”. Ала и едното, и другото стихотворения са в еднаква степен характерни за “творчеството” на Траяновци: може човек да размества стиховете и строфите както си ще, може да чете от края към началото отделните стихове и всички строфи - разлика особено няма да има. И във всички случаи само едно е неизменно - че няма връзка между отделните изречения или, ако искате, “образи” и чувства. И единственият въпрос, който може да се зададе след прочита на “Пилигрим в черно”, е: Дали сам “поетът” разбира тия безмислици и невъзможности, които е надраскал? Що значи “самотник, що Бога събужда?” У дядо Славейков имаме оня заключителен възглас: “О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?” в “Жестокостта ми се сломи”, но може ли да се сравнява Траяновският куп от безмислици с дядо Славейковата елегия? Там тегли цял един народ, от близо и далеко се чува “Ах, помощ иде ли?” и поетът въздъхва само и пита отчаян, дали Бог спи, та не вижда и не чува. А у г. Траянов още в началото “Пилигримът” победно ни съобщава, че е самотник, що Бога събужда, че е гадател и звезден ловец!

Какъв е тоя звезден ловец? - пак само един отговор е възможен: кандидат за лудницата, накъдето отива и авторът - двойник на пилигрима...

А какъв е тоя “хлад в разгоряло сърце”? Та това е най-обикновена семковщина, каквото е и твърдението, че някакъв субект може едновременно да бъде и “всесведущ”, “всегрешен” и “всевещ”, та отгоре над всичко да пее на демона химна хвалебна из световната пещ (Тайната е в римата - от небето ясно пада куче бясно...).

Няма в българската литература друго творение, което в толкова малко стихове да съдържа толкова издевателства над българската реч и мисъл. Семковата “въздушна природа” бледнее вече пред Траяновия “Пилигрим в черно”. И аз високо и смело заявявам, че за безграмотност и безмислица днес с еднакво право можем да кажем Траяновщина, както доскоро казвахме семковщина.

Но нека продължим разбора си. Психопат - пилигрим или поет, напуснал въображаемия си трон, спокоен, както това е напълно естествено у всеки маниак. Но той е “всеведущ” и все пак върви след съдбата и дебне!... Защо и какво? И така докрай недоуменията и въпросите са безбройни. Траяновият пилигрим в черно, alter-egoto на “поета”, има едновременно качества на Бога, сир. въображава си, че е всеведущ, Бог, но има и качества на отделен от Бога самотник, който буди Бога, па е при това и всегрешен като Дявола, но в същото време не е Дявола или Демона сам, защото тъкмо на демона е подйел хвалебна химна... И в заключение тоя пилигрим - поет е или наистина панманиак, притежава всички мании или е хитър словоиграч, когото скудоумни фасулковци прогласиха за голям поет, стоящ уж наред с Пенчо Славейков и Яворов!...

Излишно е да се разглеждат повече тия несвързани тиради на един болен субект, “Звездите превърнал в мечта” и “горди слова написал по черния лист на смъртта”. Особено доста бележити са стиховете:

“Аз страдам, но присмеха злъчен
и Бога дълбоко язви",

които най-убедително говорят за мегаломанския егоцентризъм на тоя субект. Каква бездна дели това мизерно кощунство на един болен пигмей от думите против Бога напр. у един Мицкевич (Dziady) или Достоевски (Иван Карамазов)... Защото той, великият г. Траянов, лично страда кой знае по какви причини и дали не по своя вина, затова неговият жалък присмех трябвало да язви дълбоко Бога! За тоя дребен егоист не съществува светът на унижените и оскърбените, няма невинни страдащи човешки деца, няма потиснати и онеправдани народи, както за всичко това мислят и страдат Достоевски и Мицкевич.

Дори заветите на Ботев и П. Р. Славейков не съществуват за Траяновци, тия недостойни синове на един народ, който е дал в ново време няколко ценни поети.

