Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРАМАТА НА ДВАМАТА: БЪЛГАРСКАТА ТРАГЕДИЯ
80 години от рождението на Слав Хр. Караславов

Славимир Генчев

web

Двамата. Слав Хр. КараславовМалко известната и някак мълчаливо подминавана новела "Двамата" на по-известния като поет от т.нар. "априлско поколение" Слав Хр. Караславов всъщност представлява истински белетристичен бисер в българската литература. Като художествено постижение творбата на потомъка на известния дебърски (с дълбоки македонски корени) род не отстъпва на най-добрите образци на българското прозаично наследство. Нямам намерение да доказвам това твърдение - всеки може да потърси и прочете тънката книжка, издадена през далечната вече 1966 г. от "Профиздат".

Един от поводите да напиша тези редове бе неотдавнашното честване на 80-годишнината на писателя, състояла се в Съюза на българските композитори и организирана от Съюза на българските писатели, издателска къща "Водолей" и семейство Караславови - съпругата на поета Анета и синовете му Георги и Христо. В произнесените слова, както и във встъпителните думи на водещата на тържеството д-р Елена Алекова, новелата "Двамата" не бе спомената изобщо, за сметка на поетичните и историческите книги на автора, а и на пиесите му; нещо повече, каза се, че първата белетристична книга на Слав Хр. Караславов е излязла през 1967 г. Не я споменаха в иначе пространните си и емоционални слова нито Евтим Евтимов, нито Лъчезар Еленков, нито Никола Инджов, нито Драгомир Шопов...

Не че смятам, че всичко това е нарочно направено, но е факт. А "Двамата" е толкова очевидно силна художествена творба, че изглежда само хора, които са пропуснали да я прочетат - приятели, роднини, доктори и други лица - биха я отминали с пренебрежение.

Новелата е проста по конструкция и проследява много пестеливо и стегнато съдбата на баща и син, които работят едно лято като песъчари - копаят и пресяват пясък в кариера на брега на Марица за нуждите на близкостроящия се Димитровград. В кратката анотация на издателството се отбелязва, че "Двамата" е първата белетристична книга на Слав Хр. Караславов. В нея авторът третира сложния, но закономерен процес, при който довчерашният селски младеж поема пътя на работническата класа. Това води до неминуем сблъсък между бащи и деца - между старото и новото."

Какво се крие обаче зад тази общоприета на времето формула? Нещо, което изобщо не е общоприето. Спазвайки определена дистанцираност от героите и съдбата им, авторът - умишлено или не - показва съвсем незабележимо симпатията си не толкова към "новото", колкото към "старото". И това личи не само защото образът на Стария е обрисуван с повече любов и внимание (в психологически план и синът - Томата - също е изграден с топлота и майсторство), а защото по отношение на "новото" (годината на издаване на новелата е все пак 1966 г. и пустото "ново", т.е. дивашкият комунизъм, отдавна е победило по всички "фронтове" - класовите врагове и враговете с партиен билет са ликвидирани или неутрализирани), именно по отношение на "новото" авторът пише доста неангажирано, твърде общо, отгоре-отгоре, неубедително и може би - неубедено. Липсват фанфари, няма високопарни декларации, отсъстват изричащи истини от последна инстанция партийни големци... Докато, от друга страна, не липсват горчиви размисли и примери за злоупотреби с власт в сегашно (за тогава) време. Да се вземе агне от текезесаркото стадо, без да се плати, за партийно банкетче - толкова любима на другарите форма на политическа "работа" - и сетне безсрамно да бъде уличен овчарят - това е само един "невинен" щрих, колкото да се илюстрира трайно настанилата се в държавата комунистическа разюзданост. Партийният член Динката, който се превръща в своеобразен гуру на Томата, е единственият комунист, останал да "пише със същата писалка", т.е. с лопата, заедно с обикновените работници. Дори само учудването на Томата:

"А бе как може - бил е партизанин, а сега работи!

