В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Светлозара Кабакчиева

web

- Мамооо! - един радостен глас събуди плажа и стройно момиче с лъскава черна коса изтича към високата част, откъдето към морето се спускаше стръмна пътека.

Заради яркото слънце силуетът на жената, която беше пристигнала, се очертаваше тъмен и цял, без онези детайли и светлосенки, заради които можеш да я познаеш.

И все пак аз я познах - по начина, по който се обърна сърцето ми, абсолютно неподготвено в горещия ден, започнал необещаващо и самотно.

Жената разтвори ръце и момичето с лъскавата черна коса увисна на шията ѝ. Залюляха се в кратка и тиха прегръдка, после момичето отметна глава и разроши по детски косите на майка си. Хвана я за ръка и я поведе с подскоци надолу. Изпод чадъра почти до водата излезе високо момче и заслони очите си с длан.

Като си помисля как бях прекарал утрото на терасата над морето сред купища омръзнали вестници и нито за секунда не бях и помислил, че животът се кани да ми подари нещо повече от силует на жена, очертан на късното палещо слънце.

Момичето събра дланите на жената и момчето и повдигна и спусна пети с онова нетърпение, с което очакваш хората, които обичаш, да се харесат.

От моя шезлонг видях как жената се засмя и повдигна устни към бузата на момчето, а то премигна смутено и улови момичето за ръка.

Тази усмивка можех да позная и без да слушам думите на сърцето си - само по начина, по който предметите наоколо ставаха като поръбени с ивица светлина, знаех, че тази жена е тук и се усмихва.

Момичето започна да разказва нещо като рисуваше с ръка линията на хоризонта, сочеше къщата на върха, после изигра с пантомима човек, който влиза във водата полека, страхувайки се от пръските и от първото хладно гмуркане във вълните.

От моето място виждах профила, който не бях забравил през всички тези години и въпреки това ме изненада с леко издадената долна устна и полегатото склонче на гушката.

Жената се разсмя със силно отмятане на главата, момчето изглеждаше по-отпуснато и спокойно, а момичето беше включило в своята пантомима и косите си, отразяващи слънцето.

Вдигнах вестника пред очите си - не защото ме беше страх да не ме разпознае, а защото знаех, че няма по-скъп миг от този да наблюдаваш тайно човек, който не знае, че е наблюдаван.

Жената изу лекичко детските си сандали, кръстоса ръце над бедрата си и вдигна полите на синята рокля, с движение на раменете се измъкна от горната ѝ тясна част и след малко изтръска коси и метна дрехата на шезлонга.

Мигът е още по-скъп, ако наблюдаваш жена, която обичаш. Някога я обичах.

*

Викът на моето момиче развълнува морето, плиснаха малки вълни, няколко лица се надигнаха от дрямката, едно охлювче се претъркули по дюната, а в мен изведнъж стана тихичко и щастливо от целувката на топлото ѝ вратле, което се свря до бузата ми като птиче.

Как ме зарадва! Сякаш бе пораснала, потъмняла така и с подивели черни коси на момиче от приказката на Дисни. Хвана ме за ръка и ме поведе с подскоци надолу, където ни чакаше високо момче, изправено от очакване и тревога. Стана ми весело и приятно, а нещо ме разтревожи.

Обичах този плаж заради високия бряг. Още в ранния следобед от краищата му започваха да растат дебелите сенки. Несвикналите очи трудно различаваха побелелите от слънце фигури на фона на тъмните червени скали. Аз обаче неочаквано го видях. Скрих очите си и се опитах да се държа още по-весело. От смущение.

Моето момиче се повдигаше и спускаше на пръсти, чакаше одобрението ми и току местеше очи от мен към високото русо момче. Не исках да ги мъча повече и се повдигнах на пръсти, за да целуна по хладната буза бъдещия си зет, а той лекичко въздъхна и я улови, облекчен, за ръка.

Не виждах мъжа, а знаех, че е там. Стоях с гръб, но го наблюдавах с косите си. И с извивката на гърба. И със синята рокля, сякаш облечена специално за случая. Приемах като антена срещата, която още не се е състояла. И разбрах, че през целия път от София до морето, докато пеех по телефона и говорех с радиото, аз съм я чакала.

Момичето ми с весел танц на ръцете си разказваше как високото и срамежливо момче не искало да влиза във водата и все му било студено. Как го пръскала и мамела навътре-навътре. И как, заради жегата, от къщата хоризонтът се виждал бял като снежни върхове, като градина от сливи, като тесто за целувки.

