НЕИЗСЛЕДВАНИТЕ И НЕОСЪЗНАТИ ПРИЛОЖЕНИЯ НА ИНФОРМАТИКАТА В ОРГАНИЗАЦИОННИЯ АНАЛИЗ И ОБЩЕСТВЕНИТЕ НАУКИ

Петър Лефтеров

web

“Информатиката е толкова наука за компютрите,
колкото астрономията е наука за телескопите.”

Дийсктра

Теоретичната информатика, като наука за добиване, обработка, съхранение и разпространение на данни, претърпя огромно развитие в практическото си приложение, свързано с технологичните успехи в развитието на информационните технологии през предишния век. Въпросният напредък, за съжаление, паралелно с огромния си принос, нанесе и съразмерна вреда на тази наука, ограничавайки я в конкретна насока на развитие. Като резултат имаме едно изградено общоприето мнение за науката, според което тя е, както е наречена в чуждестранните учебни заведения, “Computer science” (“Наука за компютрите”).

Основната цел на информатиката обаче винаги е била твърде ясна. Създаването на възможно най-конкретни инструкции за обработка на информация, наречени алгоритми, по които, при зададена начална информационна структура, се извършва нейната обработка, произвеждайки като резултат друга информационна структура, притежаваща желаните от нас свойства.

Това, че компютрите си остават най-ефективното и бързо налично средство за обработка на въпросните данни, не променя факта, че данните са обектът, който информатиката изследва - не компютрите.

Твърде много опити са правени за интегрирането на информатиката и обществените науки, но по-голямата част от тях не са стигнали до значителни резултати. Проблемът според мен е, че, възприемайки инфоматиката в нейната ограничена форма, като “наука за компютрите”, подобни опити са целели комбинирането на твърде неточния логически инструментариум на хуманитарните науки с практическите, неабстрактни проблеми на компютърното програмиране. Логичният резултат от подобен опит, разбира се, може да бъде или мениджър, способен да проверява електронната си поща, или програмист, способен да създава счетоводен софтуер.

Разбира се, след този увод се появява логичният въпрос: “Ако това изложение не е свързано с приложението на информационните технологии в съвременното общество за какво, тогава, се отнася?”.

С развитието на компютърните технологии ние започнахме да създаваме все по-сложни системи, все повече наподобяващи някои от основните функции на човешкия интелект. По-важното развитие обаче е, че ние постепенно развихме строгия логически апарат, нужен за проектирането и изследването на тези функции.

Нека разгледаме алгоритъма в неговата по-основна форма. Това е последователност от действия, чрез които, тръгвайки от едно първоначално състояние, представено чрез входни данни, чрез изпълнение на известен брой предварително планирани действия стигаме до крайно състояние, наречено решение, притежаващо някои търсени от нас свойства.

Разглеждането на алгоритмите в тази им форма довежда до една твърде интересна хипотеза: дали не е възможно чрез алгоритми, съставени по начин, подобен на този, използван в информатиката, да намираме решения за реални организационни и обществени проблеми.

Разбира се, тук веднага се сблъскваме с редица проблеми. Първо, хората не са толкова лесно предсказуеми, колкото компютрите, нито мотивацията им е изследвана в дълбочина, поради което информационната структура, с която работим, не е напълно ясна като форма и, в добавка, има огромно количество “скрити полета”. Допълнителни усложнения са, че не винаги сме способни достатъчно добре да формулираме търсените свойства на крайния резултат, както и че въпросните “скрити полета” поставят точното изпълнение на алгоритъма в полето на вероятностите. И като добавим, че информатиката е сравнително млада и неразвита наука, и самата тя няма точен научен инструментариум, задачата изглежда почти невъзможна.

