Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЯНКАТА ЗАД ТЕБ

Пламен Лапарев

web

И ако съм суха клонка в най-студената зима, бих се пробудил за живот от дъха ти. Ако съм най-страшен ураган, бих стихнал от шепота ти. Ако съм мраморен блок, нека Ти си моят скулптор. Ето, хвани ръката ми и аз ще те отведа в обетованата земя, създадена само за нас.

Аз не ти предлагам лесен път, нито кратък. Моят път е трънлив - не е имало кой преди мен да утъпче пътека. Аз се препъвам, падам, отчайвам се понякога, но пак ставам. И продължавам!

Аз не обещавам пътя, а целта. Рано или късно ще стигна там, закъдето съм се запътил. И ако бъдеш с мен, ще стигна по-бързо и ще имам повече сила да отмествам препятствията, за да вървим заедно напред!

 

Здравей, мила!

Толкова време не сме се виждали, а аз още пазя образа ти в себе си. Откакто ме напусна, светът се промени. Вече не е същият.

Мила, не ме упреквай, че те ревнувам! Защото ревнува този, който обича. Ревнувам те от миналото ти, от мъжете, които някога са те имали. Ревнувам те от настоящето, защото ти отправят дръзки погледи; ревнувам те от бъдещето, защото знам, че тогава няма да те имам.

Не е ли странно - по света живеят толкова много жени, но мен ме интересуваш само ти. Виждам само теб.

Това усещане е като земен трус. Но едно земетресение би могло да разруши всичко.

Ще отида докрай: без жена, мъжът би бил най-жалкото същество в природата - толкова нелепо, че природата рано или късно би го заличила като глупаво недоразумение. Ние можем да съществуваме само заедно. Както... както щепселът и контактът. По отделно, те са безпредметни; ток може да протече само ако бъдат един в друг.

Аз съм глината, от която ти ще създадеш образ и ще й вдъхнеш живот: би могла да изваяш красиво и силно същество, което да обича и което да бъде обичано. А би могла да моделираш и някоя никому ненужна грозна твар, влачеща празното си съществуване в безкраен низ от лишени от смисъл делници...

Помни: аз съм сянката, която ти хвърляш!

Ако мъжът бъде обичан на свой ред от любимата, той би могъл да премести светове. А и да бъдеш обичан е просто необходимост. Егоизъм.

Търся съвършенството! Не зная точно какво философите влагат в това понятие, аз го приемам буквално и абсолютно.

Да правиш секс означава да се доближиш до бога. Но сексът - сам по себе си уникално изживяване, е до голяма степен просто облекчение. Най-обикновена физиология. Ястие, без което не можем, но постно ястие. Обаче нека прибавим малко чувство и сексът се превръща в страст. Тогава казваме, че - не, не правим секс - правим любов. Вече не постна госба, а пир на вкуса. И го твърдя пак от позицията на моя егоизъм. Затова ти казвам - не се страхувай да обичаш! Дай воля на това най-висше усещане, колкото и малко да е то, защото това е наркотик. Аз искам да бъда наркоман...

Как мислиш, дали наистина общите спомени са тези, които обвързват?

Често се страхувам да бъда откровен с някой човек до край. Но нима мога да лъжа един бял лист?! Не, наистина мисля, че мъжът и жената са две половини на едно цяло. Те могат да съществуват самостоятелно, поотделно, но не пълноценно. Само свързването им заедно би довело до нещо повече от механичния сбор на две половини, би подействало като катализатор за химията на общуването.

Разбира се, ние можем да се понесем по течението на ежедневието и да се оставим да бъдем хванати в примката на неговите проблеми. Но кога да предприемем значимите стъпки в живота си?

Склонни сме да отлагаме вземането на най-важните решения, защото се боим от тях. Но кое е най-важното? Да имаш хубава работа, която ти носи удовлетворение? Важно, да, но не задължително най-същественото. Власт върху другите - може би, но тя е мимолетна и опасна. Да бъдеш в центъра на внимание, да си известен - суета, която след време се превръща в досада. Пари и материално благополучие - да, разбира се! Но само дотолкова, доколкото материалната задоволеност би се превърнала в онази основа, върху която да стъпим, за да можем да се развиваме по-нататък.

Не! Нищо от изброените не бих определил като Единственото Абсолютно Необходимо Условие, което да придаде смисъл на съществуването ни - онова, по което си приличаме, но и по което се отличаваме от буболечките или коя да е друга твар, пъплеща наоколо, за да се изпълни грандиозният замисъл на Оня, който е създал земята и я е изпълнил с живот.

Да намерим другата половина! Това е Смисълът и Условието и Пътят.

