ЗЛОЯДОТО ТЕЛЕНЦЕ И ЧЕТИРИЛИСТНАТА ДЕТЕЛИНА

Светлозара Кабакчиева

web

- Много е злоядо! - оплакваше се майка му.

- Че аз изобщо не съм го виждал да яде това дете! - чудеше се баща му.

Години по-късно съседите щяха да питат сериозния вече достопочетен вол той ли е онова същото капризно теленце, дето баба му го залъгваше в задния двор с любопитните свраки и дебнещите котки, за да му мушне в устата някое стръкче трева.

Майка му пък за всяка глътка топло мляко го увещаваше: "Хайде само една - за мама!... какво, ти не обичаш ли мама?!" Години по-късно теленцето щеше да научи, че това се нарича "емоционален рекет", но сега само стискаше упорито меката си муцунка и въртеше глава.

Дядо му пък хитро пъхваше хапче за подобряване на апетита в узряла малинка, само за да види как плодчето финишира заедно с витамина в копанята на прасето в другия край на двора. Прасето, разбира се, хапна хапчето за апетит, без дори да знае какво е това и после хората дълго разказваха колко здраво и силно станало тази година прасето, та после всеки, който хапнал от него, станал силен и здрав.

Странното беше, че телето също растеше здраво и силно. С приказките на майка си ли се хранеше то, или с радостта от слънцето и маргаритите в двора, никой не знаеше, но беше със здрави и прави крачета, набито телце и лъскава козинка.

Толкова злоядо беше това теле, че то единствено от другите теленца не приемаше храна от децата, които в събота и неделя идваха на разходка в близкия парк, който граничеше със стопанството. Тълпяха се пред телената ограда, мушкаха си пръстчетата, подаваха солети и царевични пръчици, въпреки че управата на парка изрично беше забранила това. Имаше и съвестни родители, които следяха децата да дават на теленцата здравословна трева, която скубеха от поляната зад тях. Колко глухарчета, парички, детелини, незабравки цъфтяха на туфи и огряваха парка! Слънцето прежуряше, меките муцунки се разтваряха лакомо, грапавите езичета се превъртаха и стръкчетата бавно изчезваха, а децата писукаха от радост и галеха челцата на мъничетата.

Само теленцето не приемаше нищо, макар че не удържаше на любопитството и също долепяше муцунка до мрежата. Завърташе глава, когато му подаваха нещо, но му харесваше да вдъхва странните миризми, които излъчваха детските пръсти - на тревата, която бяха скубали, малко на пръстта, която имаше и в техния двор, на нещо, което приличаше на млякото на мама, но малко по-кисело и едновременно сладко.

- Виж това теленце, не яде - като теб! - казваше понякога някоя майка на детето си, докато се опитваше упорито да му набута филия с масло в устата.

- Ако продължаваш да не ядеш, ще останеш слабичко като тия дечица! - предупреждаваше майката на теленцето и пак го молеше да пийне малко мляко, този път за татко.

Един ден обаче, в слънчевия неделен следобед, когато децата пак се тълпяха пред мрежата, теленцето усети нещо топло и сладко във въздуха. Понякога такъв аромат идваше от прозореца на кухнята, когато стопанката печеше козуначени кифлички. Теленцето козуначени кифлички не ядеше, а и топлото и сладко във въздуха идваше от точно противоположната посока на кухнята, но някаква радост разлюля сърцето му като камбанка и то се затича към децата. Там стоеше, закачило пръстчета и опряло челце в мрежата, най-прекрасното момиченце, което теленцето беше виждало.

Теленцето не знаеше защо това момиченце е най-прекрасното - тъмната му косичка беше сплетена на две най-обикновени плитки, завързани с цветни гумени ластичета. Рокличката му до коленете беше просто бяла рокличка без волани, плисета и копчета - толкова различна от тези на малките госпожици, пременени в неделния ден. Теленцето веднага разбра, че топлото и сладко във въздуха идва от момиченцето с бялата рокличка и се насочи към него.

- Неее, това теленце не яде, не давай на него! - сериозно каза на момиченцето с бялата рокличка едно много сериозно момченце, за което хората казваха, че е изпреварило възрастта си. - Има хранително разстройство, мама ми каза как се нарича, ама аз забравих…

Момиченцето не отдръпна протегнатата си ръчичка. Беше отскубнало шепа детелина от близката туфа.

- Хайде, теленце, хапни си! - тихичко го повика то и лекичко разтвори шепа, за да не изпаднат стръкчетата детелина.

Теленцето затвори очи и вдъхна. После отвори очи и сведе муцунка към топлата шепа, от която идваше божествен аромат на храна. Момиченцето ахна, когато грапавото езиче докосна хълмчето под палеца му и се разсмя от гъделичкането на зъбките. Стръкчетата детелина потъваха, поети от нещо мекичко, което се мърдаше съсредоточено и нежно.

- Ооооо!!! - възкликнаха децата.

- Ооооо??? - не повярваха майките.

- Какво му стана?! - разтревожи се баба му.

- Казвах аз, че трябва да се дават повече витамини! - огледа се гордо дядо му.

- Доживях да го видя да яде това дете! - театрално въздъхна баща му.

Само майка му замълча и се попита какво ли му каза това момиченце с бялата рокля.

После момиченцето му подаде нова шепа трева и изчака търпеливо теленцето да я поеме.

- Хайде, миличка, стига толкова - да не му развалим обяда, че майка му ще се сърди. - докосна вратлето й хубава млада жена със същите тъмни коси, само че разпуснати край ушите, и същата бяла рокля без волани, плисета и копчета.

- И аз не обичам да ям! - довери момиченцето на теленцето. - Само когато съм много щастлива!... И да знаеш, че те обичам! - прошепна му то, погали го по муцунката и си тръгна. Малко преди да завие по алеята вдясно, се обърна и помаха.

Теленцето се търкулна в тревата от радост, макар да не знаеше какво е това. Когато вечерта майка му го повика, то пи дълго топлото мляко и каза, че му мирише на сладко. На другата сутрин се присъедини към другите теленца, които хрупаха за закуска. Майка му се разплака. Баща му закъсня за работа, понеже още не можеше да се начуди. Баба му и дядо му казаха, че сигурно това е от пълната Луна, която тия дни била на една линия със Слънцето и Венера.

Хората в стопанството пък дълго шушукаха, че в шепата зеленина, която отскубна момиченцето с бялата рокля, е имало една четирилистна детелина. Някой даже я бил видял предната сутрин, ама не се навел, защото бързал за работа. Неомъжената дъщеря на стопаните дори се ядоса, че е направо непростимо едно глупаво теле да изяде късмета на цялата къща.

А теленцето хрупаше ли, хрупаше щастливо. Защото то, щастието, е нещо като това, когато е просто, и въздухът мирише на детелини и козуначени кифли.

28 май 2012 г.
Брюксел

© Светлозара Кабакчиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2014, № 6 (175)