Бял като косите му, непроменени от първата ни среща, ала моята чернокоска нямаше как да знае това. Извивка на устни като вълни, като движение на длан, с която показваш на някого хоризонта, като пересто облаче, като рисунка в небето. Дойдох при старото си море, а попаднах в една нова и неизучена география.

Стана ми трудно да следя възторжения ѝ глас и в същото време да слушам тишината на погледа си. Реших да поплувам. Преди да смъкна роклята, се опитах с крайчеца на окото си да видя как изглежда жената до него, но бързо се нарекох страхливка и метнах синята рокля на шезлонга.

Преди много години си бях повтаряла, че любовта не е състезание.

И се гмурнах в морето.

*

Гледах я как плува и едвам се удържах да не вляза след нея. Какво щях да направя тогава, не знам.

Може би щях да я заговоря, да ѝ кажа, че съм я видял още горе на хълма, но не съм искал да прекъсна срещата с дъщеря ѝ, че не е променена, че все още плува така с глава над водата, което има своето очарование и ми припомня много неща, че тъкмо съм смятал вече да си тръгвам оттук, защото ми е дотегнала жегата, вестниците, които пишат едни и същи неща, обажданията от офиса, бавността на деня и краткостта на залезите, не-очакването и нищо-не-случването, лятото, което с възрастта все повече ми напомня на есен.

Можех и нищо да не ѝ казвам, а просто да плувам, стараейки се да спазвам нейния ритъм, или да дръпвам лекичко напред, следейки с крайчето на окото си как ме следва с малко тревожни движения и неспокойни очи към брега.

На около двеста метра встрани има скала и мека морска трева, по която да стъпиш, за да излезеш на камъка. Тя сигурно не знае това и ще се опита да я заобиколи, но ако аз извия натам, вероятно ще ме последва. Понякога идвам тук след дълго плуване и стоя сам, докато не усетя хладния здрач по кожата си.

Ще изляза първи и ще ѝ подам мокра ръка, за да ѝ помогна да се качи. Тялото ѝ ще се опъне, когато с другата ръка се протегне, за да се хване за остра скала и да се изтегли нагоре. Плоският камък е достатъчно широк и съвсем мъничко тесен за двама. От брега ще изглеждаме като два корморана, поспрели за малко, преди да се гмурнат отново за риба.

Можех да я питам сама ли е тук, дълго ли ще остане, запазила ли си е хотел, с какво се занимава дъщеря ѝ сега, дали вярва, че ще се разбират с това момче, намирала ли е пак морски звезди, открила ли е нови морета, пази ли мидите, които бях събирал за нея.

Можех и да си мълча. Можех нищо да не попитам. Единствено щях да искам да зная защо миглите ѝ са мокри като през цялото време плуваше, без да потапя глава във водата. Но тя и без това нямаше да ми отговори, само щеше да извърне очи и да каже, че е време да се връщаме на брега.

Вместо това, събрах хавлиите от шезлонгите, взех чехлите си в ръце, сложих вестника в торбичката при другите отпадъци и се заизкачвах по стръмната пътека нагоре. Момичето се смееше весело и закачаше високото момче, което търпеше с любов и усмивка.

Горе, на високия бряг, се спрях за последно и погледнах към единствената жена, която съм обичал някога. Тя беше доплувала към скалата и тъкмо се протягаше, за да се хване за една остра скала и да се изтегли нагоре.

*

Обичам и се страхувам от първото докосване на морето. Трябва ми време, за да се реша да се гмурна във вълната и предпочитам да отлагам. Секундата преди потапянето е предчувствие за студ и примирение, че вече не мога да се върна назад.

Плувах, както винаги, без да потапям глава. Единственият мъж, който не ми се беше присмивал за това, лежеше на шезлонга, четеше вестник и дори не подозираше колко съм близо.

Май постъпих глупаво, че не му се обадих. Може би щеше да се гмурне с мен и както някога щяхме да си плуваме под лъчите на късното слънце. Щях да се старая да не изоставам от него. Знаех, че ще ме чака и че няма да ме поведе надалеч, откъдето няма да ми стигнат силите да се върна.

Щях да му кажа, че съм тръгнала рано от София, за да пътувам по хлад. Че дъщеря ми беше звъннала вчера, за да ме повика тук и да ме запознае с момчето, което обича. Че слънчогледите край пътя са започнали да узряват и вече са навели прегорели глави. Че в чантата, която остана на плажа, нося праскови с онзи вкус на пътуване към море, който имат още от детството.

Той вероятно щеше да предпочете да плува до хоризонта, но аз щях да го заведа на моята скала. Тя е малка, но достатъчна за двама, ако седнат близо един до друг. Обичам излизането на нея и начина, по който меката морска трева гали краката.