В нездравите души на Траяновци и Людмил Стояновци няма място за истинско религиозно чувство, за любов към Бога и страдащия човек. Тия господа и техните хвалители не могат да проумеят духа на Ботевата “Молитва” или на “Болния монах” на Пенчо Славейков, камо ли пък да се издигнат над своето мъничко аз. Великият световен дух е недостъпен за тях, затова няма у Траянов и Людмил Стоянов никаква религиозност.

Ето защо и Людмил Стоянов, когато иска да представи религиозните преживявания на един рицар, съчинява такива невъзможности:

“Не зная, дали ще ви видя, вземете туй бяло перо -
О, то ми е всичко, що имам, а още - и меч на бедро.
Но меча не е мой, а Божи, на Тоз, що бе горко прободен,
И моя път почва от вас и завършва на Гроба Господен (!)
И може би там ще остана, забравен до тръбния глас,
Кръвта си за него отдал, а сърцето си връчил - на вас!”

(“Сън на яве”)

Не е ли голямо, непростимо “невежеството” на “поет”, който не знае, че един истински рицар на Божия Гроб никога няма да се мисли “забравен”, щом ще свърши пътя си при Божия Гроб? А само по себе още ще се разбира, че ако имаше капчица религиозно чувсто у тоя безсърдечен стихоплет, той не би могъл да тури думата “забравен”, която води на яве всичката му нравствена голота, неспособност да помисли поне един миг за другите!

Лъжливостта на Л. Стояновата религиозност блясва особено в “Молитва към Хеката”. В началото “поетът” се провиква:

Хеката светла! Девственица неразгадана,
Ти своя тъмнокъдрав жрец намери:
Виж, чакам аз, меча докоснал жадна
До въглена на сладостни мистерии
",

за да свърши, че Хеката го води в “долина беззвездна”,

“Където, в мрачен мълчалив вертеп, (!)
Заставам като истукан пред теб".

Далеч трябва да бъде от нас и от всеки критик мисълта, че някой какъвто и да бил, има право да иска от поета да твори в определена посока и да обработва такива или онакива сюжети. Една азбучна, школска истина е, че и поезията, както всяко художество, е напълно свободна и не може да служи на никакви цели, лежащи извън нея. Поезията не е средство, а цел. Всяко изкуство съществува за себе си; формулата l’art pour l’art е вечна и само ограничени люде, които не могат да вникнат в нея, се обявяват сегиз-тогиз против нея.

Ала като подчертаваме пълната свобода на изкуството, като не смятаме тенденциозната поезия за същинска поезия, ние трябва също да изтъкнем, че свободата не е слободия и че всеки истински поет никога няма да злоупотреби със свободата на творчеството. Един истински поет никога няма да се отнася леко и лекомислено към основните въпроси на човешкото битие. Религията е една вечна потреба на човешкия дух и затова в поезията на всички народи има религиозни елементи. Затова никой истински поет не си позволява лекомислено кощунство, каквото намираме у Траянов и Л. Стоянов.

Безполезно е затова да сочим на тия двама поети поезията на един Лермонтов и да казваме, че скръбта и разочарованието на тоя поет, написал думите:

“И жизнь, как посмотриш с холодним вниманьием вокруг, -
Такая пустая и глупая шутка"...

(“И скучно и грустно”),

все пак не са му попречили да даде в ред стихотворения (“Ветка Палестины”, “Молитва”, “Я Матерь Божия” и др.) израз на топло религиозно чувство. Когато се вълнува пожълтялата нива и гората шуми, кога е сам всред природата, поетът чувства, че тревогата се смирява, бръчките по челото му се махват,

“И счастье я могу постигнуть на земле,
И в небесах я вижу Бога.”

И пред донесеното от Ерусалим клонче той дума:

“Прозрачный сумрак, лучь лампады,
Кивот и Крест, символ святой...
Все полно мира и отрады
Вокруг тебя
и над тобой”.

(“Ветка Палестины”).

Излишно е да казваме на Траяновци, че Лермонтов “в минуту жизни трудную” намира облекчение в чудната християнска молитва и

“С души как бремя скатится,
Сомненье далеко, -
И верится, и плачется,
и так легко, легко...”

