НЯКОИ АНАЛОГИИ В СЪВРЕМЕННАТА НИ ПОЕЗИЯ

Петър Йорданов

web | Култура и критика. Ч. I

Вън от хронологичната последователност на имената в една литература, съществува без съмнение, последователност друга, вътрешна, но затова много по-действителна и пълна със значение. Това е последователност в идеите и насоките, - която създава в литературата интимни кръгове на писатели от различни времена, но близки мирогледи. Тези кръгове почиват върху аналогии, чийто принцип сме свободни да изберем и които променят перспективата на известни творчески периоди, когато гледната точка се мени също така.

. . .

Когато в основата на едни литературни аналогии поставяме известни общи духовни и идейни предразположения и склонности, съвпадения в мирогледите и допирни точки в отношението към света у различни автори, ние имаме всъщност възможността да хвърлим мостове между писатели на отдалечени времена и различни естетически направления. Въпреки факта, например, че Траянов и Ем. п. Димитров принадлежат с най-значителните си творби на периода след световната война, остава една по-точна истина, че стилът на тяхното отношение към нещата е вече изцяло оформен преди 1920 г. Яворов, обаче, който живее в непосредна близост с Пенчо Славейков и Кръстев и определя себе си върху фона на умственото състояние на тяхното време, - се явява духовно близък, духовно “идентичен” на Лилиев, Дебелянов, Траянов (Химни и балади), като с цялата своя същина прескача времето, в което е живял, за да бъде съвременен на една епоха друга, основно неспокойна, разколебана, предлагаща му истинската атмосфера, в която би можал да диша и да бъде разбран.

Въз основа именно на близки моменти в тяхното изкуство, ние обединяваме Пенчо Славейков, Траянов и Ем. п. Димитров в един кръг на писатели, за които светът е нравствено-философска задача. По-конкретните въпроси на социалната действителност са отминати тук с онова познато пренебрежение на ницшеански възпитаните умове, което не намира смисъл в “социалния анекдот” и предпочита сложните постройки на интуитивното или дедуктивното мислене. “Раздяла не е борец в обикновения смисъл на думата. Той е борец - един от най-смелите - за свободата на човешкия дух. Човешкия дух - и на Острова на блажените, както и у нас - е в плен...” Според схващането на тези писатели, изкуството цели революция в съзнанието, но революция, която освобождава личността от духовна подчиненост пред колектива и я тласка по пътя на цялостно, лично развитие. Защото тази философия е индивидуалистична и пред нея се мярка като далечен идеал субективното усъвършенстване на човека. Тя е проникната още от нравствен патос, защото е близка на идеята за самопожертване, безкористна служба на личността, издигане на човешките маси към една по-висока степен на съзнание. Тези писатели, най-после, правят опита да отговорят на по-общи, метафизични въпроси и в техните творби се разкрива една своеобразна философия на историята. Всеки един поставя, без съмнение, света в различни планове и заключенията, до които идва, са често противоположни. Нас ни интересува, обаче, самият факт на мислене в литературата, на цялостно обхващане на една редица проблеми, на определен опит за мироглед.

. . .

Същевременно, с началните периоди на създаване, Ем. п. Димитров и Траянов принадлежат на един друг кръг, който е прието, че съществува и в който участват преди всичко Дебелянов и Лилиев. Но контурите на този кръг са подвижни и значението му неясно, когато трябва да бъде установено едно общо отношение и разбиране на света. Това отношение не може да бъде характеризирано с термина “символизъм” вече и за това, че притежаваме символистичен момент, но не и време на символизъм или писатели, които да започват и приключват творчеството си с този дух. С техните най-зрели, трайни и оценени творби нито един от четиримата автори не може да бъде считан като символист-представител. С изключение на “Лаура”, “Легенда за разблудната царкиня”, “Ахасфер”, - аз виждам твърде много неяснота и твърде малко символизъм. Наивно е да се говори за символизъм там, дето липсва най-основната предпоставка: схващането на видимите и конкретни неща като символи на невидима и абстрактна истина. Тази философска подплата на символизма липсва у нас, ето защо нашият символизъм е повече едно усвояване на поетически похвати, под което се крие свободна и независима от всякакви школи поезия. Във всеки случай, в този момент на символизъм, интензивен и богат с усилия, участват твърде много имена, които впоследствие предпочитат своята собствена преценка за нещата и своята лична истина. Едно указание повече за липсата на трайност и единство в мирогледа и присъствието на външна, случайна връзка помежду им.

