ИЗГУБЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Невена Паскалева

web

- Мислите ли, че ще хвана хрема?

Обърнах се към гласа. Беше млад мъж. С високата си, кльощава фигура, издълженото, изпито лице с покарала руса брада приличаше на двайсетгодишен. Но след по-внимателно вглеждане видях, че устните му са обезцветени и сухи и край тъмносините му очи има бръчици. Трябва да бе към тридесет.

През късите си панталони усещах грапавината на скалата, на която седях. В скалите по-долу, се разбиваха вълните и хвърляха студени пръски към босите ми стъпала. Отляво на скалите бе разстлан каменистият плаж. Небето, вряща маса от сиви и черни облаци, ни захлупваше отгоре. Бяхме само двамата - аз и той.

- Моля? - видях, че от косата и брадата му се стича вода.

Една голяма капка вода бе застанала на върха на дългия му нос. Носеше шарени бански, тип боксерки.

- Ще ми е по-весело, ако някой ми натяква, че ще се разболея - каза той - уви, нито майка ми, нито баща ми са наоколо.

Говореше със странен акцент. Не приличаше на българин. Беше стъпил на долната скала и главата му бе на равнището на брадичката ми

- Дори и родителите ви да бяха тук - казах - мислите ли, че ще ви се скарат? Вече сте голям човек.

- Именно! - съгласи се той пламенно - именно това е най лошото! Аз съм голям човек, а искам да съм дете! Вие сте дете и искате да сте дете! Какво е това чудно нещо у детството, че то ни се струва единственото истинско нещо на този свят?

Мълчах. Той се качи на горната скала и седна до мен. Усетих мирис на солена вода.

- За какво си мечтаете? - попита ме.

- Това не е ли много личен въпрос?

- Не! Кажете ми, като гледате морето, за какво си мечтаете?

Погледнах към морето.

- Да бъда риба.

- За да можете да дишате под водата?

- Всъщност - казах - предпочитам да бъда русалка! Така ще мога и да плувам, и да говоря и всичко останало!

- Знаете ли - каза той, - че морето се простира по целия свят? Има далечни, далечни брегове, където се разбиват двуметрови, тъмносини вълни с назъбени бели гребени. Има брегове, където водата е прозрачно синя и галъовна като котенце. Милиони човешки лица са се оглеждали в тези води. Вашето е само едно от тях.

- Аз не се оглеждам в морето - казах - в морето не можеш да се огледаш.

Той се засмя.

- Да! Вие гледате стъпалата си! И какво виждате?

- Пясък - казах.

- А забелязвате ли как, като вървите, пясъкът се пръска, издига се до краката ви и се увива около тях? Песъчинките му светят като безброй малки звезди! Същински звезди! Кажете ми, обичате ли звездите?

- Като малка - отвърнах, увлечена от детинската магия на думите му - смятах, че всяка звезда на небето си мисли, че е най-красивата. И когато майката луна дава бал, всяка от тях се мъчи да намери най-тънкия, най-фин небесен плат, за да бъде нейната рокля най-хубавата. Представях си роклята на всяка от тях - някоя изтъкана от виолетови, буреносни облаци, друга от бели пухкави облачета, трета от късчета нощ... но всичките невероятни, невиждани... винаги съм си мечтала да имам рокля като на звездите.

- Да, тези рокли са прекрасни! - каза непознатият - звездите са много суетни, нали? Суетни и горделиви. Само понякога, между тях се случва някоя добра, скромна звезда, но тя не издържа на блясъка на сестрите си и умира. Когато пада от небето, ние си пожелаваме нещо, защото само чрез нашите желания мечтите, които тя е имала, могат да се осъществят! Винаги, когато видиш падаща звезда, си пожелавай нещо - така й помагаш!

- Аз си пожелавам - казах - винаги си пожелавам.

Погледнах го. Той трепереше и зъбите му тракаха. Усмихна ми се с посинелите си устни.

- Стана ми студено - каза ми - какъв съм глупак, да влизам във водата.

- И аз бих влязла - казах.

- Само за да ми каже някой, че не е хубаво - каза той - само заради това! Ще ида да си взема хавлията от плажа, да се увия.

Изправи се и слезе по скалите до пясъка. Едва когато тръгна по плажа видях, че там няма никаква хавлия. Непознатият вървеше по пясъка, фигурата му се отдалечаваше и смаляваше и по едно време той направи рязко движение с ръце все едно метна хавлия на гърба си и продължи да върви. Придържаше с ръце краищата на нещо, което не съществуваше. Премигнах с очи. Къде беше той? Пред мен се разстилаше само пустият плаж, очертан от кафявите, полукръгли следи на вълните откъм морето и асфалтовата пътека откъм града. Изправих се и заслизах по скалите. Босите ми стъпала потънаха в студения пясък и аз бавно тръгнах надолу по брега. Ако следвах посоката, в която бе изчезнал непознатият, може би щях да стигна до кътчето, където се криеше изгубеното ми въображение... вече знаех, че не съм го изгубила завинаги.

© Невена Паскалева, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 09. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е отличен в електронния конкурс на LiterNet "Мечти по лято", 2002.