Излишно, казвам, е това, защото Лермонтов е русин, а не безсърдечен студен българановец като Траянов, който под надслов “Молитва” ниже безконечни празнословия. И не за да пишат Траяновци подражания на Лермонтов, тук се говори на тая тема. Не! При своя “натюрел” Траянов ще напише такива творения с “религиозни” мотиви, че от тях ще настръхнат космите на най-затъпелите теософи. Не! Иска се от Траяновци да си съчиняват своята “свободна поезия”, но да се вразумят и да не си въобразяват, че могат да внесат и някакви религиозни елементи в работата си. От това ще има само полза, защото така ще намалее негли броя на безмислиците у българските “символисти”.

 

VI.

Поетите на “Млада България”, казва г. Радославов, били изключили от своето дело всякакъв изкуствен патос, всяка реторика, всяка доказателна логика, всяка яснота на образа, която уж обикновено се смесвала с яснотата на делничната, вестникарската проза. Тия поети действали непосредно на духа ни, като ни въвеждали в света на своите преживявания чрез средствата на една нова естетика. Така било у всички поети на “Млада България”, чието творческо дело се е развивало под знака на художествените идеи на симвоизма, като се почнело от Траянов, “който има значение на родоначалник и учител”, та до най-последните (“Млада България”).

Всъщност, противното е вярно. Траяновци не само не са изключили от своето дело всякакъв изкуствен патос и всяка реторика, но тъкмо наопаки - те не знаят що е искрено вдъхновение и пишат само с лъжлив, изкуствен патос. Току-речи всички стихотворения на Траяновци не са нищо друго освен куха реторика, изключваща всяка искрена поезия.

“Новата” естетика на Траяновци, за право речено, не съдържа абсолютно нищо ново.

Траяновската “поезия” е поезия, както се каза, на безсмисленото многословие и на реторичната надутост: всички речи стихотворения на Траянова и неговите аркадаши се изчерпват с редица най-смели и обикновено съвсем неуместни и нищо неказващи епитети, стилни и реторични фигури, като почнете от метафората и алегорията и през най-безвкусните хиперболи свършите с разните повторения и паралелизми. Но са ли това средства на някаква “нова” естетика, както твърди г. Радославов?

Само един класически невежа може да твърди, че прехвалените български символисти си служели със средствата на някаква нова естетика. В “Млада България” няма никакво средство на никаква нова естетика. Ако има въобще нещо “оригинално” у “поети” като Траянов, Л. Стоянов и подобните им, то е тъкмо бездарното употребление или по-скоро злоупотребление с епитетите и фигурите.

Провидението е било твърде скъпо към г. Траянов, Л. Стоянов и съдружие хиперионско, като им е дало голямо незадоволимо самолюбие (“амбиция”) да станат на всяка цена поети, а ги е лишило не само от поетически дарби, но дори от обикновен езиков талант.

В най-новата българска литература няма по-трагични фигури от хиперионците. Люде без образование и самообразование, без знания на чужди езици и литератури, без естествен езиков талант, Теодор Траянов и Людмил Стоянов искат на всяка цена да се наложат на българското общество като “поети” и - започват да отричат новата българска литература след освобождението, да свалят от българския Парнас Вазов и Пенчо Славейков, за да се настанят там сами те и то чрез явни взаимовъзхваления или самохвалства, за каквито лани се говори повечко в “Листопад”. Откъм тая страна Траянов и Стоянов са наистина “модерни” хора, които не признават ни срам, ни почтеност. “Освободени” от предразсъдъците на “филистерския” морал, тия господа са дръзки до висша степен. Когато ги изобличават в невежество, в литературна кражба, в безстидно самовъзхваление, те не само не се засрамват, не само не се признават виновни, но надават още по-големи викове, за да се самопревъзнасят и да уверяват лековерните, че тях, великите гении на България, не ги разбирали!...

Какво безочие наистина! Трупат синковците безмислица над безмислица, съединяват несъединимото, надминават по безграмотност и Семков, а претендират да бъдат жреци на “новото” изкуство, на “нова естетика”, която съвременните българи, изостанали по вкус, не можели да разберат!...