Сигурно е наказан по партийна линия!", говори красноречиво за реалното състояние на нещата 22 години след деветосептемврийския преврат. "Не мисли, че строителството е по-лесно от партизанството!", отговаря му с усмивка Динката.

След като напуска огорчен стопанството, Стария и синът му се прехранват криво-ляво от имота си и с работа на парче. Песъчарството им предоставя възможност да си стъпят на краката. Стария иска да събере пари, за да купи двойка биволи, с които да обработва земята. Томата, от друга страна, се чувства задължен на баща си, защото след като Стария се разделя с майка му (причината не се конкретизира), той се грижи за неговото отглеждане. В хода на сюжета са обрисувани още няколко персонажи - и всички те са ярко индивидуализирани и уплътнени, колоритни, физически, психологически и езиково характеризирани с наистина рядък майсторлък, с чувство за хумор и за детайл, с точност на всяка дума. Езикът също е много свеж, пластичен, богат. "Той се усмихна пестеливо", "Парите не са като доверието - по-лесно се печелят"; "Сегашното мълчание бе осмислено, пълно с мечти..."; "Вие, момичетата, все се оплаквате, че не знаете, а все изкарвате!"; "...подаде му бистрия грозд"; "Трябва да знаеш, че аз дъщеря излишна нямам, за да я харижа на хамалин...". "Последната дума той изрече през зъби, сякаш я изплю."; и ред други примери могат да се дадат, но по принцип новелата е написана с такъв жив и сочен език.

Малко показателни цитати:

"Стария бе напуснал стопанството и с това бе прерязал пътя на сина си. Кой ще го пусне да следва сега?... А и пари?"; "Крушката не пада по-далече от корена" - така председателят отказва на Томата да му съдейства за следване; "Томата познаваше хора, които бяха помогнали на партизаните само с един хляб, но не изпускаха случай да се изтъкнат, да си припишат несъществуващи заслуги. Тези хора тичаха, тръбяха, молеха, заплашваха, вадеха удостоверения, само и само да се домогнат до някоя по-хубава работа, до някоя по-доходна служба".; "Неговите връстници ги нямаше вече в селото. Всички бяха се пръснали по университети, по далечни строежи, по мини."; "Стария си е взел своето, ти трябва да помислиш за бъдещето. Ето, аз отивам в завода. А ти решиш ли нещо, обади се... Току-виж и за инженер завършиш... Кадри трябват..."

Дори и така бегло маркиран и подкрепен с цитати, сюжетът става ясен и не се нуждае от преразказ "със свои думи". Сезонът на песъчарите завършва, любовната връзка между дъщерята на кантонера и Томата приключва, грубо прекъсната от бащата на момичето, всички се разотиват, Стария и синът му се прибират на село... Обаче по време на панаира в близкото градче Томата и дъщерята на кантонера отново се срещат и любовта им още повече се разпалва; след това идва моментът да се купят биволите - и Двамата отново потеглят...

Търсенето на хубави биволи разкрива още по-ярко образа на Стария - това е много ярък, достолепен, силен български образ, въплътил в себе си и всички добродетели, и някои вероятно отрицателни, но необходими за оцеляването във враждебния свят, черти на българския патриархален характер, за който сега мнозина си спомнят с умиление. Суетенето, пазарлъкът, отказът да купи неподходящи добичета говорят много за голямата любов и страст на обикновения човек, за когото от земята, стоката, имота, челядта по-свято няма. Само при тази съпоставка се вижда кой е "положителният герой" и на кого симпатизира повече Слав Хр. Караславов, чието неприязнено чувство към партийците гуляйджии, връзкари и кариеристи вече илюстрирах с цитати по-горе. При един от пазарлъците става ясно, че стопанинът умишлено е увредил своите биволи, за да не ги вземат в стопанството; ето докъде е стигал българският селянин в съпротивата си срещу може би най-тежкото в "дългосрочен план" комунистическо престъпление - колективизацията... Накрая все пак Стария купува биволи, но не му стигат парите и той се съгласява да получи продажните билети (документ за собственост) чак след като си доплати, с което поема немалък риск при евентуална проверка от страна на властите. Връщането пешком с добичетата в родното село по черните пътища е драматичният фон на заключителната част от непосилната борба на Стария да продължи така своя начин на живот, докато синът му, от своя страна, все повече се ужасява от такава перспектива. И нещо друго става ясно: че колективизацията и бързата, съветизирана индустриализация, са изиграли пъклената си роля - селото се обезлюдява, а селската младеж се пролетаризира/лумпенизира, съблазнена от удоволствията и по-лекия градски живот. Още през 1966 г. Слав Хр. Караславов е показал "перспективата", чиито горчиви плодове берем до днес...