Щях да му разкажа, че тук съм сама и това, каквото и да означава, се случва отдавна. Исках да остана достатъчно, за да събера цялото време, разпиляно около младите ниски смокини край къщата. Мислех да измия прозорчетата и да слушам щурците и бърборенето на моето момиче, което учи право, безкрайно е влюбено, пише приказки и прегръща света всеки път, когато иска да му каже колко го обича. Трябваше да почистя градината, да изслушам гергините, натежали от сол, да чуя тайните на лимона и да обещая нещо на розите.

Там, на скалата, щях да го питам как са децата му, дали са някъде по широкия свят, обича ли ги животът. Нямаше да го питам дали е сам, защото вече знам, че не беше. Може би, без да питам, щеше да ми разкаже успял ли е някога да намери морски звезди, открил ли е нови морета и пази ли мидите, които бях събирала и продължавам да събирам за него.

Когато обаче се изкачих на скалата и погледнах към плажа, шезлонгът беше празен и вторият - също. По пясъка моето момиче се гонеше с бъдещото мое момче, а другото наоколо беше без цвят и значение.

Видях силуета на фона на слънцето. Единственият мъж, когото съм обичала някога, хвърли нещо в контейнера на стръмното, пусна на земята чехлите, които носеше в ръка, и си отиде към залеза.

*

Не разбрах защо мама си тръгна толкова бързо. Снощи всичко беше спокойно и тихо. След плажа се прибрахме в къщурката и докато двамата вадехме от багажника на колата чанта след чанта, мама обиколи градината, защото тя винаги прави така. Когато седнахме на верандата, на масата вече имаше струпани зрели смокини. - За сладко! - мама разясни на моето момче, което никога не беше виждало смокини освен по натюрмортите от фламандската школа, с които беше отрасло. - Сега ще ти покажа и какво е индрише! Потъркай го така между пръстите и ще видиш!

Мама беше толкова весела на вечерята от розови домати, козе сирене и патладжанени измишльотини, както тя ги нарича. Разказа за последното си пътуване до другия край на света, където беше живяла при брат ми, от когото по скайпа вече знаех как излизала сутрин рано и се прибирала вечер от своите дневни пътешествия, а от джобовете си вадела разни съкровища - семена от непознати цветя, полирани от прилива клони, черупки от миди и отново черупки от миди.

Мама беше толкова щастлива и спокойна и показа на Петер Млечния път, който той беше виждал само на опаковката на сладкишче. Разказа му как Голямата мечка вързала колата за Полярната звезда и оттогава тя така обикаля. Слушах как мама разказва на новото си дете историите на нашето детство и я обичах такава кротка, забавна и мъдра.

Мама не каза нищо за татко, но тя обикновено прави така. Те са такива, аз ги обичам и затова си говоря с тях поотделно и гостувам в техните светове паралелно.

Какво се случи в онази нощ, не разбрах. Пробудих се и чух гласове от верандата, които се сливаха с щуренето на щурците и с жуженето на релсата, по която пердето се увиваше от бриза. Различих нейния говор, който беше бърз дори като шепот, и друг, тихичък и равен, който сякаш я допълваше - като песен на два гласа, като канон, като разказ на хора, които не са се виждали от години.

На другата сутрин на масата в кухнята намерихме току-що изпържени бухти, до мивката бурканите със сладко от смокини стояха обърнати върху капачките си още горещи, в градината водата в коренчетата на цветята още стоеше, а мама я нямаше. Колата зад къщата - също.

Беше оставила на верандата малко писмо, в което казваше, че трябва да свърши нещо, за което сега разбрала колко е важно. Казваше, че ни обича. И да не вярваме, че има неща, които човек не може и не бива да прави. На Петер преведох само, че спешно са повикали мама от офиса в София. Хапнахме бухтите и слязохме на плажа.

Може би чак към обед един чадър при скалите привлече очите ми. Там вече месец една двойка прекарваше дните си в пълно мълчание. Бяха ми направили впечатление със спокойствието, което излъчваха и очевидно, разбирането без думи. Казвах си, че искам един ден с Петер да бъдем така заедно и доволни. Днес за пръв път единият шезлонг остана празен през целия ден и хубавият мъж с побелели коси не дойде.

Когато си тръгвахме от плажа, хвърлих последен поглед към морето. На скалата, която мама много обича и ни водеше с брат ми, когато бяхме деца, долетяха два корморана. Сгушиха се един до друг и сякаш нещо си казаха.

© Светлозара Кабакчиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2020, № 11 (252)