Но, от друга страна, имаме стотици години опит в изследване на човешката мотивация, което ни дава възможност за поне приблизително точна преценка кои полета в информационната структура са ключови и с разумно количество предварително проучване да успеем да съставим абстрактна структура, върху която да сме способни да работим с някакви разумни вероятности за точно изпълнение на всеки елемент на алгоритъма. Същевременно, планирайки паралелно алгоритъма и задействайки няколко алтернативни, взаимодействащи си пътища за постигане на крайния резултат, ние сме способни да постигнем значителна вероятност за точно изпълнение на алгоритъма, в идеалния случай дори клоняща към 100%. А информатиката, в качеството си на наука за проектиране и анализ на алгоритми, дори все още да не е успяла да достигне здравата вътрешна структура на математиката, вече има разработен значителен арсенал от информационни структури и обобщени алгоритмични методи, които до момента определено може да се каже, че са дали задоволителни резултати.

Човешкото общество, като съвкупност от взаимодействащи си индивиди, представлява мрежа, подчиняваща се на собствени вътрешни закони и правила. Въпросната мрежа ние лесно можем да си представим като един огромен мултиграф, със сложни обекти, описващи характера на връзките, представлявани от ребрата, и личните качества на хората, представлявани от върховете. Определени връзки, като законите и правилата в една държава/организация, са сред най-стабилните и здравите връзки, защото промените при тях претърпяват изменение изключително рядко. На другия полюс са симпатиите, случайните познанаства, личните отношения, които претърпяват резки, чести и труднопредсказуеми промени.

Представяйки по подобен начин обществената структура, ние можем да се насочим в две посоки - можем да се съсредоточим върху изследване на големи части от него, наречени общества, примирявайки се с факта, че тъй като потокът от информация, използван за нашето изследване, обикновено е константен, изследването на по-големи обекти означава по-ограничени познания за техните вътрешни характеристики. В този случай, навлизайки в полета, традиционен обект на изследване от обществени науки като социологията, ние трябва да разчитаме на по-общи тенденции, да установим основните канали за пренос на информация в графа и така да се опитаме да стигнем до принципи и алгоритми, които биха могли да бъдат използвани в държавното управление и неправителствения сектор в техните проекти от обществено значение. На практика съответните организации вече са стигнали самостоятелно до необходимостта от алгоритмичния модел при съставяне и оценка на проекти, но за момента това се счита по-скоро за въпрос на лични качества и опит, а не за стабилна наука.

Другата възможност е да се съсредоточим върху по-ограничени звена в графа, наречени организации и да съсредоточим усилията си върху оптимизиране на вътрешната им структура. По този начин можем да успеем да разработим решения, алтернативни на разработените до момента по методите на икономическия анализ, които в определени моменти са твърде ограничаващи, а в други - недостатъчно разработени. Тези техни недостатъци, според мен, произтичат от науката, на която се основават - математиката. Причината е, че същността на математиката не е предвидена като наука, която променя. Математиката е наука, чиято сила е в намирането на вътрешни зависимости и скрити свойства на обекти, с изчисляване на оптимални състояния на системи от данни. В този смисъл математиката е единствената наука, която може да ни помогне да представим началното състояние на информационната система в числова форма, както и да дефинираме коректно крайния резултат, към който се стремим. Намирането на алгоритъма, описващ пътя между двете обаче, е извън възможностите на тази наука.

Чрез информатиката ние бихме могли да изследваме основните информационни потоци на документооборота в организацията, построявайки по този начин информационната структура, която е базисен модел на нейната организация. Впоследствие ние можем в тази структура да открием основните източници на неефективност и да изработим поетапни алгоритми за нейното оптимизиране.

За да не звуча твърде неконкретно ще дам следния пример:

Един основен спорен проблем в новата институционална икономика е проблемът с размера на една организация, познат още като въпроса “Защо има повече от една фирма?”. Известен икономически феномен, едва наскоро станал обект на изследване в икономическата теория, представлява фактът, че докато, до един момент, разрастването на една фирма повишава ефективността на нейната дейност, след преминаване на определена граница ефективността започва да спада все по-драстично, до момента, в който фирмата вече не е способна да отчита печалба и се налага да бъде раздробена на по-малки предприятия.

Нека сега пренесем проблема на по-позната почва. Ако видим една информационна структура, чието разрастване се оказва все по-голям проблем за ефективността на нейната обработка, очевидното заключение, което бихме направили е, че вградените алгоритми за обработка на структурата имат твърде стръмна крива на нарастване на сложността.