. . .

Но един много по-широк кръг е възможен, в чийто център, безусловно, застава Яворов, когато строим своите аналогии върху общата склонност на едно поетическо поколение към затворен, съсредоточен и упорит себеанализ, към една неясна и неформулирана философия, в която има елементи на солипсизъм и която е основно идеалистична. Писателите на тази група са все така носители на подчертан индивидуализъм, но за разлика от индивидуализма на “Преображение” и “Химни за смъртта на свръхчовека”, у тях това е по-скоро настроение, отколкото концепция, разкриваща се в цялостен мироглед. Яворов, Лилиев, Дебелянов, Траянов и Ем. п. Димитров (с “Химни и балади”, “Песни” и “Сънят на любовта”) застъпват, преди всичко, един индивидуализъм психологически. Изнася се напред човешката душа като самостоятелен и откъснат феномен, като загадъчен още свят, като ключ за нови и за първи път установени истини. Но същевременно се дава едно предпочитание на бленуването и настроението, на интуицията пред интелекта, на личното и относително виждане пред обективната истина. Поезията не си поставя по-дълго външно-описателни задачи (епосът, баладата, одата, сатиричната поема, епиграматичната поезия полу-изчезват), за да се превърне в лична изповед, лирика, упорито задълбочаване на Аз-а, водещо често пъти до сляп песимизъм. Тя става все по-чужда на нравствения патос, насочеността към света, по-сложната преценка за нещата, която съществува в едно изкуство с философски стремежи. Тук се вярва в невъзможността да бъде обладавана истината за човека и света, един латентен агностицизъм вдъхновява тази поезия, която се допира до живота, но е безсилна да го разреши. Тези черти, общи на едно богато разнообразие от творчески прояви, определят достатъчно ясно едно ново обособяване в съвременната поезия, на чието знаме стои желанието за лично изживяване на света, без по-далечни ангажименти за преодоляване на нравствените, социални или метафизични противоречия, в което сме заставени да съществуваме.

. . .

Последвалото развитие на българската поезия не носи една нова, коренно различна концепция, нито в него преобладава някакъв по-необикновен емоционален живот. Въпреки това обаче, вътрешното отношение на писателите към света е чувствително променено и тук всъщност се касае до промяна в човека, която се отразява в неговото изкуство. Творческият тип сега е, преди всичко, повече зрителен, повече “емпиричен”, отдалечен от идеалистичните предразположения на миналото или от метафизичните настроения на литературата. Той е извънредно много “предметен” и един реалист, за когото светът е даден на окото, ухото, кожата и едва тогава на мисълта. И за последния елемент на символизъм, следователно, не остава освен да слезе от сцената.

Оригиналната образност, с която, за нещастие, често пъти се изчерпва ценността на тази нова поезия, отговаря на промененото виждане на нещата и липсата на точен допир с тях. Но онова, което най-общо характеризира новия автор, е отсъствието у него на мироглед, нещо повече - отсъствието на отчасти постоянно емоционално отношение към света. От друга страна, той се поставя в положението на зрител не само към природата и човека, но и към себе си. И нему е по-лесно да рисува и остане спокоен там, където един поет от типа на Яворов би стигнал до афектация.