Та какво има особено да се разбира в Л. Стояновата многоглаголива “Иштар” с нейните “каменни мъгли”, за които всеки школник може да прочете в своя учебник по стилистика, че са “негодна метафора”, която говори само за един чирак на перото или за изгубен психопат-графоман.

Не са ли жалка реторика и подигравка с четеца всичките фантасмагории в “Млада България” от “Новия ден” и “Обручението” на Траяновата шантавост до пустия “Сеннаар”, изкуфялата Пенелопа (“жадна за жар на прегръдки безжалостни (!) и кипи сладострастният ужас (!) в сърце ми”) и скудоумния декламатор “Парис” -

"Нека ме чака измяна,
(Както и днес изменява!),
Но ще пребъда, Елена,
Връстник на твоята слава.
"

на Людмил Стоянов, та до безбройните “символически” лудории на цялата речи тайфа, които се изливат в бездънния по своята глупост Ив. х. Христовски

“Кладенец”:

Плаха плът ще надвеси над тебе
Пак она със тъмно трико,
За да писне от кобния жребий
Безутешно, лъчисто око.

И безгрешните, сребърни пръсти
Ще се скръстят във вечна печал,
Ще залезе на нейния пръстен
Велелепния, бледен опал.

- Безутешно, лъчисто око,
Отразило безкрайно, безкрайно
Мойта гибел и моята тайна.
Безутешно, лъчисто око!”

В последното четиристишие символистическият “поет” случайно е казал нещо, което с малка промяна важи напълно за него и за всичките му другари: “Млада България" е отразила безкрайно, безкрайно щуротията на българските “символисти" и е ознаменувала вече тяхната духовна гибел. Физически и родоначалникът им, г. Теодор Траянов, и всички негови ученици живеят и ще живеят, защото имат крепко българско здраве, ала духовно тия господа са вече мъртъвци. И “Млада България”, в която по недоразумение са влезли Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, Ем. п. Димитров, негли Йордан Стратиев и Йордан Стубел, е надгробният паметник на българския символизъм. Надписът върху тоя паметник, съчинен от г. Ив. Радославов, е лъжлив, както е лъжлива цялата българска символическа поезия, та напълно отговаря за такива покойници...

Съществуването на “Хиперион” далеч не доказва, че поетите на българския символизъм още живеят духовно: Теодор Траянов, Людмил Стоянов и tutti quanti са литературни мъртви души, които все още чакат българския Гогол...

 

VII.

Обичаят изисква пред надгробен паметник да се възхвалят добродетелите на покойника или покойниците. Верен на тоя обичай, г. Ив. Радославов е изпълнил съчинения от него надгробен надпис за “Млада България” с толкова и такива похвали, че повече и по-големи не ще да е бил способен умът му да измисли. Венецът на тия похвали е накрая: “Всички имена, които са включени тук, не само са най-ярките перли на възродителната вълна на символизма, наложил се у нас на публиката през последните години, но и тия, в които много по-бляскаво може би отколкото в миналото е отразен нашият, българският, творческият гений изобщо” (с. 11).

Ще трябва да се съгласим и с последните думи на хиперионския критик, само че при едно условие - да смятаме за представители на новобългарския поетически гений не Христо Ботев, Иван Вазов и Пенчо Славейков, ами - Семков. В такъв случай г. Радославов има абсолютно право: нашият, българският творчески гений е отразен много по-бляскаво в творенията на Траянов и неговите последователи, отколкото във “Въздушна природа”. Повтаряме и потретяме, щом Семков се вземе за представител на “българския гений”, тогава трябва да признаем, че до най-бляскав разцвет е стигнал българският гений в “Млада България”.