В първото село, където търсят подслон за биволите и стряха да пренощуват, Двамата отново се сблъскват с новия враждебен социалистически морал и порядък, въплътени в присъдата на местния партиен големец: "На кулаци ние не помагаме!" Но как разбира той, че Стария и Томата са кулаци? Много просто: "Кой в днешно време купува биволи?!"

Нали всичкият добитък е в текезесетата... Не ще и дума, всичко това плюс отлагащата се в бъдеще мечта да следва (а всъщност да се "измъкне", както до ден-днешен правят младите хора, бягайки не само от селото, но и от града, и вече от България) не се харесва на Томата. "Хората заводи вдигнаха, а той се сетил с биволи света да смае!" И ето я горчивата днешна равносметка: заводите рухнаха поради икономическата си несъстоятелност, а здрави българи като Стария и Томата на село няма. Да не говорим за биволи. Това е черната равносметка от "строителството на социализма" в България - и всяко друго обяснение ще бъде демагогия и самоизмама. Срещата на другия ден с други хора, каквито срещи по правило в "добрите стари времена" са били голяма ценност като възможност за общуване, за дружеска раздумка, за обмяна на информация, скоро също се оказва нелицеприятна. След като пита мимоходом за свой познат в следващото по пътя село, Стария и Томата чуват само острото осъждане на кратковременните си спътници: "Не е стока този ваш познат!"

Отсядането в неговия дом също е знаково: хазяинът е разкулачен среден селянин (ама каква терминология само!), комуто "...взели му мелницата, национализирали му дарака, не го приели в стопанството, но и да го викат, едва ли ще влезе. Не ще да аргатува... "И като присвиваше острите си очички, цедеше през зъби:
- Тейко, Бог да го прости, казваше: чуждото тъпкано се връща... Ще дойде време, когато другарчетата ще плащат за всичко! Нищо на тази земя не става бадева. Всеки си намира майстора..."

Уви, не си намериха майстора другарчетата, а България осъмна разграбена и опоскана от същите хора, които чрез "народни мероприятия" съсипаха държавата, държавността и народа си, отчуждиха го от собствената му земя, прогониха го по градовете, където се лумпенизира и пропи, и сега единствената му надежда е да избяга от родината си.

Сякаш с предчувствие за подобен трагичен развой в бъдеще, Слав Хр. Караславов не завършва новелата си оптимистично, както би следвало според строгите канони на "социалистическия реализъм". Съвсем логично в развитието на сюжета се стига до конфликт между Стария и Томата; младият дори за малко не вдига ръка срещу баща си. "И до това ли ще доживея? Какви години дойдоха! - тюхкаше се бащата." Само в това "какви години дойдоха" се чете присъдата над тези години - и тя не е присъда само на Стария, убеден съм. Когато, вече крайно изтощен, той се свлича под сипещия се едър сняг на земята, дори не чува уплашеният вик на Томата:

"- Тате!... Тате, какво ти е?...

Той не отговори.

Биволите се обърнаха с гръб към вятъра, сбраха глави и бавно запреживяха. Сред пустото поле те приличаха на две големи врани".

Няма оптимистичен край. Няма път нито към светло бъдеще, нито към светло минало. Има едно страшно предчувствие за огромна беда, които навяват скръб на сърцето, както пише поетът...

 

 

© Славимир Генчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2012, № 10 (155)