В тази широка категория попадат, с различни права, Далчев, Пантелеев, Фурнаджиев, Разцветников, Красински и Багряна. Една поезия, която живее под знака на образа в литературата и пълната значимост на конкретните неща. Що се касае до мисълта, новата поезия, която ни се предлага, е много често смислена, правдива, проникновена, без да отразява или носи следите на един закръглен мироглед. Едно изкуство, при което мисълта реагира на действителността, но не прави опит да я подчини, обхване или води. Ако има нещо, обаче, което обединява цялостно тези поети, то е недисциплинираната жизненост на техните творби, жизненост звучаща като революция, когато влиза в допир с установените вече форми на поезия. Първите удари са неверни, прекалени, но пълни все пак със смисъл. Те са насочени срещу една естетика, която у Лилиев е категорично осъществена. Срещу едно самочувствие, същевременно, което може да стане опасно:

Безкрайна жал и мрак ранил покриват мойто ложе,
не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни Боже!

Моментът на витализация, пред който е изправена около 1925 г. българската поезия, излиза с един съвършено различен манифест. Той еднакво засяга формата, идеята, декора:

Над старото тържище ален
бе залезът като домат.

Далчев

Забрави ли ти, как росата сутрин свети?
Земята гори изпотена, могъща и страшна,
и пламъци медночервени небето изпраща.

Фурнаджиев

Пред тая красота
не струва грош поета.

Красински

Аз ида от стръмните чуки, с тояга и гуня на рамо,
от чуките, дето издигат качулки от гълъбов камък.

Разцветников

Бог е мъдър, и благ, и прощава
всяка пролет на грешния свят,
а пчелите сега опрашват
медоносния ябълков цвят.

Багряна

Тази поезия много бързо еволюира към художествена мярка, сдържаност, социална значимост, изгубва невинния си характер и своята очарователна жизненост. У Разцветников тя завършва с формули на безусловен песимизъм, у Фурнаджиев - с открита сатира, у Багряна - с твърде мъдро примирение. Този витален момент отбелязва всъщност началото на една нова поезия, която се връща към настроенията, които е отхвърляла и със своя песимизъм и неверие се докосва в някои моменти до по-широката традиция на Яворов, Лилиев, Дебелянов.

. . .

Бихме могли с достатъчно основание, да се спрем върху един нов кръг в съвременната литература, включващ автори като Смирненски, Радевски, Хрелков, Пантелей Матеев, Разцветников (“Жертвени клади”), ако художествената ценност на създаденото беше значителна и върху тази пролетарска продукция тежеше наистина печатът на изкуство. Безспорно, Смирненски оставя неща, постигнати като начало. Но предварителната подчиненост, в която тази школа поставя изкуството към практиката, е в несъгласие със самата негова природа. Значителна в художествено отношение творба е “Жертвени клади”, без да е близка, обаче, на тесния партиен дух на тази поезия. Всъщност, едва когато се отчуждава от него, Радевски е способен да даде едно стихотворение като “Море”, дето се издига до внушителен, увличащ символ.

Кръгът на пролетарската поезия е достатъчно ясно определен, за да има нужда от излишни формулировки. Трябва да се помни, все пак, че в него се разработва една нова тематика и се култивират разбирания за живота, които предпазват нашата литература от теории на ограничена и празна себичност.

. . .

Въпреки че от известна гледна точка направените аналогии са възможни и, следователно, тези кръгове в поезията съществуват, българската поезия живее като цялост, построена вече върху много по-общо нравствено отношение към света. Без да бъде нито за момент дидактична, тази поезия е носителка на нравствен патос, който търси у човека възвишаващите и благородни прояви и уважава единствено усилията за лично или социално усъвършенстване. С изключения, които не са характерни, тази поезия не е издигала в култ личното щастие и не е гледала живота през прозорците на себедоволството. Тя е воювала за човека и истината, повече отколкото за красотата и многозначителен факт е, че никой поет у нас не се е задоволявал с чисто естетическо изживяване на света и никой критик не се е увличал в теорията за едно самоцелно изкуство. Този нравствен облик на литературата е най-красивата традиция в нашето изкуство изобщо, на която принадлежат всички между Ботев и днешния ден. В същото време, той отговаря най-пряко на нашата народна душа, която спокойно изповядва един умерен реализъм и един умерен идеализъм.

© Петър Йорданов, 1940
© Издателство LiterNet, 16. 09. 2002
=============================
Публикация във сп. "Златорог", 1940, кн. 3.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.