Искате доказателства? Всяка страница на Траяновите “Химни и балади”, всяко речи стихотворение в “Млада България” ще ви ги даде. Човек може да се намери в затруднение кои примери по-напред да посочи. Но ето в “Химни и балади”, I-о изд., с. 19:

Възлизам с тебе днес, но се не плаша.
Безкрайний миг
Е неотменна скръб на блян висок...
"

Миг” с епитет “безкрайний”! Не е ли съчинителят на това душевноболен? И не е ли надминал вече Семков с тоя и подобните перли на възродителната вълна на символизма.

Ела пред жертвеника чист
Иззидан от мъглите
На блянове несвесни
"

(“Х. и бал.”, 51)

Или: “Виж пролетта ни вика”!
В обятя си тя крие
Зачатие свещено
На безначален блян
"

(п.т. 67)

За-ча-тието на без-на-чал-ния блян е рождението на неродената мома, за която бълнува умопобърканият херой на “Приказка” от П. Ю. Тодоров. Различава ли се по нещо г. Т. Траянов от тоя херой?

Или:

“В тоз стихващ ромон неотстъпно моли
На огнена целувка хладний дих"

Или:

“Ела да коленичим
Пред наште сухи рани:
Те слънцето родиха
В блажената страна
"
(66)

А как ви се струва:

“Нек литне девственото щастье
в съня на твойта ненаситна мощ
В безсилието на твоето величье"

Безсилието на Траяновското величие! Това май не е много далеч от истината: безсилието на един мнимо велик поет, или безумието на един пропаднал графоман - безсилието на неговото величие...

Но има и по-конкретни “образи”:

Всеки писък пронизва просторите
С мъртво (!) копие...

(Ив. Мирчев, “Млада Б.”, 191).

Или:

Мойта скръб е по-стара
От вода и звезда
И дълбока брезда
    По лазура прекарва...

(същият, пак там).

Или:

“Тъкачи, които не знаят
Умора ни денем, ни нощем
И в кръг от тринадесет нощи
Извежда бляна в безкрая

(същият, 189).

Или:

“В тоя миг се отварят сто бездни
В мойта глуха душа - и (!) звъни
Златен меч в глъбини, в глъбини -
И прегражда водите железни"

(същият, 187).

Или:

“Залезе безшумното слънце
И синия рид запохити
Безчислени сенки в леса
".

(Иван х. Христов, “М.Б.”, 178).

В тези и многото подобни “перли” на символистическа “поезия” ясно изпъква един шаблонен маниер на пресилени и безмислени контрасти и антитези, или на не по-малко пресилени и недопустими метафори, сравнения и други фигури, стари колкото е стара човешката реч. Ала езиковото невежество на хората около “Млада България” и на техния критик е толкова голямо, че те не знаят най-елементарните истини от историята на всеки език. Да бяха си сторили труд да проучат развоя на българския език поне толкова, колкото беше сторил това на времето си Пенчо Славейков, хиперионците нямаше да си въобразят, че те си служат със “средствата на някаква нова естетика”, защото “филологията” щеше да ги предпази от техните лудешки опити да съчетават несъчетаемото (“безкрайний миг”). Нескопосни съединения на несъединимото - това са всичките езикови и стилни средства на Траяновската “нова” естетика, нещо което може да ви накара само да се усмихнете съжалително или да дигнете рамена, ала не и да говорите за естетически емоции. И ако г. Б. Ангелов разправя, че Траянов бил работил много над себе си, бил усъвършенствал, изострил и обогатил творческите си средства, ние пак трябва да забележим, че и тези твърдения не се съгласяват с истината и че всъщност г. Траянов е само уголемил броя на семковщините в своята “поезия”.

Каза се на г. Ангелов, че той би трябвало да доказва своите твърдения и да посочи нагледно “напредъка” в обработката на Траяновските твърдения. Повече от година измина, откак бе забелязано това, а г. Ангелов продължава красноречиво да мълчи, макар че му бе натякнато и за не особено остроумни измишльотини, които той на вяра беше пуснал за сметка на прехваления от него Теодор Траянов. Ще мълчи ли още?...

 

VIII.