Наистина нека си представим фирмата като споменатата по-рано форма на граф. Нека в този граф разгледаме управлението на работата на един от върховете, на един служител. От най-високото управленско ниво във фирмата се дават, под формата на вход, определени инструкции, които започват да се движат по структурата, претърпявайки обработка във всеки връх, през който минат, пренасочване, разпределение, докато накрая окажат своето влияние върху конкретната дейност, извършвана от служителя. Впоследствие резултатът от неговата дейност се връща обратно по структурата, бива вграден в доклади и отчети, представляващи изхода на процеса, който бива използван за взимане на решения, свързани с формулиране на следващия вход. Забележете, че това не е задължително - тъй като структурата не е изолирана, може да се използва и външна feedback линия чрез използване на клиентите и самия пазар, но така не винаги информацията е пълна и точна, нито пък навременна. Най-екстремният случай на чист външен feedback е, когато първият сигнал за нередност е фалитът на фирмата.

Естествено подателят на първоначалния вход е възможно, и даже твърде вероятно, да има съвсем бегла представа за съществуването на служителя. В неговите общи инструкции обаче се съдържа скритата команда към всеки един служител, засегнат от тях, която се декодира на по-ниски нива в структурата, докато изходът, по пътя си обратно нагоре, също се сбива, изтривайки индивидуалната следа, но работата на служителя остава някаква част от финалните данни. Дори сам по себе си този процес е достатъчно интересен обект на изследване от гледна точка на теорията на кодирането, но не той е обект на настоящия пример.

Естествено, ако имахме на разположение индивид с безкрайни възможности, ние бихме могли да го сложим на висше ръководно ниво, поставяйки всеки служител под негов директен контрол и така опростявайки целия посочен път на информацията до минимум. Тъй като обаче хората имат ограничение в количеството информация, което могат да обработват едновременно, а компютърните програми (именно поради споменатото по-рано развитие на IT, вече никога не можем да си позволим да разчитаме, че само хора могат да бъдат части от организационната структура) все още не са достатъчно развити, за да се справят с толкова комплексен и разнообразен поток от информация, понякога изискваща креативен подход в своята обработка, а има силни съмнения дори около развитието на техните теоретични възможности до тази степен, можем да приемем, че прилагането на този елементарен модел за момента е непрактично.

Та след всичките тези отклонения и пояснения какво получихме във връзка с началната си задача? Имаме един модел на информационна структура, в който се извършва постоянно двупосочно движение на информация. Можем да оптимизираме този модел, да определим точната максимална способност на всеки възел да получава и сумаризира информацията от подчинените си и да я предава нагоре, да сложим допълнителни контроли, които да следят за случайна или умишлена загуба на информация, да правим системи за определяне на приоритети, гарантиращи максимално бърз пренос на информация и т.н., но тези методи, дори и при максимална ефективност, няма да бъдат достатъчни над определено ниво на разрастване на организацията. Информацията ще започне да се получава с твърде висока времева цена и коефициент на загуба, управленските структури ще правят грешки и недоглеждания при декодирането на все по-сбитата, но все по-съществена информация, докато накрая алгоритмите за пренос на информация в структурата станат толкова тромави и несигурни, че ефективността й падне под необходимия минимум за оцеляване на пазара.

Естествено нормално е след това изложение човек да си зададе въпроса “И какво направихме? Със сума ти сложни думи и термини доказахме, че двама са компания, а трима са тълпа? Ние това и без това си го знаехме.”. Но осъзнавайки същността на проблема, и описвайки конкретен научен инструментариум за работа с него, ние отваряме нови, огромни възможности, за неговия анализ. В момента твърде много организации се сриват много преди да са достигнали теоретичния си максимален размер именно защото не разбират същността на проблема и методите за неговото частично решаване. Чрез изследването и развиването на тези нови възможности и на методите за прилагането им в практиката ние можем да издигнем информатиката на едно по-високо ниво, обединявайки огромното количество нейни частични и случайни използвания в една стабилна наука, подчиняваща се на единна терминология. И това е задача, чиито резултати многократно ще оправдаят положените усилия.

© Петър Лефтеров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2005, № 1 (62)