СЪВРЕМЕННА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Петър Лефтеров

web

“Приказка за стълбата” е произведение, с което всеки от нас е запознат. Чели сме го в училище като произведение на един от най-известните български автори. За повечето от нас е вярно, че произведението е докоснало нещо в душите ни, накарало ни е да се замислим върху морални дилеми, оставащи обикновено извън полезрението ни. След това сме излезли в реалния свят и сме видели фрапиращите доказателства за това колко актуална е тази приказка към нашето време и колко близка е до живота ни.

Като направим равносметка обаче, какво ни е донесло познаването й? Живеем ли по-добре? По-щастливи ли сме? По-богати? Напротив, за нас тя носи чувство за неизбежност и примирение с недостатъците на демокрацията. За политиците тя носи знанието, че от тях се очаква да пренебрегнат реалността и да си живеят в някаква собствена въображаема държава. За амбициозните носи убеждението, че фаустовите сделки, а не личните качества са начинът, по който човек се издига в обществото.

Като направим тази равносметка, имаме два избора. Първият, по-лесният, е да решим, че просто светът е такъв, какъвто е, а ние сме безсилни и безпомощни. А вторият - да разберем, че приказката на Смирненски не ни е дала правилната поука.

Да, когато човек е натоварен с власт и отговорност, той вижда нещата по различен начин. Това е, защото ги вижда от собствената си гледна точка, имащ съответните знания и перспектива. Той не е отговорен за това повече, отколкото статистикът, виждащ индивидуалните човешки мнения като прашинка в глобалните тенденции, програмистът, виждащ потока потребителски оплаквания като доказателство за пълна липса на компютърна грамотност, или полицаят, длъжен да вижда във всеки потенциална заплаха за реда.

Означава ли това, че политиците ни са онеправдани и неразбрани? Че обществото е виновно за липса на гражданска култура? Е, някои може би си мислят и това. Ситуацията обаче е съвсем различна. По един или друг начин статистикът е длъжен да обясни смисъла на заниманията си, преди резултатите му да бъдат приети. Програмистът, въпреки раздразнението си, ще се наложи да помогне за решаване на проблемите и евентуално да открие истински свои грешки. Полицаят е длъжен да се извини и да обясни причината, поради която е проявил подозрителност към честен гражданин.

За разлика от тях българските политици не се опитват да обяснят решенията си. Не правят опит да запълнят пропастта между себе си и обществото. Вместо това те се крият в кабинетите си, вършат каквото там вършат и внимават да не попаднат в светлината на прожекторите. А ако все пак някой се подхлъзне, народът, жаден за виновници, не се интересува кой недоразбрал, кой допуснал грешка, кой продал държава. Всички са минали по стълбата, всички са продали себе си, всички са част от “онези”.

Така мафията си действа необезпокоявана, прикривана от невинни глупаци, подлеците се издигат в партийните структури, необезпокоявани от честните хора, нежелаещи да се занимават с нещо, което възприемат като “мръсна работа”, обществото гледа безпомощно и незаинтересовано, знаейки, че какво правят “онези горе”, си е тяхна работа. А демокрацията краси публичните речи и учебниците.

А какво става със стълбата? Светът се промени, а стълбата престана да е толкова страшна и се превърна в мост. Този мост обаче, стои потънал в прах и неизползван. Той едновременно свързва и разделя две еднакво нещастни, еднакво объркани и неориентирани половини на това, което наричаме демократично общество.

© Петър Лефтеров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2005, № 10 (71)