Яко мъчно е да се изчерпи темата “Млада България” и мнимата “нова” естетика на българските “модернисти”. Въз основа на материала едничко от “Млада България” биха могли да се обнародват редица статии с нагледни поуки как не бива да се пише и какво не е поезия. При това би могло да се обясни как езиковите невъзможности са и невъзможности художествени и как езиковото безсилие е първият сигурен белег на художествена бездарност. За какви творци в областта на словесното творчество (думата не е за музикално творчество, за архитектура, живопис или скулптура, а за поезия!) могат да бъдат признати люде като Т. Траянов, Л. Стоянов и тем подобните, лишени от най-прост езиков усет (чутье, Sprachinn)? Та всеки начинаещ студент-словесник знае, че Шекспир е ненадминат до ден днешен и по богатството на езика!... А у нас един полуграмотен драскач на семковщини, един Траянов, се прогласява за родоначалник и учител на българските модернисти!...

Невъзможно е да се посочат в една статия всички недостатъци на Траяновщината: те са безбройни. Също тъй е невъзможно тук да се обясни подробно как са стигнали Траяновци и Л. Стояновци до тая степен на “поетическо” творчество и до тоя “манталитет”, с които те сега се отличават. Особено много би имало да се каже за отношенията на разните български модернисти към Пенчо Славейков, тоя камен преткновения и същински брус за всички графомани у нас. Да имаха повечко умствена и нравствена култура, българските т.нар. символисти биха могли доста да се поучат от Пенчо Славейков, па и биха открили у Пенчо средства да помогнат поне малко на езиковата си оскъдност.

Все тая полукултурност пречи на българските “модернисти” да оценят правилно значението на националния елемент в поетическото творчество. Тия люде сякаш не са се никога замисляли над основната антиномия на всяко художество, която иска от художника да изрази общочовешки чувства и идеи в една абсолютно индивидуална форма (и в смисъл демопсихологически, сир. на един национален език, който се отличава от всички други езици). Г. Траянов се мъчи да пише “български балади”, ала всеки може да се увери, че нищо българско в тях няма, ако не броим имената на Пирин, Струма, Беласица, Балкан и др. И в тая си дейност г. Траянов не ще да е искрен, защото неговият неразделен другар и теоретик на българския модернизъм, Л. Стоянов се напъва да го увери, че националният елемент няма място в поезията и че българската поезия трябва да се “унифицира” с “поезията” на психопатите от френските и немските литературни кръчми, както иска велемудрият г. Гео Милев...

Националният елемент в поезията докарвал според г. Л. Стоянов “благоуханията на оборите и диалектичната претенциозност на провинциите”. Така писа тоя “поет” и “критик” в Гео Милевските, бих рекъл халваджийски, “Везни”, год. II (1920, 21), с. 33, същите “Везни”, в които се проповядва глупавата “унификация” на изкуството. И при все това и Л. Стоянов и Т. Траянов пишат в “национален” и “патриотически” дух такива стихотворения, каквито нито осмиваният от тях Вазов не е писал. В известната “Българска бойна лира” най-свирепото стихотворение е “Към българите” (по случай руския поход) от г. Л. Стоянов. Ето как започва “поетът”:

“О, братя! да бъдем от камен!
Духът ни смирен да е пламен,
От кремък
хвърчаща искра!
Сурова да бъде ръката,
Която ще сочи в борбата
Победната горда заря!”

Не ще и казване: от един полукултурен варварин, какъвто е тоя дързък “поет” и “критик”, нищо друго не може да се очаква. На жестокост и суровост учи тоя “поет” българите, като че ли суровостта е нещо непознато на българина! И каква двойственост у тоя господин: от една страна съди Вазов за националния и патриотически елемент в неговата поезия, а от друга сам проповядва един зоологически патриотизъм, зверска жестокост не към другиго, а към синовете на руския народ!

И г. Теодор Траянов не е искал да остане по-долу в това отношение, та в прехвалените от г. Б. Ангелов “Български балади” пее за мъст и мъстители.

О, меч непреклонен...
Ти чакаш витяз - първенец на лъвица -
Мъстител да бъдеш в желана десница”...