Някога, твърди Платон, мъжът и жената били едно цяло. Но бог толкова завидял на това идеално същество, че го разделил на две половини, обречени вечно да се търсят. Вярвам, че за всеки човек, някъде там - по широкия свят, съществува Тя - неговата съвършена половинка, образът от огледалото.

Проблемът е, че не винаги можем веднага да познаем тази най-добре пасваща половина сред множеството други. Но намерим ли я, не бива да се страхуваме от нея, не!

Страхът от разочарование дотолкова ни е обсебил и е станал част от нас, че ние често дори пред себе си не признаваме това, което всъщност изпитваме към другия.

И след всички думи, които използвах, за да ти опиша това състояние като форма и проява на егоизъм, егото - като съвършеното себелюбие, но без онзи отпечатък на самовглъбено лицемерие, толкова характерен за еснафа, и колкото и да се страхувам да го нарека с истинското му име, мисля, че трябва най-накрая да призная - току-що ти описах любовта - нещото, което не можеш да си купиш с намаление в супермаркета и поради тази причина - от което ти нямаш и най-бегла представа!

Как те мразя за това!

За годините, в които аз бях виновният за твоите неосъществени фантазии. Аз и само аз стоически понасях всичко - лошото ти настроение, месечните неразположения, дребните придобивки на малоумните ти приятелки, които замъгленото ти от завист съзнание представяше като смайващи постижения на западната култура - достъпни за всеки друг, но не и за теб, защото аз съм жалък некадърник, неспособен да ти ги осигури.

За всичката помия от скверни думи, избълвани върху ми в присъствието на същите тези приятелки, с които сплетничеше от сутрин до вечер и с които неуморно предъвкваше последните махленски клюки, но които с още по-голяма жар плюеше зад гърбовете им, щом само напуснеха кухненското ви сборище.

Аз трябваше да бъда този, който с всеотдайната целеустременост на влюбен глупак се бори с всичките ти комплекси и с къртовско търпение компенсира дългите години на липса на мъжко внимание - защото, както ти е добре известно, ти никога не си била първа красавица и в училище, предполагам, са те заглеждали само най-отявлените неудачници, при това вероятно са задържали в главите си образа ти само колкото да изтичат до кенефа, за да мастурбират. Ти не просто желаеше аз да бъда този винаги готов да влезе в действие компесаторен механизъм, който да възвърне и без това крехкото равновесие на крехката до степен на безличие твоя душевност, по незнайни причини смятана от теб за много богата - не!, ти изискваше всичко това от мен.

Но, мила, и супер герой да бях, пак нямаше да мога да повдигна и частица от масивната алпийска система от комплекси, която е единственото нещо, изпълнило космическия вакуум, надничащ през празния ти поглед на криворазбрана интелектуалка.

Въпреки всичко аз... не мога без теб! Не без това, което представляваш в действителност, а без светлия образ, който ти създадох в себе си.

 

Затова реших да те убия.

 

Не за да си отмъстя за откраднатите години и стъпканото си достойнство. Напротив! Тъкмо заради любовта. Заради онези кратки вълшебни мигове в началото, заради магията, заради шепата шарени мъниста от миналото.

Ще те убия, за да запазя образа, който изваях, и да го обезсмъртя.

За да те запазя само за себе си.

Все още пазя ключа от апартамента ти. Зная, че не си сменила ключалката. Пресметнал съм всичко: ще се събудиш, без да предположиш, че тази сутрин ти е последна, ще слезеш долу по пеньоар с навита на ролки коса, за да вземеш пощата. После ще седнеш до масата в кухнята, с гръб към вратата. Ще започнеш да си пилиш съсредоточено ноктите - може би единственото нещо, което правиш с любов, ще прелистиш свръхтъпото свръхклюкарско списание, което никога не съм понасял, с блудкави истории за лигавите герои от сто-процента-лайняния сапунен сериал, който следиш с такава настойчива последователност, сякаш от това зависи живота ти. Ще си изпиеш на бавни глътки сутрешното кафе, ще погледнеш дъното на чашата с надеждата, че току-виж - и си успяла с единствената си гънка да проумееш загадъчните символи на съдбата, без съмнение отпечатали се всред набраздяванията на утайката. След това ще отвориш писмото. Ще го прочетеш с досада, а когато стигнеш края му...

Помниш ли онзи "Магнум", с който никога не се разделям? Все повтаряше, че съм луд, загдето навсякъде го нося със себе си. Е, той и в момента е в мен.

А можеш ли да се досетиш къде съм аз сега?

 

© Пламен Лапарев, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 09. 2002
=============================
Първо издание, електронно.