(“Лунна балада”)

Или в “Тайната на Струма”:

“Стон простенва: отмъстете
Поругани чест и дом.”

Каква бездна дели тези производители и търговци на патриотарска “поезия” от Димчо Дебелянов с неговата дълбоко-човечна “тиха победа” или от Николай Лилиев (“Към родината”)! И тъкмо човечността в поезията на тия последните изисква да не стоят те наред с Траянов и Л. Стоянов и тем подобните в “Млада България”.

Творенията на българските “символисти”, въпреки декламацията за единното “унифицирано” изкуство, са лишени от общочовешки интерес. И въпреки лъже-патриотичния патос тези творения не носят национален отпечатък, а са бледни и безлични. За отчуждеността на Л. Стоянов от българската природа и действителност е особено характерно залитането на тоя “поет” към далечни страни и лица: Л. Стояновите страници в “Млада България” са изпъстрени с Тиамат и Сеннаар, Ниппур и Мардук, с Иштар и Мадейра, с Малабар и Сиера Леоне, да не говорим за по-известните нему, като по име, Дафнис и Хлоя, Парис и Пенелопа, Клеопатра и Посейдон, Venus и Дон Жуан, разните мореплаватели Колумб и Диац, Магелан и Васко де Гама и т.н. и т.н. - още едно лишно свидетелство за художествена бездарност и парадиране с празни имена, заради които Т. Траянов си позволи да пише за своя приятел Л. Стоянов, че тоя последният “голям поет” отразил в българската душа притегателната прелест на античния мир! А пък дори от езиците на античната култура и хвалителят и хваленият не знаят ни бъкел!...

 

IХ.

Творенията на българските декаденти от типа на Траянов и Л. Стоянов са лишени в еднаква степен и от елементи общочовешки, и от елементи национални. В тях не са намерили естествен израз нито искрени присъщи на всеки човек чувства, нито копнежите и болките на българина. Всичките преживявания на тия “поети” са изкълчени и изопачени, престорени и преувеличени до такава степен, че и езикът се засилва и осакатява, та в резултат се получава не вечно хубава поезия, а нещо, за което тъкмо важат думите на г. Л. Стоянов “уродливо и нелепо”. Наистина тия думи бяха казани във “Везни” от хиперионския сетнешен поет и критик за езика на Пенчо Славейков, ала няма нужда от много доказателства, за да се разбере, че те не могат да засегнат Пенчо Славейков, а са доста сполучлива автохарактеристика, която струва за всички “поети” на “Млада България” с изключение на съвсем погрешно включените там Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, Ем. п. Димитров и негли Йордан Стратиев и Йордан Стубел.

По отношение на езика мнозинството от “поетите” на “Млада България” са роби на семковско-траяновския “стил” с неговия “хладен дъх на огнени целувки” и се щурат в “каменните мъгли” на Л. Стояновата психопатична Иштар. Тези господа не знаят една елементарна истина от историята на литературните езици, а именно, че литературните езици у всички народи се обогатяват с неизчерпаемите съкровища на народните говори. И не знаейки това, те не само не следват примера на Пенчо Славейков, който майсторски използваше богатствата на българската реч от всички крайнини на българската земя от Охрид до Черно Море и от Дунав до Бяло море, но тъкмо наопаки заявяват, че тяхната задача била да извадят литературния език из тресавището на диалекта, дето го били докарали Вазов и Пенчо Славейков! Туй вече не е “свещена простота”; то е най-голямата дързост, най-голямото безсрамие на самодоволното невежество и нагло тъпоумие. Любопитно е, че в този поход против най-заслужилите новобългарски поети след освобождението участва още един невежествен и с болно самомнение “писател” - г. Гео Милев. Откъм тая страна Теодор Траяновци, Людмил Стояновци и Гео Милевци си приличат като две капки вода.

Наопаки, Николай Райнов и Ем. п. Димитров явно се делят от тях и в езика си, като вървят, особено първият, по правия път на Вазов и Пенчо Славейков.

Обаче не само по език се отличават работите на онези неколцина български поети, които непременно трябва да се отделят от дружината на Траяновци и Л. Стояновци. Особено бие в очи голямата, грамадната разлика между сърдечната, искрена, топла поетична изповед на Димчо Дебелянов, тоя истински поет, който ще остане завинаги наред с Пенчо Славейков и Яворов и лъжливите гръбогласия на г. Теодор Траянов. Елегиите “Да се завърнеш в бащината къща” и “Помниш ли, помниш ли”, както и свежото, бодро “Утро”, “Nevermore” и “Молитва” и още някои късове, които дори г. Иван Радославов не е посмял да пропусне в “Млада България” заедно с безподобната “Тиха победа” говорят за един дълбок поетически натюрел. Тия няколко стихотворения струват колкото всичките безбройни стихоплетства на Траянов, Л. Стоянов и цялата им тайфа, стихоплетства на бездушни словоиграчи.

У Димчо Дебелянов има и най-малко следи от т.нар. нова естетика на българския символизъм, под която твърде неумело се крие най-чистопробна семковщина. И колкото един български поет се отдалечава от “родоначалника и учителя” на българския символизъм г. Теодор Траянов, ново превъплъщение на приснопаметния Семков, толкова повече такъв поет ще може да създаде нещо ценно и трайно. За жалост, на пакостното влияние на Траяновщината са се поддали замалко дори и поети като Н. Лилиев и Ем. п. Димитров, които обаче по никой начин не могат да стоят наред с мнозинството стихоборци на “Млада България”.

Оценявани sub specie acternitatis, произведенията на прехвалените от г. Радославов “символисти” начело с Траянов струват твърде малко и, сравнени с Пенчо Славейковите и Яворовите лирически работи, тези стихотворения представят същински упадък на българската поезия. Тодор Траяновци и Л. Стояновци се оказват напълно недостойни да бъдат приемници на Вазов, Пенчо Славейков и Яворов и може би това ни обяснява отчасти хулите, с които те си служат против Вазов и Пенчо, та че и злобата, която пълни душите им.

* * *

Като извод на горните съпоставки и съображения се налага следното. Неправилно е да се обединяват в “Млада България” посредствени и бездарни стихотворци като Т. Траянов, Л. Стоянов, Ив. х. Христов, Ив. Мирчев и подобни с един Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Н. Лилиев, Ем. п. Димитров или с още неоформените Йордан Стратиев, Йордан Стубел, макар че и последните двама са показали известна слабост към “новата” естетика на Траянов. А да се противопоставя “Млада България” на някаква “стара” България, в която ще трябва да влязат дори Пенчо и Яворов, е безсмислено.

Твърдението пък на г. Ив. Радославов, че родоначалник и учител на българските символисти бил г. Тодор Траянов е лъжливо. Радославовци не могат да отрекат, че първи представител на здравия символизъм у нас е Яворов. Ала и на болезнения, т.нар. символизъм пак не е родоначалник г. Траянов: понеже Траяновският “символизъм” избива в безмислени съчетания на несъчетаемото, то за истински родоначалник на тоя символизъм трябва да се признае не г. Траянов, а приснопаметния Семков. Това е ясно като бял ден и никой от образованите българи, които имат здрав езиков усет и смисъл, няма да приеме за вярно ни едно от твърденията на г. Иван Радославов*).

* Необяснимо е, как г. Божан Ангелов и в своята току-що излязла “Българска литература”, ч. II, "исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес” (София, 1924) се е решил да повтори дословно всички ония похвали за Т. Траянов, които, още когато излязоха в “Демократически преглед”, възбудиха учудване и недоумение у всички образовани български читатели. Изобщо, отделът за най-новата българска литература в тая книга прави доста нехубаво впечатление с липсата на правилни оценки, с надценяване на Траяновци, подценяване и пренебрегване на цял ред писатели с установено име.

 

 

© Стефан Младенов, 1924
© Издателство LiterNet, 14. 08. 2002
=============================
Публикация във сп. "Листопад", 1924, кн. 9-10.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.